Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за второто пътешествие на Синдбад Мореплавателя

Вече знаете, братя, че живях доста време най-разкошен живот, в радости и веселие…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за второто му пътешествие:

* * *

Така си живях от добре по-добре, докато един ден не ми хрумна отново да тръгна по чужди страни. Прииска ми се да въртя пак търговия, да разглеждам страни и острови и да трупам печалби. И когато си внуших това, измъкнах доста от парите си, купих с тях стока и неща, нужни за път, опаковах ги и отидох на морския бряг в Басра. Намерих там хубав нов кораб със здрави тъкани платна и с много пътници. Заедно с няколко търговци качихме стоките си на него и същия ден попътният вятър ни понесе в морето.

Пътувахме от море в море, от остров на остров. Всякъде, където отидехме, се срещахме с търговци и сановници, с продавачи и купувачи. Продавахме, купувахме, обменяхме си стоки. И така продължихме да пътуваме, докато съдбините не ни отнесоха на един хубав остров с много дървета от плодове натежали, с аромати на цветя разцъфтели, с ветрове приятни и реки прохладни. Но по него нямаше нито един дом, не се усещаше мирис на огън. Хвърли капитанът котва, излязоха пътници и търговци да поразгледат какви дървета и птици има по него.

Излязох и аз с няколко души, приседнах край извор с бисерна вода. Бях си взел нещо за хапване, та поседнах да похапна. Лъхна ме прохладен ветрец. Небето бе безоблачно. Приспа ми се, отпуснах се и потънах в сън, опиянен от приятния зефир и омайните ухания. А когато се събудих, около мене нямаше ни човек, ни джин! Корабът с пътниците бе отплавал и никой не се бе сетил за мене, нито от търговците, нито от моряците. Забравили ме бяха.

Ядосах се, разгневих се, главата ми сякаш се цепеше от мъката, от тъгата и умората, които ме обхванаха за миг. Нямах нищо у себе си, нито за ядене, нито за пиене. Бях сам-самичък. Душата ми бе изтощена и отчаяна. Казах си: „Не всеки път, като се ходи за вода, гърнето остава цяло. Макар и да се спасих предишния път и срещнах хора, които ме изведоха от пустинята на заселена земя, този път едва ли ще се намери някой, който да ме отведе при хората!“ Вървях, плачех и се вайках за живота си. Ругаех душата си за това, което бе сторила, че на нея й бе хрумнало да пътувам и да се моря след доволството, в което живеех в моя дом и родина, имах и хубаво ядене, и хубаво пиене, и хубави дрехи, нямах нужда нито от пари, нито от стоки. Вървях и съжалявах защо бях напуснал Багдад и бях тръгнал по моретата, и то след като толкова си бях препатил при първото пътешествие, че едва не загинах. Продължавах да крача бързо, сякаш бях полудял. Мятах се насам-натам, не можех да седя на едно място. После се покатерих на високо дърво и се заоглеждах отгоре. Виждах само небе, вода, дървета, птици, острови и пясъци.

Когато наострих взора си, забелязах в далечината нещо бяло и огромно. Слязох от дървото и тръгнах нататък. Не спрях, докато не стигнах до него. Бе високо бяло кубе, стеснено в горния си край, основата му бе като огромен кръг. Пристъпих към него, заобиколих го и не видях никаква врата. Нямах нито сили, нито възможности да се изкатеря по него — бе много гладко и много стръмно. Отбелязах си мястото, където бях спрял, и заобиколих кубето, за да измеря окръжността му — бе цели петдесет крачки. Седнах и се замислих как все пак бих могъл да вляза в него. Денят бе вече към края си, слънцето клонеше към залез. Изведнъж то изчезна и небето потъмня. Мина ми през ум, че може да е засенчено от облак, пък бе лятно време! Зачудих се, вдигнах глава и се загледах. Тогава видях някаква огромна птица с грамадно тяло и широки криле, която кръжеше в небесата — именно тя бе закрила лицето на слънцето и бе засенчила острова…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за второто му пътешествие:

* * *

Тогава си спомних един разказ, който преди много време бях чувал от един пътник — на някакъв остров живеела голяма птица, наречена Рух, чиито пилета тежали колкото слонове. Разбрах, че кубето, което бях видял, е било едно от яйцата на тази птица. Дивях се — какви твари все пак е създал Всевишният! А птицата си кацна върху кубето, покри го с крилете си, опъна краката си назад, заби нокти в земята и заспа.

Надигнах се, развих чалмата от главата си, усуках я и я опънах като въже. Увих го около кръста си, завързах се с единия край, другия вързах на крака на птицата, затегнах го здраво и си рекох: „Дано пък това чудо ме отнесе в някоя заселена страна — по-добре ще е, отколкото да кисна на този остров!“

Цялата нощ останах буден от страх да не би птицата да излети, без да усетя. Когато се зазори и утрото просветна, тя се надигна над яйцето си, изкряска и политна заедно с мен във въздуха, стори ми се, че вече докосвам небесните облаци. После се спусна и кацна върху някакво възвишение. Побързах да развържа възела от крака й. Много ме бе страх от нея, но тя не ме забеляза, нито ме усети. Отдръпнах се. Птицата грабна нещо в ноктите си и пак полетя. Като се вторачих, видях, че е понесла огромна змия. Потръпнах.

Станах и се огледах. Намирах се на някаква височина, долу се протягаше широка и дълбока долина, а от другата й страна във височините се издигаше висока и стръмна планина. Наругах се за стореното, помислих си: „Поне да бях останал на острова — там бе по-добре, отколкото в това пустинно място. Там поне имаше какво да се хапне, ако не друго — някой плод, можеше да се пие вода от потоците му! А тук — нито плодове, нито дървета, нито потоци!“

Събрах сили и тръгнах. Забелязах, че земята бе от елмази, същите, с които правят накити и ги вграждат в скъпоценни метали — това е твърд и сух камък, в който не влиза ни желязо, ни скала! Само с оловен камък някой може да отчупи късче от него или да го разтроши! Долината бе пълна със змии, всяка голяма колкото палма. Те изпълзяват само нощем, защото денем ги е страх да не би птицата Рух или някой орел да ги грабне и да ги разкъса. Вървях по тази долина и съжалявах за онова, което бях направил.

Бе привечер. Крачех и се оглеждах да намеря място, където да пренощувам. Боях се от змиите, забравих да ям или да пия, мислех си за лошия си късмет. Наблизо ми се мярна пещера. Отидох при нея и видях, че входът й е тесен. Вмъкнах се вътре. При входа й имаше голям камък. Изтърколих го и я затворих с него отвътре. Помислих си, че щом съм влязъл, вече съм на сигурно място, сутринта ще изляза и ще видя какво ще реши съдбата.

Полегнах навътре и изведнъж забелязах голяма змия, която лежеше върху яйцата си посред пещерата. Целият се разтреперих, присвих се и оставих живота си в ръцете на предопределението. Цялата нощ стоях буден, а когато се развидели, избутах камъка от входа на пещерата. Излязох като пиян, отпаднал от нощната безсъница, от глада и страха. Пак тръгнах из долината.

И както вървях, до мен тупна голям животински труп. Учудих се, защото никого не виждах. Тогава си спомних един разказ, който бях чувал от търговци и пътешественици, че в планините, където се раждат елмазените камъни, имало много страхотии. Но търговците, които добиват този камък, си имат свои хитрости, за да стигнат все пак до него. Те вземат шиле, одират го, почистват го и го хвърлят от планината в долината, където е този камък. Той пада и тъй като е мокро, по него се налепват елмази. Търговците го оставят там някой ден, докато го забележат орли или птици Рух. Те се спущат отгоре заради месото, грабват го в ноктите си и излитат към планината. Тогава търговците излизат, започват да им крещят и да ги плашат, за да изпуснат месото, а те да оберат полепналите по него елмази. Само по този начин може да се стигне до елмазените камъни…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за второто му пътешествие:

* * *

И като гледах трупа, си спомних за тази хитрост. Станах, поотдалечих се, посъбрах доста от камъните, напълних джобовете, полите на дрехата си, пояса, чалмата. Събрах колкото можах, и ето че до мене падна още един голям животински труп. Вързах се за него с чалмата, сложих го на гърдите си и легнах по гръб под него. Превърнах се във висока купчина, която стърчеше над земята. Не след дълго един орел кацна върху трупа, сграбчи го с ноктите си и полетя във въздуха заедно с мене. Летя, що летя, кацна върху планината и спусна плячката до себе си. Понечи да я клъвне, но отнякъде се разнесе такъв шум, такава врява, че орелът се стресна и отлетя. Отвързах се от трупа, дрехите ми бяха изцапани с неговата кръв. Изправих се. Ето че се появи и търговецът, който бе изплашил орела, затича насам и ме видя. Нито дума не можа да каже, толкова се изплаши и ужаси. После пристъпи към трупа, обърна го и като не намери нищо по него, викна:

— О, беда! „Няма сила и воля освен у всевишния Аллах!“ „Да пази Аллах от проклетия дявол!“ Каква загуба! Какво ще правя сега? — а когато се приближих до него, той ми викна: — Кой си ти? Защо си се появил на това място?

— Не бой се! — отговорих му аз. — Не се страхувай! Аз съм най-обикновен човек. Бях търговец. Дълга е историята ми, странни са патилата ми. Не бой се, нося нещо, което ще те зарадва! Събрах доста от тези елмази и ще ти дам толкова, колкото да ти стигнат за цял живот! Всяко късче, което нося, е по-добро от всяко друго, което би получил по друг начин!

Човекът ми благодари, заговорихме се. Ето че и други търговци, подочули разговора ни, дойдоха при нас. Те се струпаха, поздравяваха ме, приветстваха ме с избавлението, взеха ме със себе си, аз им разказах цялата си история. Дадох на стопанина на трупа, за който се бях завързал, много елмази. Зарадва се той, благодари ми и каза:

— Хвала на Аллаха, който те е дарил с нов живот! Няма човек, който да е попаднал на онова място и да се е спасил!

Пренощувахме в приятно и сигурно място. Бях много радостен, че съм се спасил от долината със змиите и съм стигнал до обетованата земя. Когато се съмна, тръгнахме по билото на планината. Вървяхме, що вървяхме, стигнахме до голяма хубава градина, засадена с камфорови дървета. Под всяко дърво могат да се съберат до сто души на сянка. Ако някой иска да си вземе камфор, той пробива короната на дървото. От дървото потича камфорова вода, която тутакси се втвърдява като клей — това е медът на това дърво. После то изсъхва и се превръща в съчки.

На този остров има и животно, наречено каркадан. То пасе по него, както у нас пасат кравите и биволите, но има тяло, по-голямо от камила, и се храни с пиявици. Голям звяр е, има голям рог на носа си, дълъг десет лакътя, а върху него има човешки образ. Общо взето, прилича и на крава. Моряци и пътници, пътуващи по далечни води и земи, разправят за него следното: Животното, наречено каркадан, може да носи голям слон върху рога на носа си и да пасе с него по острова и бреговете му, без да усети тежестта му. Слонът умира върху рога, от слънчевата горещина неговата лой се стопява и потича по главата на каркадана, влиза в очите му, той ослепява и не може да вижда. Тогава идва птицата Рух, грабва го в ноктите си и го носи на пилетата си да ги нахрани. По пътя замених няколко елмаза с дрехи и дребни предмети, търговците ми ги даваха, а освен това купуваха от мен още камъни срещу динари и дирхами.

Вървяхме, що вървяхме, аз разглеждах чуждите страни, от долина в долина, от град в град и се удивлявах на творенията на Аллах. Продавахме, купувахме, докато накрая стигнахме до град Басра. Починах там няколко дни и се завърнах в Багдад…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за второто му пътешествие:

* * *

Дойдох в махалата, влязох в своя дом. Имах много елмази, пари, стоки, предмети. Срещнах се с роднини и близки, раздавах милостиня, дарих всичките си познати и приятели. Започнах да се храня вкусно, да си пийвам добре, да се обличам с хубави дрехи, да пирувам и да се веселя. Забравих всичко, което бях препатил. Заживях спокоен живот с широка душа и отпуснато сърце, весело и доволно. Всеки, който бе чул, че съм се върнал, идваше, разпитваше ме за моето пътешествие, за чуждите страни и народи. А аз разказвах за всичко, което бях преживял и препатил.

* * *

И Синдбад Мореплавателя добавил накрая:

— Утре, ако е пожелал всевишният Аллах, ще ви разкажа за третото си пътешествие. То е още по-чудновато от предишните.

Така той свършил разказа си, а Синдбад Хамалина го слушал и се чудил. Вечеряли заедно. Синдбад Мореплавателя дал на Синдбад Хамалина сто мискала злато, той ги взел и тръгнал към дома си, като му благодарил и го възхвалил. Когато се съмнало и просветляло, той се събудил, произнесъл утринната си молитва, пак отишъл в дома на Синдбад Мореплавателя, както той бил пожелал, влязъл при него и поседял, докато се събрали останалите му приятели и другари. Повеселили се заедно и Синдбад Мореплавателя заразказвал: