Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за онова, което се случило между Харун ар-Рашид и момъка от Оман

Разправят също, че една нощ халиф Харун ар-Рашид много се изпотил. Извикал везира Джаафар и му рекъл:

— Джаафар, тази вечер не мога да заспя! Как да се успокоя малко?

— О, емир на правоверните! — поклонил се Джаафар. — Мъдрите са казали: „Погледът към огледалото, къпането в хамама и слушането на песни премахват тъгата и черните мисли!“

— Всичко това съм го направил, но не ми минава! Кълна се в праведните си деди, че ако не измислиш нещо да ми мине, ще ти отсека главата! Какво друго ще ме посъветваш?

— Да вземем лодката, ще се разходим с нея по река Тигър, ще слезем по течението, пък дано видим нещо невиждано или чуем нещо нечувано! Казват, че тъгата се премахва с три неща: Да видиш нещо, което не си виждал, да чуеш нещо, което не си чувал, и да стъпиш на земя, където не си стъпвал!

Надигнал се Харун ар-Рашид. Заедно с него тръгнали Джаафар, брат му Фадл и нахлебникът Исхак. Преоблекли се като търговци и тръгнали към Тигър…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че всички се качили на лодката, обшита със златен варак, спуснали се по реката и стигнали до мястото, което си били набелязали. Там те чули гласа на неволница, която пеела и си пригласяла с уд:

Чувствам вече, че лекът ми пристига —

славей в храсти сладък гласец издига!

                Щом мъдрецът по сладости нехае,

                той живота, истинския, не знае!

О, елен мой, търсещ вечно, вземи ме,

не със мъдрост, а с ласки разбий ме!

                Нежна роза на бузата ухае,

                цвят от нар на устните ми сияе!

Място страстно те очаква — отвий го,

с огън ласки като с пясък покрий го!

                Мъж самотен, мъж от огън ме чака,

                няма срам, и прошка няма във мрака!

— Джаафар, по-хубав глас не съм чувал! — възкликнал халифът.

— Владетелю! — рекъл Джаафар. — Онова, което докосна слуха ти, наистина е най-прекрасният глас, който съм слушал! Но слушането иззад стената е половин слушане! Какво ли се крие зад нея?

— Я да отидем като неканени гости в този дом! — предложил халифът. — Може пък да зърнем и певицата!

Слезли те от лодката, помолили за разрешение да влязат в къщата. Пред тях се появил момък с хубав лик и рекъл:

— Добре сте дошли, гости!

Влезли те, момъкът вървял пред тях. Оказали се в дом на четири ката, таванът на салона бил позлатен, стените му — облицовани с лазурит, в единия ъгъл имало красива завеса, пред която седели неволници.

— Господарю, не знам кой от вас стои най-високо по сан и кой по-ниско! — обърнал се стопанинът към Джаафар. — В името на Аллаха, нека най-високопоставеният седне тук по средата, пък другите да се подредят според сана си!

Всички насядали, Масрур останал прав да прислужва. Стопанинът наредил на неволниците да донесат ядене. Четири девойки с тънък кръст сложили трапеза, а на нея — всичко, което ходи, лети и плува: пъдпъдъци, яребици, пилета, агнета, гълъби и всякакви риби. Донесли и плодове. Яли, колкото могли, измили ръцете си и момъкът рекъл:

— Господа, ако ви трябва нещо — кажете! За нас ще е чест да го изпълним!

— Добре! — отговорил Джаафар. — Дойдохме в къщата ти само заради гласа, който чухме зад стената! Закопняхме да го чуем и да видим собственика му! Ако трябва с нещо да ни направиш удоволствие, то именно с това ще ни покажеш уважение!

— Добре, ще изпълня молбата ви! — казал момъкът, обърнал се към една смугла неволница и й наредил: — Доведи господарката си!

Отишла неволницата, донесла едно кресло, оставила го, излязла отново и въвела неволница, хубава като месечина при пълнолуние…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че новодошлата седнала в креслото, черната робиня й подала атлазена торба, тя измъкнала от него уд с вградени якути и рубини, обкован със златни пластини. Дръпнала струните му и те зазвучали като глас на лира, а самата девойка запяла:

Щом обичаш — тогава и времето бързо забравяш!

Вдигай, приятелю, чашата! Пий до забрава!

   Ти обърка сърцето ми женско със своята обич —

   нека радост да смъкне от него жестоки окови!

Нека вятър я щедро във моята чаша излива!

Ти си виждал, нали, как луната звездите покрива?

   Колко нощи си шепнех самичка в тъма със луната,

   как рисуваше образа чуден на Тигър водата!

Но към залеза тя, зачервена, насочи се вече —

сякаш меч позлатен на водите вълните посече!

Девойката свършила песента си и горчиво заплакала.

— Песента на тази неволница показва, че тя е останала самотна! — възкликнал Харун ар-Рашид.

— Така е — отвърнал стопанинът на къщата. — Наскоро тя изгуби баща и майка!

— Този плач не е по загубени баща и майка! — възразил халифът. — Това е жалба по загубен любим! — и развълнуван от песента й, се обърнал към Исхак: — За бога, друга като нея не съм виждал през живота си!

— Господарю! — казал Исхак. — И аз съм възхитен от нея!

По това време халифът разглеждал стопанина на къщата и забелязал по лицето му бледност. Обърнал се към него и го заговорил:

— Момко! Знаеш ли кои сме ние?

— Не ви познавам, но съм на ваше разположение! — отзовал се той.

— Искаш ли да ти назова всеки от нас по име? — запитал Джаафар.

— Да, моля ви! — отвърнал момъкът.

— Това е емирът на правоверните! — казал Джаафар, а после изброил имената и на останалите.

— Сега искам да ми кажеш — рекъл Харун ар-Рашид — защо е толкова бледно лицето ти! Това придобито ли е, или си такъв по рождение?

— О, емир на правоверните! — казал момъкът. — Странен е моят разказ — ако с перо се опише, ще бъде урок за онзи, който умее да се учи!

— Разкажи го, пък може лекът за теб да дойде от моята ръка! — рекъл Харун ар-Рашид.

— О, емир на правоверните! — възкликнал момъкът. — Отвори тогава ушите си и дано ми подадеш ръката си!

— Давай и разказвай! Жадувам да го чуя! — рекъл халифът…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Знай, о, емир на правоверните, че аз съм морски търговец! Коренът ми е от град Оман! Баща ми също бе търговец и имаше много пари. Имаше три кораба. Вземаше от тях наем по трийсет хиляди динара на година. Бе уважаван мъж! Той ме научи да пиша и на всичко друго, от което се нуждае човек! Преди да го навести смъртта, той ме извика и ми даде съвети. После всевишният Аллах го прибра в лоното си! Но баща ми имаше съдружници, които въртяха парите му и пътуваха из моретата. Случи се веднъж, когато седях с няколко търговци в дома си, да влезе един от слугите ми и да ми рече:

— Господарю, при вратата има един човек, който много настоява да те види! Да го пусна ли?

Разреших му. Влезе човекът, който носеше някакъв вързоп на главата си. Разгъна го пред мен — в него имаше плодове, които не бяха според сезона, сол и други редки неща, каквито в нашата страна няма. Благодарих му, дадох му сто динара и той си отиде доволен и честит. Разделих донесеното между всички, които се бяха събрали. Запитах търговците откъде ще е дошло всичко това, и те отговориха:

— Само от Басра ще да е!

Всички започнаха да хвалят Басра, да описват прелестите й, но после се прехвърлиха на Багдад и решиха, че няма по-хубав град от него, заописваха добрите нрави на жителите му, свежия му въздух и красивата му уредба. Душата ми закопня да го видя. Речено-сторено! Продадох всички къщи, ниви и имоти, взех само от корабите сто хиляди динара, продадох и всички робини и наложници. Събрах всички пари — станаха хиляда хиляди динара без скъпоценностите и драгоценните метали. Наех кораб, натоварих на него всичките си пари и вещи и след няколко дни и нощи бях вече в Басра. Постоях там известно време, после наех друг кораб и след броени дни и нощи стигнах в Багдад. Отидох там и си наех дом. Пренесох всичко, що имах, в този дом и там живях известно време.

Веднъж излязох да се поразходя с малко пари в джоба. Бе петък и отидох в джамията Ал Мансур. Свършихме молитвата, излязох и видях висока красива къща с големи прозорци, която гледаше към реката. Видях отпред да седи шейх с хубави дрехи, с отпусната брада, разделяща се върху гърдите му на две като отливка от сребро. Около шейха стояха четири неволници и петима стражи.

— Как се казва този шейх? — запитах един минувач.

 

Разправят, царю честити, че момъкът заразказвал:

* * *

— Това е Тахир бен Аля! — отговори той. — Човек благороден и щедър! Който му влезе на гости, само яде, пие и се наслаждава на красоти!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на момъка от Оман:

* * *

Пристъпих към стареца, приветствах го и рекох:

— Господине, нужда ме води при тебе! Искам да бъда твой гост тази вечер!

— С любов и уважение! — рече той и добави: — Аз, синко, имам много наложници! Една нощ с една от тях струва десет динара, с друга — повече! Избери с каква искаш да прекараш нощта!

— Избирам онази, която струва десет динара!

Дадох му предплата триста динара за цял месец. Той ме предаде на слугата, който ме отведе до една стая и почука. От там излезе неволница и той й рече:

— Вземи си госта!

Тя ме посрещна с желание, бе засмяна и благоразположена. Бе като месечина при пълнолуние, а две други неволници като звезди се грижеха за нея. Покани ме да седна, сама седна до мене, даде знак на неволниците, те разпънаха богата трапеза. Когато се нахранихме, донесоха трапеза с вино, благовония, сладки и плодове. После прекарахме приятна сладка нощ…

Живях с нея цял месец. Когато платените дни свършиха, влязох при шейха и му казах:

— Господине, искам онази, която струва двайсет динара на нощ!

Отмерих му шестстотин динара за цял месец предплата. Той извика слугата и му нареди:

— Заведи господина!

Докато се усетя, вече стоях пред вратата на друга стая. Слугата почука, излезе друга неволница и той й каза:

— Вземи си госта!

Тя ме посрещна изключително добре, около нея шетаха четири неволници. Нареди им да ни донесат храна, те донесоха богата трапеза, а щом свършихме с яденето и масата бе вдигната, тя взе уда и запя:

На мускус лъха днес земята вавилонска

и аз зова очаквам, макар той грях да носи!

   В позора се заклевам, изгубвам сан, достойнство,

   че обичта безкрайна е с по-висока стойност!

Във нея всеки влюбен намира страст голяма,

тя пее, но накрая от нея полза няма!

Прекарах при нея цял месец, после се върнах при шейха и му казах:

— Искам онази, която струва четирийсет динара!

Претеглих му хиляда и двеста динара предплата за месец. Останах и през този месец, който мина като ден, наслаждавайки се на нежно тяло и сладка приказка. После, след като вече бяхме вечеряли, отидох при шейха. Чух наблизо шум от гръмки гласове и запитах:

— Какво става?

— Тази нощ показваме най-именитата! — отговори ми той. — Всички хора един през друг само й се любуват! Ако искаш, качи се на покрива и ще я видиш оттам!

Качих се на покрива и видях красива завеса, а зад нея — голямо пространство, покрито с черга, върху чергата — прекрасна постеля. На нея седеше момиче, което би замаяло всеки, който го види. До нея седеше момък, който притегляше шията й и я целуваше. Щом я видях, о, емир на правоверните, бях заслепен от прекрасния й лик. Слязох долу и запитах неволницата, която бе прекарала последните дни с мене:

— Кажи ми коя е тази?

— Слушай, Абул Хасан! — каза тя като се усмихна лукаво. — Ти да не си я пожелал?

— За бога, така е! — признах си аз. — Тя обсеби ума и сърцето ми!

— Това е дъщерята на Тахир бен Аля! — каза тя. — Тя е наша господарка и всички сме й неволници! Но знаеш ли, Абул Хасан, колко струва една нощ и един ден с нея?

— Не!

— Петстотин динара! Тя е мъка за сърцето на царе!

— За бога, ако трябва, всичките си пари ще дам за тази неволница! — възкликнах.

Цялата нощ прекарах в безполезни страсти. Щом се съмна, отидох в хамама, облякох най-хубави царски дрехи, отидох при бащата на девойката и му казах:

— Господине, искам онази, която струва петстотин динара за вечер!

Претеглих му петнайсет хиляди динара предплата за месец. Той ги взе и нареди на слугата:

— Заведи го при господарката!

Робът ме заведе в дом, по-хубав от който не бях виждал. Когато влязох, девойката седеше. От пръв поглед умът ми се заслепи от хубостта й, тя бе тъй прелестна, стройна и кръшна, сякаш за нея поетът бе написал:

Тя рече: „Да!“-и в мене загоря страстта

и блесна път сияещ в крилото на нощта…

   "Дали дошъл си само със мен да поприказваш,

   или решил си твърдо из мене да пошаваш?"

Погали с длан лицето, изпусна стон въздишка,

то беше стон на жалещ, тъгуващ, страстно искащ,

   в устата бели зъби подсилват прелест чудна…

   Аз втурнах се към нея с наточен зъб безумно!

О, вярващи! Щом този зъб страшен се наточи,

не го възпира нищо, направо се насочва,

   разкъсва тънки дрехи, открива нежна плът,

   през всякакви прегради сам си пробива път,

и копчета политат, и огърлици падат!…

„Ела!“ — „Аз идвам, мила, от призива ти грабнат!“

   Гърдите й придърпвам и нежно ги лаская,

   бедрата й надигам — и пак не стигам края!

Повтарям и потретвам… Простенва тя: „Това е!“

Поемам дъх, отдъхвам, шептя без глас: „Така е!“…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на момъка от Оман:

* * *

Или както е казал още един поет:

Тя зъл езичник бързо ще застави

да я направи бог — и идолите си да изостави!

        Ако се гмурне в морските води солени

        от сладостта й те ще станат сладки и безвредни!

От запад мерне ли се пред отшелник —

към запад ще се моли той през празник-делник!

А колко хубаво е рекъл един друг:

Щом хвърлих поглед — и загубих свян,

        потънал на чертите в красотата!

Обикнах я — и днес за моя грях

        единствено у нея е вината!

Поздравих я, а тя ми отговори:

— Добре си дошъл!

Хвана ме за ръка, сложи ме да седна до нея, аз глупаво се разплаках избликналата страст и произнесох следния куплет:

Обичам нощите и радвам се на тях —

           съдба незрима в тях ме топли с ласки,

а мразя дните — в ярка светлина

           показват те, че всичко е осъдено на залез…

Тя започна нежно да ме ласкае, аз тънех в морето на сладостта и се боях, че след тази бликнала страст скоро ще настъпи и болката от раздялата. Тогава произнесох следния куплет:

Щом я срещнах — от този миг зърнах раздялата…

                Като кръв от драконова шия прерязана

сълзи тешаха… Аз ги избърсах о тялото

                нежно — и капчици кръв го полазиха…

Тя нареди да донесат за ядене. Сложиха пред нас трапеза с ястия, плодове, сладки, благовония и вино, достойно за царе. Ядохме, вдигнахме чашите, обливаха ни аромати, каквито само царете душат. Една неволница донесе торба от коприна ибришим, тя извади от нея уд, положи го на скута си, придърпа струните и изпя този куплет:

Пий вино само ако е налято от сърничка —

           да шепне нежно, та да отговаряш!

Че виното горчиво е за всеки пиещ,

           ако от нежна буза цвят не го попари…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на момъка от Оман:

* * *

След тази песен, о, емир на правоверните, реших и останах при нея. Стоях, докато ми се свършиха парите. Седях си веднъж и ми дойде на ум, че все пак ще се разделим. Тогава сълзите потекоха като река по бузите ми.

— Защо плачеш? — запита тя.

— Господарке! — отговорих. — Откакто съм при тебе, баща ти ми взема по петстотин динара на вечер. Нямам вече никакви пари. Прав е бил поетът, като е казал:

Без пари в родина си в чужбина,

а с парите и в чужбина си в родина!

— Слушай, Абул Хасан! — рече ми тя. — Баща ми има навик — дойде ли тук търговец и остане в края на краищата без пари, той му дава подслон за три дни, а после го изгонва и той никога повече не се връща! Ти скрий тайната си! Аз ще скроя такава хитрост, че да сме заедно, докато е пожелал Аллах! Ти пося в сърцето ми велика обич! Всички пари на баща ми са ми подръка, той дори не знае колко са! Всеки ден ще ти давам кесия с петстотин динара, ти ще я даваш на баща ми и ще му казваш: „Ще ти давам парите само ден за ден!“ Онова, което му платиш, той ще го дава на мене, а пък аз пак ще го давам на тебе!

Така живях при нея цяла година. Но се случи веднъж тя болезнено да плесне една от неволниците си за нещо, а слугинята й викна:

— И твоето сърце ще те заболи така, както ти поболя моето!

Отишла при баща й и му разказала как го залъгваме. Тахир бен Аля скочил начаса. Влезе при нас. Аз бях с дъщеря му.

— Ей, ти! — викна ми той.

— На твоите услуги! — отговорих.

— Аз имам навик! — каза той. — Дойде ли при нас някой и се случи тъй, че да остане без пари, давам му подслон за три дни! А ти цяла година ядеш тук, пиеш и правиш каквото ти е най-сладко! — обърна се към слугите си и им кресна: — Съблечете го!

Те ме съблякоха, после ме облякоха в просяшки дрехи, които и пет пари не струват. Подаде ми още десет дирхама и ми каза:

— Излез! Няма да те бия, няма да те ругая! Но останеш ли в този град, кръвта ти ще изтече!

Излязох си, о, емир на правоверните, въпреки желанието си. Сърцето ми се изпълни с мъка, помислих си: „Как можах да дойда иззад морето с хиляда хиляди, а всичко да отиде в дома на този проклет шейх и да изляза от къщата му като последен голтак!“

Видях кораб, който тръгваше за Басра. Качих се на него — и пътувах назаем с добротата на капитана. Стигнахме Басра, влязох в пазара. Бях много гладен. Зърна ме някакъв бакалин. Дойде при мен и ме прегърна — оказа се бащин и мой приятел от миналото. Запита ме как съм, аз му разказах всичко и той възкликна:

— За бога, това хич не са умни работи! Но всичко си остава за твоя сметка! Как мислиш, какво ще работиш?

— Не знам какво да правя! — отговорих аз.

— Искаш ли да останеш при мен — ще записваш какво харча и какво вземам? Ще ти давам по два дирхама на ден, а отгоре — яденето и пиенето!

Съгласих се. Останах при него цяла година. Насъбрах стотина динара. Наех си стая край брега на морето — дано дойде от там кораб със стока, да взема това-онова със събраните динари и да го отнеса в Багдад! Случи се веднъж — пристигна голям кораб. Събраха се около него всички търговци да купуват стока. Двама души слязоха от кораба, сложиха им две кресла и те седнаха. Търговците се струпаха около тях да купуват. Те пък наредиха на слугите:

— Донесете килима!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на момъка от Оман:

* * *

Донесоха, о, емир на правоверните, един килим. Единият извади торба, изсипа я върху килима, а в нея — всякакви скъпоценности. После другият заговори на търговците:

— Днес ще продаваме само това, защото съм изморен!

Търговците започнаха да наддават цената, тя стигна четиристотин динара. Стопанинът на торбата, с когото се познавах още от Оман, ме запита:

— Ти защо не наддаваш като търговците? Засрамих се, очите ми се насълзиха и казах:

— За бога, господине, но са ми останали само сто динара!

Стана му неудобно от хала ми и той каза на търговците:

— Бъдете ми свидетели, че съм продал всички скъпоценни камъни и благородни метали на този човек за сто динара! Знам, че струват много хиляди, но това е мой дар за него!

Той ми даде торбата с всички богатства, килима и още пари за харчлък. Благодарих му за щедростта. Взех всичко и отидох на златарския пазар да завъртя там алъш-вериш.

Между всичките скъпоценности имаше някакъв диск талисман, майсторска работа. Той тежеше около половин ратл. Бе много тъмночервен, а от двете страни по кенара имаше редове като пълзящи мравки от непознато писмо. Не знаех каква полза можех да имам от него.

Така продавах, купувах — та цяла година! Накрая взех този диск и си помислих: „Това нещо стои при мен от толкова време — нито знам какво е, нито за какво служи!“ Дадох го на далялин. Той го взе, повъртя се с него из пазара, после се върна и каза:

— Никой търговец не дава за него повече от десет дирхама!

— Не го продавам за толкова! — викнах.

Той го хвърли отпреде ми и си отиде. Ядосах се и захвърлих диска в един ъгъл. Но ето че веднъж дойде при мене някакъв мъж, поздрави ме и рече:

— С твое позволение може ли да поразгледам стоката ти?

— Разбира се! — отговорих.

Човекът разрови стоката ми, избра си именно този диск и рече:

— Хвала на Аллаха! Господине, продаваш ли ми това?

— Разбира се! — отговорих аз.

— И колко струва?

— А ти колко даваш?

— Двайсет динара!

Помислих, че ми се подиграва, и викнах:

— Махай се и си върви по пътя!

— Петдесет динара! — викна той, а когато не отговорих, продължи: — Хиляда динара! — и понеже продължавах да мълча, той запита: — Защо не ми отговаряш?

— Върви си по пътя! — повторих гневно.

А той вдигаше хиляда след хиляда, накрая викна:

— Ще ми го продадеш ли за двайсет хиляди динара?

Пак помислих, че се подиграва. А наоколо се бяха събрали хора и всеки ме убеждаваше:

— Продай му го! Пък ако не го вземе, ще го хванем, ще го набием и ще го изгоним от града!

— Ти купуваш ли, или се подиграваш? — креснах аз.

— Трийсет хиляди динара! — възкликна той. — Вземи ги и ми се подпиши, че си ми го продал!

— Бъдете ми свидетели! — обърнах се аз към събралите се. — Давам му го, но при условие да ми каже каква полза има от това нещо и за какво служи то!

— Ти ми подпиши, че го продаваш, пък тогава ще ти кажа каква е ползата от него и за какво служи! — каза човекът.

— Продавам го!

— Аллах ми е свидетел, че е истина, което ще ти кажа! — възкликна той, извади злато, плати ми, сложи диска в джоба си и каза: — Доволен ли си?

— Да! — отговорих.

— Свидетели сте ми — обърна се той към хората наоколо, — че той си взе трийсетте хиляди динара! — после се обърна към мене и продължи: — Нещастнико, ако бе продължил, щях да викна и до сто хиляди, че дори до хиляда хиляди динара!

При тези думи кръвта избяга от лицето ми и аз побледнях така, както съм останал досега, а после запитах:

— А защо? Каква е ползата от този диск?

— И той заразказва:

* * *

Знай, че царят на Индия има дъщеря — няма по-хубава девойка от нея! Страдаше тя от ужасно главоболие. Събра царят всички писари, мъдреци и жреци, но не можаха да я излекуват. И аз бях там и казах на царя:

— Царю, познавам един човек от Вавилон на име Саадуллах! Няма друг на земята, който да познава тези болести по-добре от него. Ако си съгласен да ме пратиш при него — направи го!

— Иди! — разпореди се царят.

— Дай ми парче ахат! — помолих го аз.

Донесоха голямо парче ахат, сто хиляди динара и дарове. Отпътувах за страната Вавилон. Намерих шейха, обясних му каква е работата, дадох му и стоте хиляди динара заедно с дара. Той взе парчето ахат, доведе каменоделец и изсякоха от него този диск. Шейхът чака седем месеца предсказанията на звездите, подбра най-благоприятното време и издълба надпис с тези заклинания. После занесох диска на царя. Поставиха го до главата на дъщеря му и тя се излекува начаса — а бе завързана преди това с четири вериги, всяка вечер до нея лягаше една неволница, която на сутринта намираха заклана. Този талисман я излекува. Зарадва се царят, дари ме богато. После постави талисмана в огърлицата й. Но се случи веднъж — тя се качила на кораб да се поразходи из морето. Една от неволниците протегнала ръка към нея да я погали, огърлицата се скъсала и паднала в морето. От този миг нещастието се върна при царската дъщеря, а царят потъна в дълбока тъга. Той ми даде много пари и ми каза да ида при този шейх, за да направи друг талисман вместо онзи. Отидох във Вавилон и открих, че онзи шейх е умрял. Върнах се при царя и му съобщих. Тогава той ме изпрати заедно с още десет души по всички страни на света — дано да открием талисмана, за да я излекуваме. И ето че Аллах ме доведе при тебе…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕД ДЕВЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на момъка от Оман:

* * *

Така, о, емир на правоверните, човекът си взе талисмана и си замина. Ето оттогава лицето ми побледня. Върнах се в Багдад и заживях в същия дом както преди. Когато се съмна, се облякох богато и отидох в дома на Тахир бен Аля с надеждата да видя онази, която обичам. Видях, че портата му е затворена. Запитах един минувач:

— Какво е сторил Аллах с шейха?

— Братко — отговори ми той. — Преди няколко години при него дойде търговец на име Абул Хасан от Оман. Живя той известно време с дъщеря му, а когато парите му се свършиха, шейхът го изгони с разбита душа. Но момичето го обичало много и когато двамата се разделиха, то силно се поболя, вече е на умиране! Баща й изпрати хора по различни страни да търсят момъка и обеща на онзи, който му го доведе, сто хиляди динара! Но никой не го е виждал, никаква следа не е оставил!

— Искаш ли да спечелиш наградата? Мога да ти покажа къде е Абул Хасан от Оман!

— Искам, как да не искам! Аллах да те възнагради, братко, ако ми го покажеш!

— Иди при баща й — казах аз — и му кажи: „Абул Хасан от Оман е пред портите ти!“

Човекът се затича като муле, избягало от мелничар, после се върна заедно с шейха. Когато ме зърна, баща й даде на човека сто хиляди динара и той си тръгна, като ме благославяше. Шейхът пристъпи към мене, прегърна ме, заплака и рече:

— Къде беше, момко? Толкова дълго те нямаше! Дъщеря ми умира заради раздялата с тебе! Влез де, влез у дома! — когато влязох, той отиде при дъщеря си и й каза: — Аллах ще те излекува от тази болест!

— Татко! — чух гласа й. — Нищо друго не може да ме излекува освен лицето на Абул Хасан!

Влязох при нея и щом тя ме погледна, произнесе следното двустишие:

Аллах събира двама влюбени и разделени,

но след като, че няма да се съберат, са убедени!

Надигна се, седна на постелята и рече:

— Господарю мой, мислех си, че вече ще виждам лицето ти само насън! — прегърна ме и заплака.

Останах в този дом, о, емир на правоверните, известно време. Върна се предишната й красота. После баща й извика кадия и свидетели, ожениха ни, направихме голям пир и тя ми е свидна жена и досега!…

* * *

Момъкът оставил за малко халифа, а като се върнал, довел едно момче с чудна красота, силни ръце и стройна снага и му наредил:

— Целуни земята пред емира на правоверните!

То целунало земята пред халифа, а той се дивил на хубостта и пред всесилието на Всевишния създател. После Харун ар-Рашид си тръгнал и рекъл на везира:

— Джаафар, това наистина е голямо чудо!

Когато седнал на трона на халифството си, Харун ар-Рашид викнал Масрур и му наредил:

— Събери в тази зала данъка от Багдад, данъка от Басра и данъка от Хорасан!

Събрал Масрур данъка — били много пари, само Аллах можел да ги пресметне. Тогава халифът наредил на Джаафар да му доведе Абул Хасан. Довел го везирът. Момъкът целунал земята пред халифа — побоял се да не би това извикване да е резултат на някоя грешка, докато повелителят на правоверните е гостувал в дома му.

— Оманецо! — викнал халифът.

— На твоята повеля, о, емир на правоверните! — възкликнал Абдул Хасан.

— Отвържи този вързоп! — преди това той бил наредил да съберат парите от данъка на трите области и да ги вържат в един вързоп. Оманецът го развързал, те се пръснали върху пода. — Слушай, Абул Хасан! — заговорил халифът. — Тези пари не са ли повече от онези, които си изпуснал от продажбата на талисмана?

— Те са няколко пъти повече, о, емир на правоверните!

— Вие, които сте тук, бъдете свидетели, че дарявам тези пари на този момък! — рекъл Харун ар-Рашид.

Абул Хасан целунал земята пред емира, засрамил се и заплакал от радост. Сълзите потекли от очите по бузите му и кръвта се върнала в тях.

— „Няма бог освен всемилостивия Аллах, който променя хал след хал и сам остава вечен и непроменим!“ — възкликнал халифът.

Донесли огледало, халифът наредил на Абул Хасан да се огледа в него и той, щом видял лицето си, се поклонил от благодарност пред всевишния Аллах. После халифът му наредил да си отнесе парите, помолил го да бъде винаги негов сътрапезник. Абул Хасан наминавал честичко при него, докато всевишният Аллах не прибрал халифа в лоното си! Всемилостив е вечно живият Аллах, който не умира и владее и царете, и техните поданици!…