Хиляда и една нощ (10)

Приказка за омагьосания град

— Знай, царю — заговорил младежът, — че тези риби са цяло чудо: ако с перо се запише и око го зърне, от всеки, който словото цени, сълза то ще изтръгне! Моят баща беше цар на този град. Той се казваше Махмуд и беше прочут като мъдър цар на Черните острови. Седемдесет години ги управлява и тогава умря. Аз наследих властта му, ожених се за братовчедка си, чичовата ми щерка. Любовта й към мен беше огромна, дори когато отсъствах, тя не хапваше и не пийваше, докато не се върна. Така живях в доволство пет години. Един ден тя отиде в хамама. Разпоредих се на готвача да приготви вечерята, върнах се в двореца и позадрямах. Наредих на две слугини да ми правят вятър на лицето. Поразтревожих се, че жена ми закъснява, не ме хващаше сън, само очите ми бяха затворени, а душата ми — будна. Тогава чух как едната говори на другата:

— Господарят ни е млад, а е нещастен, Масуда! Ама че капани му крои нашата хитра невярна господарка!

— Аллах да накаже грешните жени! — каза другата. — Човек като нашия господар с неговите нрави не заслужава такава грешница, която всяка нощ бяга от постелята му! Слага му тя нещо в питието, което му дава преди сън, омайно биле ли му сипва, какво ли — той заспива и повече нищо не усеща! Не я знае нито къде ходи, нито какво върши! Няма я до сутринта! После се връща и го събужда.

Притъмня ми пред очите от приказките им. Братовчедка ми се върна от хамама привечер. Наредиха масата, похапнахме, поседнахме, поприказвахме си както обикновено. Помолих я да ми даде питието за преди сън, тя ми подаде чашата. Престорих се, че пия, но я излях в пазвата си и начаса си легнах. Тогава тя каза:

— Спи, да не се събудиш дано! Намразих те, противно ми е да съм до теб!

Стана, облече най-хубавите си дрехи, намаза се с благовония, препаса меч, отвори вратата на двореца и излезе. Проследих я. Тя пресече пазарищата и спря пред градските порти. Там произнесе някакви неразбираеми думи, катинарите паднаха и портите се отвориха. Излезе, а аз неусетно — след нея. Стигна до две купчини смет край града и спря пред някаква ограда между тях, вътре — къщица като кубе от кал. Влезе през вратата, аз се качих да гледам от покрива. Бе при някакъв черен роб, едната му устна — като дюшек, другата — като юрган, ръцете и краката му — набити с пясък и камъни, болен от проказа. Седеше върху сноп изсъхнала тръстика. Целуна тя земята пред него и робът вдигна глава и заговори:

— Не те ли е срам? Защо закъсня толкова? Тук бяха двама мои черни приятели с възлюблените си, току-що си отидоха, а заради теб аз даже не пожелах да пийна!

— Господарю, обич на сърцето ми! — заговори тя. — Нали знаеш, че съм омъжена за братовчед ми! Толкова не ми се ще дори лицето му да виждам, ненавиждам себе си, когато съм с него!

— Лъжеш, безпътнице! Кълна се в юначеството на черните, че мъжката ми сила е доста по-голяма от тази на белите! Щом закъсняваш, не те искам, няма да положа тялото си върху твоето, предателка такава! Значи си закъсняла заради страстта към мъжа си, така ли, подла щерко на белите!

Слушах разговора им — и като видях с очите си какво стана между тях, причерня ми пред очите, още малко, и душата ми да изскочи от гърдите. Братовчедка ми стоеше права, плачеше и се унижаваше пред роба:

— Любими мой, въжделение на сърцето ми, само ти си ми останал! Не ме гони, светлина на очите ми!

Плачеше, умоляваше — накрая той се смили. Тя се зарадва, съблече наметката си и запита:

— Господарю, има ли нещо, с което да се нахрани неволницата ти?

— Отвори долапа! — отговори той. — Там долу има наготвени миши кости, яж там, наплюскай се! А в тази стомна има бира — пий!

Тя яде, пи, изми ръцете си, легна до роба върху изсъхналата тръстика, разголи се и се намъкна между дрипите и парцалите. Слязох от покрива и грабнах меча. Исках да убия и двамата. Ударих първо шията на роба.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на омагьосания момък:

* * *

Когато ударих роба, съм прерязал само парчета кожа и месо около гръкляна му, а си помислих, че съм го убил. Той силно изрева. Братовчедка ми се стресна, но аз вече бях върнал меча на мястото му. Затичах се към града и се върнах в двореца. Лежах в постелята до сутринта. Видях, че този ден братовчедка ми е отрязала косата си и е облякла траурни дрехи.

— Братовчеде! — каза тя. — Не ме кори за това, което правя! Научих, че майка ми е умряла, че баща ми е загинал в свещена война за вярата, че единият ми брат е починал от проказа, а другият е бил затрупан в каменоломна.

— Прави каквото щеш. Няма да ти преча! — отговорих аз.

Тя си построи кубе, а по средата — гробница като саркофаг. Пренесе роба и го положи в него. Той бе много слаб, но вино си пийваше. Не бе проговорил от деня, когато го нараних. Жена ми ходеше всеки ден при него, плачеше и нареждаше, наливаше му вино, хранеше го с варено месо, угаждаше му. От сутрин до вечер — цяла година! Търпях аз, търпях, но веднъж влязох непредпазливо при нея. Заварих я да плаче и да произнася следните стихове:

Тук съм далеч от хорска суета,

                сърцето ми жадува само тебе!

Вземи ми тялото, метни го по света,

                където падне, погреби го — но до тебе!

Извикаш ли ме ти — изпод пръстта

                на костите ми стонът ще отекне…

Измъкнах меча си и заговорих:

— Това са думи на неверни жени, които са предали семейното огнище и не държат на верността си!

Исках да я ударя, но тя вдигна ръка, произнесе нещо неразбираемо и каза:

— Нека Аллах с моята магия те превърне наполовина в камък, а другата половина да остане човешка!

И както виждаш — така стана! Нито лягам, нито ставам, нито съм жив, нито съм умрял!

След това тя омагьоса и града с пазарите му, с градините му. В нашия град живееха хора от четири рода — мюсюлмани, християни, евреи и идолопоклонници. Тя ги превърна в риби: белите са мюсюлмани, червените — идолопоклонници, сините — християни и жълтите — евреи. Омагьоса и четирите острова — превърна ги в планини и ги нареди около езерото. Всеки ден идва да ме измъчва, с кожен камшик ми нанася сто удара, докато потече кръв. После под тази дреха ми навлича друга, от твърди косми…

* * *

— Момко, ти прибави нова тревога към моята! — заговорил царят. — И къде е сега тази жена?

— Под кубето, където лежи робът!

— За бога, момко! Аз ще запомня какво ти е сторила, пък дано после и ти ме споменаваш с добро!

Така си поговорили, докато се мръкнало. Царят се скрил, защото идвало времето на магьосницата. Съблякъл се, запасал меча си, отишъл при роба, ударил го и го убил. Вдигнал го на гръб и го хвърлил в кладенеца насред двореца. Върнал се, преоблякъл се в дрипите му, наместил се в саркофага и оставил оголения меч до себе си.

А след малко при момъка се появила магьосницата. Тя смъкнала дрехите му, грабнала камшика и заудряла.

— Ах, не ти ли стига това, което съм! Имай милост! — приплакал той.

— А ти пожали ли ме, защо ми отне любимия? — отговорила тя.

Накрая му навлякла дрехата от косми и коноп, метнала върху нея наметалото и отишла при роба — носела стомна с вино и паница варено месо. Влязла при него, заплакала, занареждала:

— Господарю, поговори ми, кажи ми нещичко, господарю!

После произнесла:

Докога ще ме мъчи самотност жестока?

        Вече няма го онзи, който раждаше страст!

Докога все самотна ще очаквам потока

        на обичта — от мъстта излекувах се аз!

Стегнал царят гърлото си, изкривил езика си и заговорил така, както говорят черните в Судан:

— Ах, ах! „Няма сила и воля освен у Аллаха!“

— Може би господарят ми е вече здрав! — изкрещяла тя от радост.

— Проклетнице, ти не заслужаваш да ти проговоря! — заговорил царят с още по-слаб глас. — По цял ден измъчваш мъжа си! Той вика от вечер до сутрин и ми пречи да заспя! Ако не беше той — досега да съм оздравял! Това не ми позволяваше дори да ти говоря!

— Ако разрешиш, ще го отърва от този му образ!

— Отърви го, че да сме спокойни!

Скочила тя, взела паница, напълнила я с вода, заговорила над нея и във водата закипяла тайната на съдбата. Напръскала момъка и рекла:

— Излез от това си лице и се върни в предишното!

Трепнал момъкът, изправил се на крака и се зарадвал на спасението си.

— Махай се и не се връщай тук! — изкрещяла тя. — Иначе ще те погубя!

Избягал той, а тя се върнала в кубето, влязла при роба и рекла:

— Господарю, покажи ми лицето си да го видя!

— Ти какво направи? — запитал царят със слаб глас. — Сега клонката е спокойна, а коренът е недоволен!

— Къде е този корен, любими?

— Това са хората на този град, четирите му острова! Всяка нощ в полунощ рибите надигат глава и ни умоляват! Затова тялото ми не може да се излекува! Отърви ги, а после се върни при мен, хвани ръката ми и ме изправи — тогава ще съм излекуван!

— В името на Аллаха ще го направя с удоволствие, господарю! — възкликнала радостно магьосницата, отишла при езерото, наляла си малко вода и произнесла над нея някакви неразбираеми думи.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че рибите потръпнали, надигнали глави и тутакси се превърнали в хора. Паднала магията и градът закипял от живот: пазарите се съживили, всеки заработил занаята си, планините пак станали острови както някога. А магьосницата се върнала при царя и рекла:

— Любими, подай ми благородната си ръка да я целуна!

— Приближи се! — казал царят със слаб глас.

Тя се навела и той така насочил острието на меча си, че го забил в гърдите й и то изскочило откъм гърба й. Ударил втори път и я разсякъл на две. Изскочил навън и намерил омагьосания момък, който го очаквал, целунал му ръка и му благодарил.

— Ти в твоя град ли ще останеш, или ще дойдеш в моя? — запитал царят.

— О, цар на времената! Знаеш ли колко време път има до твоя град?

— Два дни и половина!

— Царю, до твоя град се стига за цяла година! Ти дойде дотук за два дни и половина, защото градът ми бе омагьосан! А аз, царю, няма да се отделя от теб нито за миг!

— Слава на Аллаха, който ме възвиси чрез теб! — рекъл царят. — Ти си мой син, защото аз за цял живот не можах да си създам син!

Двамата се прегърнали. Отишли в двореца. Царят, който дотогава бил омагьосан, съобщил на поданиците си, че тръгва на свещено поклонение. Той потеглил със султана, чието сърце копнеело за града му — нали отсъствал от него цяла година! Вървели, що вървели, цяла година, денем и нощем и накрая стигнали до града на султана.

Излезли везирът и войниците да го посрещнат. Царят влязъл в двореца си, седнал на трона, извикал везира си и му разказал какво се било случило с него и с момъка. Всичко си влязло в реда на нещата. Султанът възнаградил много хора. Наредил на везира да му доведат и рибаря, който му бил донесъл рибите, дарил го и го запитал има ли деца. Рибарят отговорил, че има син и две дъщери. Царят се оженил за едната дъщеря, момъкът се оженил за другата. Царят взел и сина му при себе си и го направил пазител на хазната си. После изпратил своя везир в града на момъка на Черните острови и го дарил да бъде там султан. А по него с петдесетте мамелюци изпратил скъпи одеяния за всички тамошни емири.

А рибарят станал най-богатият човек на времето си, дъщерите му стана ли царски съпруги и живели щастливо толкова, колкото им било писано…

* * *

— Но това, царю честити, едва ли е толкова удивително, колкото онова, което станало с хамалина!

— А какво е станало е хамалина? — запитал цар Шахриар.

И Шахразад заразказвала: