Хиляда и една нощ (5)

Приказка на втория шейх за двете хрътки

— Знай, господарю мой, цар на джиновете, че тези две кучета са моите двама братя, аз съм третият. Умря баща ни и ни остави три хиляди динара. Разделихме си ги поравно. Отворих дюкян. Те отпътуваха да въртят търговия другаде, цяла година ги нямаше и накрая се върнаха без нищо.

— Братя! — рекох им. — Нали ви казвах да не тръгвате!

— Братко! — заплакаха те. — Така ни било писано! Каква полза да ти обясняваме, щом вече нищо нямаме!

Заведох ги после в хамама, с богати дрехи ги облякох, нахранихме се и казах:

— Братя, аз ще пресметна годишната си печалба от продавницата, ще я разделя между трима ни — само да не бутаме главницата!

Пресметнах печалбата си — бе три хиляди динара. Разделих я на три между трима ни и заживяхме заедно.

Един ден и двамата пожелаха отново да тръгнат на път, настояха и аз да тръгна с тях. Цяла година не се съгласявах, всеки въртеше търговията си в продавницата си. Пак ми предлагаха, аз пак отказвах. И така — шест години. Накрая се съгласих, но рекох:

— Братя, хайде да видим колко пари имаме!

Сметнахме — излязоха шест хиляди динара.

— Да заровим половината в земята! — предложих. — Ако ни се случи нещо — от полза ще бъдат! Нека всеки вземе по хиляда динара, пък да върти търговията си с тях.

— Умно си го намислил! — казаха те.

Разделих парите на две части, зарових трите хиляди динара, разделих останалите на всеки по хиляда. Приготвихме стоки, наехме кораб, цял месец пътувахме и накрая пристигнахме в един град. Продадохме стоката си, за всеки похарчен динар спечелихме по десет. Вече се готвехме за връщане, когато срещнах на морския бряг неволница в опърпани дрехи. Целуна ми тя ръка и рече:

— Господарю, кажи, милостив ли си, че да те възнаградя със същото!

— Разбира се! — отговорих аз.

— Господарю! Вземи ме за жена, отведи ме в страната си! Аз ще ти даря себе си!

Сърцето ми страстно я възжела за нещо, което е благословено от великия и всемогъщ Аллах. Отведох я, облякох я, подредих й хубава постеля на кораба и я приласках. Заобичах я силно и от сърце, денонощно не се отделях от нея, забравих за братята си. А пък те се притаиха. „Ще убием брат си — тогава всичките пари ще са наши!“, договорили се те. Съблазнил ги дяволът. Примъкнали се, докато съм спял при жена си, и ме хвърлили в морето. Но тя се събудила, потръпнала и се превърнала в жена ифрит. Тя ме понесе на гърба си и ме остави на един остров, а на сутринта ми каза:

— Аз съм твоята съпруга, носих те на гръб и те спасих от смърт. Сега вече знаеш, че съм жена джин.

Благодарих за онова, което бе направила за мен, разказах й какво ми се бе случило с братята ми, тя ме изслуша и рече:

— Тази нощ ще полетя към тях, корабите им ще потопя, а тях ще погубя!

— За бога, не го прави! — помолих я аз. — Нали в една пословица е казано: „Стори благодеяние на злосторника — достатъчно е и злото, което той е сторил!“ Все пак братя са ми!

Тя ме взе на ръце, полетя и ме остави върху покрива на къщата ми. Отворих аз вратите, изкопах заровеното в земята и отворих продавницата. Върнах се у дома по мръкнало, а там — тези две кучета, вързани. Те скочиха, заплакаха, заумилкваха се. Разбрах всичко едва когато жена ми рече:

— Това са братята ти!

— Кой им е сторил това?

— Изпратих сестра си, тя им го стори! Ще се отърват чак след десет години!

И ето — след десет години дойдох с тях при балдъзата си — да ги отърве от този им образ.

* * *

— Това наистина е удивителна история! — възкликнал джинът. — Дарявам ти една трета от кръвта му и от наказанието му!

Пристъпил тогава третият шейх, стопанинът на мулето, и заговорил на джина: