Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за джиновете и шейтаните, затворени в шишета от времето на Сулейман

Разправят също, че едно време, много отдавна в Дамаск живял цар халиф на име Абдул Малик бен Маруан[1]. Един ден той разговарял с държавните си сановници. Заговорили за древните народи, спомнили си някои случаи от живота на господаря Сулейман, сина на Дауд, колко власт и сила му дарил всевишният Аллах над хора, джинове, птици, зверове и тъй нататък.

— Чували сме за нашите предшественици! — рекъл халифът. — Всемилостивият и всеопрощаващ Аллах не е давал на никого толкова, колкото е дал на господаря ни Сулейман. Той правел неща, каквито никой преди него и след него не можел! Дори запирал джинове, мариди и шейтани в медни шишета, наливал отгоре разтопено олово и ги запечатвал с пръстена си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Талиб бен Сахл разказал как един човек се качил с дружина на някакъв кораб и отплавал към Индия. Пътували добре, докато срещу тях излязъл вятър и ги насочил към някакви непознати земи. Това се случило през нощта. А когато се съмнало, от една пещера наизлезли същества с черен цвят на кожата, които не можели да говорят езика ни. Имали си те цар и само той говорел на арабски. Царят излязъл заедно с някои от свитата си, поздравили гостите си и ги запитали каква вяра имат. Те му отговорили, че са мюсюлмани, и той казал:

— Не е лошо!

Запитали ги те каква е вярата му. Оказало се, че всеки по тези места има своя си вяра.

Царят ги нагостил с месо от птици, животни и риби. После пътниците слезли да поразгледат селището и видели как един рибар хвърля мрежа в морето. Вдигнал я той, а в нея се оказало медно шише, заоловено и запечатано с пръстена на Сулейман бен Дауд. Той го извадил и го отпушил. От него излетял син дим, който се издигнал до небесата, и хората чули как ужасен глас крещи:

— Милост, милост, пророк на Аллаха!

После от дима изплувало огромно същество с ужасен образ. Сърцата на пътниците едва не се спукали от страх, но черните въобще не му обърнали внимание. Един се обърнал към царя, запитал го какво е това, а той отговорил:

— Това са от онези джинове, които Сулейман, синът на Дауд, когато го разгневили, вкарал в тези шишета, запечатал ги и ги хвърлил в морето.

* * *

Зачудил се Абдул Малик бен Маруан на този разказ и рекъл:

— Всемогъщ е Аллах! Той е сторил добро дело, когато е направил Сулейман велик цар!

Сред присъстващите бил и Набита Зубияни, който рекъл:

— Право казва Талиб и доказателство за това са думите на един известен мъдрец:

И рече бог на раба Сулейман:

„Вземи властта! Бъди добър султан!

                И уважавай, който ти се подчинява!

                В зандана вечен — който се съпротивява!“

Затова той напъхал джиновете и шейтаните в медните шишета и ги хвърлил в морето.

Съгласил се емирът на правоверните с тези думи и рекъл:

— За бога, как ми се иска да видя едно от тези шишета!

— О, емир на правоверните! — заговорил Талиб бен Сахл. — Това е възможно и без да напускаш страната си! Нареди на брат си Абдул Азиз бен Маруан да ти донесе някое от западните страни. Той ще напише писмо на Муса бен Нусейр да отпътува натам и да ти донесе исканото шише.

Халифът одобрил съвета му и рекъл:

— Вярно е, ти говориш разумно, Талиб! Искам по тази работа да бъдеш мой пратеник при Муса бен Нусейр. Имаш моята воля, ще имаш колкото искаш пари, и всичко нужно, пък аз ще се грижа за близките ти!

Наредил той да напишат писмо до брат му Абдул Азиз, личния му наместник в Кайро, и още едно — до Муса бен Нусейр, наместника му в западните земи, с нареждане да тръгне и лично да търси Сулеймановите шишета, като остави за свой наместник на поста си своя син, да наеме водачи, да харчи колкото трябва, така че никой да няма нужда от нищо. Запечатал двете писма, дал ги на Талиб бен Сахл и му наредил да бърза.

Тръгнал Талиб бен Сахл, пресякъл земята на Шам и стигнал Египет. Посрещнал го емирът, поселил го в своя дом и докато му гостувал, му оказал голямо уважение и почит. После му дал човек да го води към Горен Египет и той стигнал при Муса бен Нусейр. Щом чул за идването му, емирът излязъл да го посрещне и много се зарадвал. Талиб му дал писмото, той го взел, прочел го, разбрал за какво става дума. После събрал първенците и им разказал съдържанието на писмото.

— Емире! — рекли те. — Ако търсиш човек, който да ти покаже къде е това място, трябва да се видиш с шейх Абдул Самад бен Абдул Кудус ас-Самуди! Той е човек знаещ, много е пътувал, познава всички равнини, пустини и морета, всички земи и страни, народите и техните нрави! Трябва да го намериш!

Наредил емирът да му доведат този човек. Когато го довели, той видял, че е старец и че много години са оставили следите си по него. Поздравил го емир Муса и заговорил:

— Слушай, шейх Абдул Самад! Нашият владетел емирът на правоверните Абдул Малик бен Маруан ми е наредил да свършим това! Аз слабо познавам тези земи, но ми казаха, че ти знаеш тези страни и пътища. Желаеш ли да изпълниш повелята на емира на правоверните?

— Емире! — отговорил шейхът. — Този път е неравен, той изисква дълго отсъствие от дома и неведоми са пътеките му!

— Колко е пътят дотам? — запитал емирът.

— Две години и няколко месеца нататък и още толкова обратно. По него има препятствия. Ти си човек воин, а нашата страна граничи с врага. Току-виж ни нападнат християните, докато те няма! Трябва да оставиш някого да те замества в управлението на държавата.

Емирът оставил сина си Харун да го замества в държавните дела и наредил на войниците да го слушат и да му се подчиняват във всичко, което им нареди. А синът му Харун бил момък смел, силен и едър. Шейх Абдул Самад пояснил, че за да се стигне до мястото, което е пожелал халифът, най-напред трябва да се върви четири месеца край брега на морето, че тези места са изцяло заселени, селищата са свързани едно с друго, има много вода и трева.

Тръгнали. Вървели, що вървели и излезли при някакъв дворец.

— Хайде да отидем в този дворец! — казал шейхът.

Емир Муса и шейх Абдул Самад, стражата и свитата пристъпили към двореца. Стигнали до портата му — тя била отворена. От двете й страни се извисявали високи колони. Покривите и стените били обковани със злато и сребро. Над портата висяла плоча, на която на гръцки било написано нещо.

— Да ти го прочета ли, емире? — запитал шейх Абдул Самад.

— Прочети го, Аллах да те възнагради! — отговорил емирът. — Всичко, което научаваме през това пътуване, е благодарение на твоето благодеяние!

Зачел шейхът, а то било следното стихотворение:

Тези хора също са изграждали…

С плач в последен път са ги изпращали.

                Много тайни тук дворецът скрива

                за всевластници и страсти диви.

Скри земята техните пътеки,

те в пръстта изчезнаха навеки.

                Сякаш тук са шатри те разпънали

                да отдъхнат, но не се завърнали…

Влязъл Муса в двореца, замаяла го красотата на градежа му, огледал рисунките и скулптурите. Над втората порта имало пак стихове и шейхът ги прочел:

Колко общества развити са се сривали

                в древността. Завинаги изчезвали.

Колкото и сгради да са вдигали —

                в паметта са вече неизвестни.

Други разделили си богатствата,

                що със труд и мъки са събирали.

В пищни дрехи яли вкусни ястия,

                а сега пръстта са те загризали.

Сякаш че камилите им чакат

                да се върнат пак във път обратен.

— Бог ни е създал за велики дела! — възкликнал емир Муса.

Разгледали двореца. Никого нямало в него, нито хора, нито котки, стаите му — потъмнели, стените им — пожълтели. По средата имало кубе, което се възвисявало към небесата, а около него — четиристотин гробници. Емирът пристъпил към тях. Едната била от мрамор и върху нея били изписани следните стихове:

Колко затварях и убивах

и през кои земи не минах!

                И колко ядох, колко пих,

                душата с песни изумих!

Все заповядвах, забранявах,

                най-мощни битки, изпитни!

                О, тези бранни, луди дни!

Несправедливости раздавах

и радости не получавах!

                Прави си сметка, млади момко!

                Преди смъртта да ти задрънка

с косата, имаш ли богатство —

живота си живял напразно!

Муса огледал кубето. То имало осем врати от сандалово дърво, със златни гвоздеи ковани, със сребърни обръчи затегнати, със скъпоценни камъни обсипани. На първата врата било написано:

Събрах предмети много — но липсва там честта,

на хората държах аз съдбите и властта.

        Живях в охолство, в радост, задавен чак от щастие,

        когато звяр в душата ревеше самовластен.

Беди не забелязвах. Скъперник стиснат бях.

Не съм дарявал бедни… По-скоро да горя

        във огъня!… Дори да изгубвах сили страшни,

        аз влязох със Аллаха могъщ във бой опасен.

Но писано било ми по-бързо да умра

и да не умножавам с подобни си мира.

        Събрах войници много — каква ли полза имах?

        Сега и ти, човече, ще минеш — ще отминеш.

Животът ми изтече, но в тоз последен път

ни радости, ни грижи не ще ме призоват!

        И в ранно утро светло душата ми отлитна.

        Носачи и копачи погребаха ме тихо.

Сега денят очаквам за среща със Аллах!

Че грехове безбройни в живота си познах!

        И няма да помогне ни близък, ни съсед…

        Аз без съвет живях си — и нямам пак съвет!…

Когато изслушал тези стихове, Муса заплакал, а когато влязъл в кубето, се озовал пред висока и дълга гробница, а върху нея — надпис върху плоча от китайска стомана.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че шейх Абдул Самад прочел написаното върху плочата: „Ти, който си стигнал до тази земя, вземи си урок от събитията на времената и пътищата на съдбата, които ще видиш! Не се залъгвай от видимия свят и неговите красоти, виж и неговия позор, тщеславие и неистински блясък! Срещата с него е коварна и лъжлива, а делата му са фалшиви. Той е все едно да вземеш заем, който един ден трябва да върнеш. Той е като бълнуване, като мираж. Дяволът го прави красив пред очите на човека до смъртта му. Такива са чертите на видимия свят — не вярвай в тях, не им се поддавай, те лъжат онзи, който ги смята за своя опора, и те го отклоняват от правия път. Не се завързвай с примките му, не се залепяй по полите му.

Аз имах четири хиляди буйни червени коня в конюшните си, ожених се за хиляда моми, все дъщери царски — все девственици жарки. Те ми родиха хиляда сина — лъвчета забавни. Живях хиляда години в сладости тайни. Събрах пари колкото всички царе по земята. Мислех, че винаги ще живея богато. Не усетих кога дойде онзи, който сладостите прекъсва и близък от близък откъсва, домове почерня, дворци разрушава, големи и малки, деца, бащи, майки той не подминава! Живяхме в доволство в този палат, докато не ни настигна присъдата на господаря на световете, господаря на небесата и на земята. Задави ни зовът на ясната истина. Всеки ден по двама синове умираха. Когато видях, че гибел е влязла в дома ми и ни унищожава, че всички потъваме в морето на смъртта, доведох писар и му наредих да напише тези стихове, мисли и изрази, наредих със секач да ги изсекат по тези порти, плочи и гробници.

Имах войска от хиляда хиляди момци. Наредих им да сложат шлемовете, да надянат мечове, да вдигнат пики, да яхнат жребци, с метал покрити. И когато при мен дойде присъдата на господаря на световете, владетеля на небесата и земята, викнах: «Ей, вие, воини и войскари, може ли да спрете онова, което ми изпраща Всемогъщият?» Но войниците и войскарите бяха безсилни и рекоха: «Как да се бием с невидимия, с онзи, чиято е вратата, пред която няма стражи!» «Пригответе ми пари!», наредих аз. «Хиляда торби, във всяка торба — хиляда кантара червено злато, и още бисери и скъпоценни камъни, бяло сребро и такива елмази, каквито няма никой земен цар!» Направиха това и когато донесоха това имане пред мене, запитах: «Можете ли да ме спасите с цялото това имане и да ми купите с него поне ден живот?» Те не можеха. Аз изчаках присъдата и решението на Аллах да вземе душата ми и да ме положи в гроба. А ако ме запитате как се казвам, ще ви кажа: аз съм най-великият Куш бен Шадад бен Ад“.

На същата плоча били записани следните стихове:

Ако си спомните след много време

                  за мен, макар и в дни далечни, чужди —

аз син съм на Шадад — владетел земен,

                  земята на баща ми ме прибра ненужен!

Далеч остана и светът огромен —

                  от Шам и Миср, та до Аднан далечен.

Бях славен и царете унижавах скромни,

                  страхуваха се те — аз мислех се за вечен!

Народи, племена — в ръцете си държах ги,

                  страни богати се от мен бояха,

а тръгнех ли на бой със чуждите държави

                  хиляда хиляди момци след мен вървяха!

Богатства имах аз неизброими —

                  натрупала ги бе при мен съдбата.

Да поживея още, платих с каквото имам,

                  за миг поне живот да продължи душата!

Отказа бог! Докрай изпълни свойта воля,

                  останах сам и всичко в очите ми изчезна,

дойде смъртта жестока, макар и да се молех,

                  захвърли ме в дълбока, бездънна страшна бездна.

Получих всичко аз, което съм заслужил,

                  и негов пленник станах, понесох си вината!

Човече, възвиси си душата и ненужното

                  ти изхвърли — и следвай по пътя на съдбата!

Оплакал емир Муса погребаните. Разхождали се напред-назад из двореца, разглеждали пищните му стаи и живописните му кътчета и се спрели на четирикрака маса от мрамор, върху чийто плот било написано: „На тази маса са яли и пили хиляда еднооки и хиляда здравооки царе и всички напуснаха този свят!“

Когато напуснал двореца, емир Муса взел със себе си само масата. Тръгнала войската. Шейх Абдул Самад вървял отпред да им показва пътя. Минал ден, минал втори, а на третия се оказали при висок постамент, върху него — меден конник, на края на пиката му — блестящо широко острие, което заслепявало очите, а върху него било написано: „Ти, който си стигнал до мен, ако не знаеш пътя, който води към Медния град, потъркай шепата на конника — ръката му ще се завърти и ще спре. Следвай посоката й, без да се боиш и притесняваш — тя ще те отведе при Медния град“.

Потъркал емир Муса шепата на конника, тя се завъртяла и посочила правилния път. Тръгнали те в тая посока, вървели, що вървели, пресекли далечни страни, докато един ден се намерили пред колона от черен камък, а в нея до мишниците било вградено някакво същество. То имало две големи крила и четири ръце, двете били като човешки, а другите две — като лъвски лапи с големи нокти. На главата си имало коса като конска опашка, очите му блестели като горещи въглени, имал и трето око на челото, като тигърско и от него изскачали огнени искри. Тялото му било дълго и черно.

— Хвала на онзи, който ми отреди тези велики беди и мъчения до Деня на възкресението! — викало съществото.

Хората загубили ума и дума и хукнали да бягат.

— Какво е това? — запитал Муса шейх Абдул Самад. — Я иди по-близо! Пък може и да ти разкрие тайната си, да разберем какво му се е случило.

— Ама аз се боя от него! — възразил шейхът.

— Не се бойте! — се чул глас от небесата. — Той е окован заедно с всичката му сила и за вас, и за който и да е друг!

Пристъпил шейхът към съществото и го запитал:

— Ей, ти! Как се казваш? Какъв си? Кой те е сложил на това място и по този начин?

— Аз съм ифрит от рода на джиновете! — отговорило съществото. — Казвам се Дахиш бен Аамаш! Окован съм тук с цялото ми величие, затворен съм с цялата ми мощ и ще се измъчвам, докато пожелае всевечният всевишен Аллах!

Запитал го шейхът каква е историята му, и ифритът заговорил:

Моят разказ е удивителен. Някои от синовете на Иблис имаха идоли от червен ахат, на които и аз се уповавах. Почиташе подобен идол и един от царете на морето, който притежаваше огромна сила и велик ум и водеше войска от хиляда хиляди джина. С мечовете си те избиваха всички, които не му се покоряваха, и със сила налагаха неговата вяра. Джиновете, които му се подчиняваха, бяха под моите заповеди. Всички бяха въстанали срещу Сулейман, сина на Дауд. А аз пък се вмъквах в кухата вътрешност на идола и от там издавах повели от негово име. Дъщерята на царя обичаше този идол и дълго престояваше пред него, като се отдаваше на молитви. Бе една от най-големите красавици. Описали хубостта й пред цар Сулейман и той изпратил пратеници при баща й с поръка да му кажат: „Ожени ме за дъщеря си, строши ахатовия камък и се закълни, че няма бог освен Аллах и че Сулейман е пророк на Аллаха. Ако направиш това, ще притежаваш всичко, което ние притежаваме, и ще изпълняваш задълженията, които ние изпълняваме. Ако откажеш, ще изляза срещу тебе с войска, с която нямаш сили да се биеш. Ще те пленя с войниците си, макар и да напълня цялото пространство, и ти ще изчезнеш като вчерашния ден!“

Когато пратеникът на Сулейман дойде при царя, той страшно се разгневи, наду се и каза на везирите си:

— Какво ще кажете за този Сулейман бен Дауд? Хем праща хора за дъщеря ми, хем иска да строша ахатовия си идол и да приема неговата вяра!

— Велики царю! — отговорили те. — Нима Сулейман е в състояние да стори това! Та ти живееш посред Голямото море! Дори да тръгне срещу тебе, той не може да те достигне! Мариди и джинове ще го пресрещнат. А в тази битка ти се уповавай на идола, комуто се кланяш — той ще ти помогне и ще ти дари победа! Правилно ще е да се посъветваш за това и със своя бог (те имаха предвид ахата) и да чуеш какво ще ти отговори! Ако те посъветва да се биеш — бий се, ако ли не — откажи се!

Скочи царят, закла животни, принесе жертва на идола си, влезе при него, отпусна се на колене и заговори:

О, бог мой! Аз познавам могъщата ти сила!

Той иска да строша снагата твоя мила!

   Над Сулейман, мой боже, дари ми ти победа!

   Ти нареди — пък славата си после гледай!

А пък аз с цялата си глупост и малоумие подцених волята на Сулейман, намъкнах се в кухината на идола и заговорих:

Не се бои от него мойта власт,

познавам бъдещето аз!

        Ако пък дръзко те нападне —

        аз сам душата му ще грабна!

Щом чу моя отговор, царят се реши да почне война с божия пророк Сулейман. И когато пратеникът му дойде втори път за отговор, той го ритна болезнено, заговори му дръзко, заплаши го и му заръча да предаде думите му на Сулейман:

— Ще те заставя ти да приемеш моята вяра! Или ти ще ме плениш в бой, или сам ще паднеш в моя плен!

Върнал се пратеникът при Сулейман и му разказал какво му се било случило. Царят скочил силно разгневен и решил да приготви войската си от джинове, хора, зверове, птици и чудовища. Наредил на Дамарият, който бил цар на джиновете и негов везир, да събере отвсякъде маридите. Той събрал към шестстотин хиляди дяволи. Наредил и на Асиф бен Барихия да събере войниците хора, които били повече от хиляда хиляди. Раздал оръжия и храни, качил се заедно със своите войници на вълшебни килимчета, птиците над главите му летели, зверовете под килимите търчали, докато стигнали острова. Обкръжили го и цялата земя се изпълнила с войници…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Когато пророкът на Аллах Сулейман дойде с войската си на нашия остров, той изпрати човек при царя ни да му каже:

— Ето, аз дойдох! Спасявай душата си от бедата! Подчини ми се! Приеми моето послание, строши идола си и се поклони на единствения бог господар! Ожени ме за дъщеря си, както се полага по закон! Ти и всички, които са с тебе, нека кажат: „Няма бог освен Аллах! Свидетелствам, че Сулейман е пророк на Аллах!“ Речеш ли това — ще имаш вяра и мир, откажеш ли — няма да ме спрат всичките укрепления на острова ти!

Дойде пратеникът, предаде на царя посланието на Сулейман, а той му отговори:

— Това, което той иска от мене, е невъзможно! Съобщи му, че ще изляза на бой срещу него!

Пратеникът предал отговора на Сулейман.

А нашият цар бе пратил своите поданици джинове да съберат войска. Събраха се хиляда хиляди. Към тях се присъединиха и други мариди и шейтани, които живеят по островите в моретата и по върховете на планините, той стегна войската, отвори оръжейниците и раздаде оръжие. И Сулейман също бе подготвил войската си. Той наредил на зверовете да се разделят на две и да застанат отляво и отдясно на хората. Наредил на птиците да литнат над острова, да нападат, да вадят очи с ноктите си и да удрят по лицата с крилете си. Наредил на зверовете да разкъсват конете. Сам той седнал в мраморно ложе с вградени скъпоценни камъни и облепено с плочи от червено злато, сложил везира си Асиф бен Барихия от дясната си страна, а везира си Дамарият — от лявата, човешките царе се подредили отдясно, царете на джиновете — отляво, зверовете и змиите — отпред.

Те се втурнаха срещу нас като един. Аз и войниците ми бяхме първите, който се опълчиха срещу Сулейман.

— Стойте по местата си! — наредих на войниците си. — Нека излязат срещу вас. Тогава викайте за двубой с Дамарият!

Но ето че изскочи самият Дамарият. Метна по мене огнена стрела и неговият огън се оказа по-силен от моя. Изкрещя така силно, че ми се стори, че небето се срути върху мене. Викна на хората си, те се втурнаха, вдигна се пламък, извиси се пушек, още малко и сърцата щяха да се пръснат. Птиците се биеха от въздуха, зверовете — из равнината. Бихме се с Дамарият, докато аз останах без сили, но и той остана без сили. Войниците и приятелите ми отказваха да се бият, племената ми бяха победени. Тогава Сулейман викна:

— Я ми хванете онзи великан велик с твърде неприятен лик!

Биха се хора с хора, джинове с джинове, войниците на Сулейман ни мачкаха, зверовете му ни нападаха, птиците му ни кълвяха очите, деряха ни с нокти или пък удряха лицата ни с крилете си. Зверовете хапеха конете, разкъсваха войниците и само телата им оставаха по земята като сухи палмови стволове. Поражението не ни мърдаше. Аз избягах от Дамарият, но той ме гони три месеца, настигна ме и станах това, което виждаш!

* * *

Когато джинът в колоната разказал историята си, хората го запитали:

— А къде е пътят, който води към Медния град?

Показал им той пътя и им обяснил, че той има двайсет и пет порти, но нито една не се виждала, дори следа не се забелязвала и че стените му изглеждали като къс скала или като желязо, отлято в калъп.

Ето че накрая хората стигнали пред този град и спрели. Емир Муса и шейх Абдул Самад се мъчили да открият врата или начин за влизане, но нищо не се получило.

— Слушай, Талиб! — заговорил емир Муса. — Каква хитрост да измислим, за да влезем в града? Трябва да има някаква порта, през която да се влиза!

— Да послушаме Аллах, емире! — рекъл Талиб. — Нека да си починем два-три дни, пък ще намерим начин, ако е пожелал Всевишният, и порта да намерим, и вътре да влезем!

Емир Муса наредил на един от стражите да обиколи града, пък дано намери следи от порта или вход. Стражът обиколил крепостта за два дни и две нощи без почивка, на третия ден се върнал, поразен от дължината и височината на крепостта.

— Емире! — казал той. — Не бе трудно да потегля от това място, където сме спрели, и да се върна, но порта не намерих!

Муса взел със себе си Талиб бен Сахл и шейх Абдул Самад и тримата се изкачили навръх планината, която се извисявала над крепостта. Оттам видели зад стените огромен град: дворците му се извисяват, кубета ярко заблестяват, със къщи здрави и красиви, потоци текат пенливи, с плод натежали са дървета, градините в росата светят, стени могъщи, но пък празен, потънал в тишина ужасна, и само бухали в ъглите, витаят птици във висините, над покривите гарван честен оплаква хора неизвестни.

Завайкал се емир Муса, че градът е без хора, без живот и пазарища. Погледа му привлякло нещо, което било извън крепостта — там имало четири плочи от бял варовик, които се белеели в далечината. Приближил се — по тях било изсечено писмо. Наредил на шейх Абдул Самад да ги прочете. Пристъпил шейхът, вгледал се, прочел ги. На първата било записано с гръцко писмо: „Човече, онова, което погледът ти е пропуснал да види, е пред тебе. Поклони му се, че в него са твоите дни и години. Не разбра ли, че чашата ти е пълна докрай и скоро ще прелее? Преди да си влязъл в гроба — погледни! Къде са онези, които земи са завладявали, роби са унижавали и над войски са повелявали? Аллах им прати онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва!“

В долната страна на плочата били записани следните стихове:

Къде са царете, които света застроиха

и оставиха всичко, което сами съградиха?

   След толкоз строежи полегнаха в гробове тесни

   и станаха купчина кости на хора безвестни!

Къде са бойците, спечелили толкоз победи?

Къде им са плячките, с толкова кръв полети?

   Настигна ги бързо могъщата божа присъда.

   Дори и парите не стигнаха вечни да бъдат!

Изохкал емир Муса и възкликнал:

— За бога, скромността на този свят е най-голямото благополучие!

Измъкнал перо и дивит и записал надписа от първата плоча. Пристъпил към втората, а на нея пишело: „Човече, какво те мами, че искаш да си вечен? Какво те плаши, когато наближиш края? Не знаеш ли, че този свят е тленен? Няма изход за никого от гибелта. Ти гледаш към нея, а си навит като кълбо в лоното й. Къде са царете, които са изградили Ирак и са господствали над далечни страни? Къде са строилите Хорасан и Исфахан? Призова ги онзи, който изпраща смърт, и те се отзоваха. Каква полза от това, което са строили и градили, не отиде с тях в отвъдното онова, което са събрали и броили!“

Отдолу на плочата имало следните стихове:

Къде са тез, които са строили

                дворци?… Мълчат стените, не говорят.

Те имаха войски, и мощ, и сила —

                пред бога нищо не можаха те да сторят!

Къде са цезарите и крепостите силни?

Изчезнаха… И сякаш са не били!…

Емир Муса записал каквото било написано, и пристъпил към третата плоча…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че върху третата плоча пишело: „Човече, с любовта към този свят се забавлявай, но делото на твоя Отец не забравяй! Ден след ден животът ти минава — сладостите бързо се забравят. Но за Съдния ден приготви се — ще стоиш пред Бога на рабите!“

А в долната страна на плочата имало следните стихове:

Къде са тез, които народи покориха,

и Синд, и Индия велика победиха,

и негри, абисинци покориха?

                Не чакай вест… От гроба вест не идва

                за тях… Какво е там, не знае никой!

Съдбите им със пепел се покриха,

дворците от смъртта не ги спасиха!

Заплакал емир Муса, пристъпил към четвъртата плоча, върху която било записано: „Човече, толкова ли голям срок ти е отпуснал твоят всевладетел, че си се отпуснал в морето на развлеченията? Грабиш блага всеки ден, сякаш никога няма да умреш! Човече, не губи своите дни и нощи във весели часове и развлечения! Знай, че смъртта ти е предопределена, тя е кацнала на рамото ти. Не минава ден нейното утро да не ти казва «Добро утро», нито вечер нейната вечер да не ти казва «Добър вечер». Пази се от нея, но се готви за нея! И аз бях като тебе, потънал в удоволствия и изгубил заради тях представа за времето! Чуй ме, този свят е лъжовен, той е като мрежа на паяк!“

А отдолу били написани следните стихове:

Къде е онзи, който за своята защита

въздигна крепост мощна, без бога си да пита?

                Къде са и онези, които там живяха?

                Отидоха си всички — и сякаш че не бяха!

Те в гробовете стенат, очаквайки възмездие,

а вие ги оплаквате и в мъката си чезнете.

                Над този свят безкраен е само бог единствен.

                Макар чеда да сме му — не знае той роднинство!

Емир Муса си записал старателно всичко и слязъл от планината. Отишъл при войниците си, които стояли на същото място и измисляли начин да влязат в града. Тогава той заговорил на везира Талиб бен Сахл:

— По какъв начин да влезем в града, какви чудеса крие той? Може и да намерим там нещо, което ще ни издигне пред очите на емира на правоверните!

— Нека направим стълба и се качим по нея — може пък да стигнем до някоя порта! — рекъл Талиб бен Сахл.

— И на мен ми хрумна нещо такова! — казал емирът.

Извикал той дърводелци и железари, наредил им да направят стълба. Работили те цял месец, направили стълбата. Събрали се мъже, изправили я и я подпрели до стената. Възхитил й се емир Муса и рекъл:

— Аллах да ви възнагради, добри занаятчии сте, сякаш сте я излели! — после се обърнал към всички: — Кой от вас ще се изкачи по тази стълба горе на стената, ще тръгне по нея и ще се опита да слезе долу в града, да види що за чудо е това, а после да ни каже как да отворим портите?

— Аз ще ида, емире! — рекъл един. — Ще се кача и ще отворя!

Тръгнал човекът по стълбата, стигнал до горе, изправил се, загледал се в града, после плеснал с ръце и викнал:

— Колко си хубава!

Скочил вътре и от него само месо и кости останали.

— Умен човек беше, а каква работа направи! — възкликнал емир Муса. — Ами ако всички направят като него — никой жив няма да остане!

— Може би друг ще бъде по-сдържан! — обадил се някой.

Качил се втори, после трети, четвърти и пети. Един след друг се катерили по стълбата — дванайсет души, и всички изпогинали като първия.

— Само аз съм за тази работа! — казал шейх Абдул Самад. — Не може всеки, който опита, да свърши така!

— Не прави това! — възкликнал емир Муса. — Не бива да се катериш по тази стълба, защото, ако ти умреш, всички ние също ще измрем! Ти си ни водачът и никой от нас няма да остане жив!

— Само по волята на Всевишния можем да постигнем онова, което искаме! — настоял шейхът.

Съгласили се всички, че именно той трябва да се качи. Изправил се шейх Абдул Самад, изкачил се, като все повтарял името на Всевишния. Стигнал горната част на стената. Там плеснал с ръце и се загледал надолу, а всички му викнали:

— Не прави това, шейх Абдул Самад, не скачай!

А шейх Абдул Самад се разсмял високо, поседнал малко, като все повтарял името на Аллаха, после се изправил и викнал с висок глас:

— Емире, не бойте се! Даде ми Аллах всевеликият и всевишен хитрост и тя е благодатна, защото е свързана с името на Аллах!

— Какво виждаш, шейх? — викнал му емирът, а той отговорил:

— Видях вътре десет неволници като месечинки. Привидя ми се, че отдолу има езеро с вода, понечих да се хвърля в него, както направиха другите преди мене и загинаха. Но се въздържах. Не се съмнявам, че тази магия е заложена от жителите на града.

Шейхът тръгнал по ръба на стената, докато стигнал до двете медни кули. Към вътрешността им водела двуствола златна порта — нямало на нея катинар и не се виждало как се отваря. Той се загледал и забелязал върху нея изображение на конник от мед с протегната ръка. Там имало надпис, който гласял: „Потъркай гвоздея, който е върху пъпа на конника, дванайсет пъти, и вратата ще се отвори!“ Огледал конника и наистина забелязал на пъпа му здрав гвоздей. Потъркал го дванайсет пъти и вратата се отворила с гръмотевичен трясък. Влязъл вътре шейхът, тръгнал по широк коридор, после слязъл по стъпала. Стигнал до разширение с хубави ложета, по които лежали мъртъвци, до главите им имало скъпоценни щитове, заострени мечове и опънати лъкове с превъзходни стрели. Там била вътрешната страна на външната порта, залостена с желязна колона, дървени резета, сложни катинари и непознати сложни уреди. „Сигурно ключовете са у тези хора!“, рекъл си шейхът. Поогледал ги и видял някакъв шейх, който изглеждал най-възрастен, а неговото ложе било на по-високо място от останалите. „Я да видим дали ключовете на града не са у този шейх!“, помислил си Абдул Самад. „Сигурно това е привратникът, а тези са неговите стражи!“ Отишъл при него, повдигнал му дрехите — ключовете му били закачени за пояса. Взел ги, пристъпил към портата, отключил катинарите, издърпал резетата, поразмърдал уредите и вратата се отворила с такъв шум, сякаш треснала гръмотевица, защото била много голяма и тежка. Шейхът доотворил портата. Всички тогава възхвалили Аллах, радвали се и ликували. Зарадвал се и емир Муса, че шейх Абдул Самад е жив и здрав и че е отворил градските порти. Всички войници се втурнали да влизат, но емир Муса им викнал:

— Хора, влезем ли всички — не е сигурно какво ще стане с нас! Да влязат половината, а другите да останат навън!

Влязъл емирът заедно с половината си войници. Видели своите приятели мъртви, погребали ги. Видели, че и всички жители на града са мъртви.

Влезли в градското тържище — то било голям пазар с високи, свързани една с друга сгради. Дюкяните били отворени, теглилките — закачени, медта — излъскана, складовете — пълни със стоки. И там търговците били мъртви, телата им били изсъхнали, от тях стърчали костите им — били се превърнали в урок за онези, които умеят да приемат уроци. Видели четири пазара, отделени един от друг, всички дюкяни били пълни с пари. Оставили всичко и отишли на копринения пазар, а там — коприни и свила, тъкана с нишки от червено злато и бяло сребро в най-различни цветове, но стопаните били мъртви, лежали на кожени постелки. Оставили ги и отишли на пазара, където се продавали накити, бисери и якути. От там отишли на пазара на сарафите — всички били мъртви, под тях — топове платове от коприна и свила, а дюкяните — пълни със злато, сребро и благовония. Отишли на пазара за благовония и там видели редки стъкленици с мускус, амбра, алоево дърво, алое от Суматра и камфор. Но всички били мъртви, а и нищо за ядене нямало наоколо.

Като излезли от голямото пазарище, хората се озовали пред украсен дворец. Влезли в него и видели знамена, мечове, лъкове, щитове, закачени на златни и сребърни вериги, ризници, обковани с червено злато. Из коридорите имало скамейки от слонова кост, инкрустирани със злато, покрити с коприна. По тях лежали мъртъвци с изсъхнала кожа.

Спрял се Муса, гледал красотата на двореца, здравата му направа, удивителния му градеж — от съвършен по-съвършен, с прекрасна архитектура, и забелязал изсечен в стената от зелен лазурит следния надпис:

Виж, човече, хубаво огледай!

                Първом запомни, след туй — иди си

                духом-тялом честен и пречистен.

Всеки — край го чака там напреде.

                Виж прекрасни домове красиви.

Някой в тях се мисли май на вечен!

А каква бе ползата, човече?

                Дом, пари от смърт не ги спасиха!

Те надежда хранеха, но пак

                влязоха във гроба тъмен, хладен!

Бяха на върха човешки чак —

                под земята няма сит и гладен!

Може и да викат — нямат глас,

                нямат дом, богатства, огърлици,

и лица си нямат — всичко в прах

                е покрито — тежък и безличен.

Прах изпълва гнилия им труп,

                бузи румени са в черна пръст изваяни.

Яли, пили — няма нищо тук,

                че в земята са сами изядени!

Емир Муса наредил да запишат стиховете и продължили пътя си из двореца…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че емирът и хората му стигнали до голямо открито пространство. От четирите му страни имало четири високи и широки зали, изградени от злато, сребро и разноцветни камъни. По средата — водоскок от мрамор, до него — копринена шатра. В дъното на всяка зала били вградени чучури с басейни, изградени от бял камък, от чешмите течали потоци и четирите потока се събирали в езеро, изградено от разноцветни камъни.

Влезли в първата зала — тя била пълна със злато и бяло сребро, бисери, накити, скъпоценни метали и ракли, пълни с червена, жълта и бяла коприна. Отишли във втората зала, отворили хазната в нея — тя била пълна с оръжия и бойни доспехи: позлатени шлемове, даудови ризници, индийски мечове, прави копия, хорезъмски пики. Влезли в третата зала — там имало няколко хазни, заключени с катинари, от тавана висели завеси, обшити с най-различни шевици. Отворили едната — тя била пълна с оръжия, инкрустирани със злато, сребро и скъпоценни камъни. В четвъртата зала също намерили хазна. Отворили я — била пълна със съдини за ядене и пиене от злато, сребро, кристални чинии, чаши, инкрустирани с прозрачни бисери и бокали от оникс. Всеки започнал да си взема каквото му харесало, всеки войник — колкото можел да носи.

Когато решили да излязат, забелязали в една стена врата от ковано желязо с вградена в него слонова кост и абанос и обкована с блестящи златни гвоздеи. Тя била закрита от завеса, обшита с най-различни шевици, с катинари от бяло сребро. Огледал шейх Абдул Самад тези катинари и ги отворил. Хората се оказали в мраморен коридор, от двете страни били изрисувани изображения на зверове и птици, всички — от червено злато и бяло сребро, а очите им — от бисери и якути, които удивлявали всеки, който ги погледнел.

От там влезли в красива зала. Когато я огледали, Муса и шейх Абдул Самад останали поразени. Пресекли я и влезли във втора зала от полиран мрамор с вградени в него скъпоценни камъни. В дъното й имало голямо кубе, чиито камъни били обковани с червено злато. По средата на това кубе имало друго, цялото от мрамор, с изрязани прозорци, поставени в рамки от изумруди, каквито никой цар не можел да си позволи. А вътре в него имало копринена шатра върху колони от червено злато, по тях — образи на птици, нозете им — от зелен изумруд, под всяка птица — подложка от прозрачен изумруд. Зад фонтана имало ложе, обсипано с бисери и драгоценни камъни. А на ложето — неволница като ярко слънце. Била облечена с наметка от прозрачни изумруди, на главата й — корона от червено злато и диадема със скъпоценни камъни, на шията й — огърлица, на челото й — два камъка, блестящи като слънца. Самата тя сякаш гледала дошлите. Зачудил се емирът на нейната хубост, смаяли го красотата й, руменината на бузите й, чернотата на косите й — човек да помисли, че е жива, а не мъртва.

— Мир на теб, неволнице! — поздравил емир Муса.

— Аллах да те вразуми! — възкликнал Талиб бен Сахл. — Тази неволница е мъртва, тя няма душа! Как ще ти отговори на поздрава! Та това, емире, е изображение, умно натъкмено! След смъртта й са извадили очите й, подлели са под тях олово и после са ги подлепили на старото им място и те блестят, сякаш тя си мърда клепачите, и който я гледа, струва му се, че примигва.

Към ложето, където била неволницата, водело стъпало. На него стояли двама роби, единият — бял, а другият — черен, единият държал стоманена пика, другият — скъпоценен меч. Между тях била поставена златна плоча, върху която било записано: „В името на Аллах, милосърдния и милостивия! Човече, какво постигна, когато вечно се хранеше с надежда? Защо забрави, че краят вече и над теб се надвесва? Нима не знаеш, че смъртта вече те вика? Подготви се за своя край! На този свят може и да си богат, но в другия нищо не ще вземеш със себе си! Къде е Адам, първоотецът на всички хора? Къде е неговото поколение? Къде са царете, хосроите и цезарите? Къде са царете на Индия и Ирак? Къде са царете на пространствата? Къде са юнаците? Къде са великаните? Домовете им са празни, отдавна са напуснали близки и роднини! Къде са царете на перси и араби? Всички измряха и станаха на пепел! Къде е Харун? Къде е Хаман? Къде е Шадад бен Ад Ханаански? Къде е Зу-ал-Аутар? Къде са господарите сановници? Всички измряха. Аллах ги прибра завинаги, опразни домовете им от тяхното присъствие! Дали им стигна богатството до Деня на възкресението, когато те се готвеха да отговарят пред бога на рабите? Ти, който не ме познаваш, сега ще познаеш името ми. Аз съм Тараммуз, дъщеря на великия цар! Имах неща, каквито никой цар не е имал, бях справедлива към хората, делях всичко, раздавах и дарявах. Живях дълго в радост и доволство, освобождавах неволници и роби, докато не се появи вестоносецът на съдбите и аз паднах в обятията на бедите.

Така стана, че седем години не капна капка дъжд, не поникна тревица, изядохме всички запаси, с които разполагахме, смилихме се над добитъка си и го изядохме, докато не остана нищо. Тогава извадих пари, мерих ги с микияли, дадох ги на най-верните си хора, те избродиха всички земи, не остана нито педя, където не потърсиха нещо за изхранване, но нищо не намериха. След дълго отсъствие се върнаха. Тогава изоставихме парите и имането, затворихме крепостните порти на града и се оставихме на божието предопределение. Оставихме си съдбата в ръцете на висшия ни цар и както ни виждаш, измряхме. Тук е всичко, което сме изградили и спестили. Това е нашата история и след всичко, което сте видели, остава да го запомните“.

В долната страна на плочата били записани следните стихове:

Не се лъжи със празната надежда,

че колкото да си събрал — не срещаш

                ти вечното, — ти чужд си на земята!

                И други като теб преди живяха,

с добро и гнет те трупаха богатства,

но дойде срокът — вече няма бягство!

                А водеха войници на талази,

                оставиха богатства, скъпи сгради,

полегнаха във гроба — тясна дупка,

затъкнаха устата с пръст безвкусна…

                Там бяха сякаш рицари напети,

                през черна нощ свалени от конете

                във дом без изход… Хора честни, клети,

                там който влезе — няма изход! Спрете!

Не бойте се да жертвате богатства —

така ще влезете във райско братство!

                Добро раздайте — утре ще се върне,

                че само бог остава вечно първи!

Заплакал емир Муса при тези думи и рекъл:

— Благочестието стои над всичко и само който го осъществява, е пример за истина!

Огледал се и видял още един надпис на стената: „Смъртта е най-ясната истина, най-сигурното предопределение, страхът от нея е прибежище и спасение на душата. Вземи пример от онзи, който е влязъл при тебе в земята. Не виждаш ли, че посивялата ти коса към гроба те призовава, че изнуряващата ти душа за смърт ти съобщава? Пази се от последния си път и от божествената равносметка. Няма по-жестоко от човешкото сърце, няма по-велик от твоя бог! Къде са древните народи — урок за тези, които умеят да вземат урок? Къде са царете на Китай, хора пълни с безстрашие и мощ? Къде е Шадад бен Ад и всичко, което е сътворил и изградил? Къде е Нимруд, който потискаше и гнетеше? Къде е фараонът, който отричаше бога и не вярваше? Всички са победени от смъртта, от нея не се спасява нито голям, нито малък, нито мъж, нито жена. Взе си ги онзи, който ни дава живота в заем и разделя деня от нощта. Ти, който си дошъл на това място, който си успял да ни видиш, не се прелъстявай от нищо тленно на този свят в развалини, то е вероломно и коварно, гибелно и предателско! Вземи колкото можеш богатства, но не докосвай тялото ми и нищо по него — то е саванът над моята голота, единственото, което ми е нужно от този свят! Нека божият гняв ме пази — посегналият ще погуби себе си!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато чул тези думи, емир Муса записал всичко и рекъл на свитата си:

— Донесете торбите, пълнете парите, сложете от тези съдини скъпоценности и другите неща!

— Емире! — заговорил Талиб бен Сахл на Муса. — Нима ще оставим тази неволница с всички неща по нея — подобни на света няма, по наше време такива неща не се намират! Те са много по-ценни от всякакви пари, най-добрият дар, който може да се занесе на емира на правоверните!

— А ти не чу ли какво съветва неволницата с надписа от тази плоча! — възкликнал емир Муса. — Тя го е оставила като обет невъзвратим!

— Не бива заради някакви си думи да оставим такова богатство, толкова скъпоценности върху един труп! — възкликнал Талиб бен Сахл. — Какво ще прави тя с него? Та то е красота на красотите, хубост невиждана! Ще я покрием после с някаква памучна дреха! Живите имат по-голямо право на това богатство от мъртвите!

Той пристъпил към стъпалото, прескочил го, минал между двете колони и се оказал между двамата стражи. И тогава единият от тях го тласнал в гърба, а другият замахнал с меча и му отсякъл главата.

— Аллах да не ти прости и след смъртта! — възкликнал емир Муса. — Имаше предостатъчно имане! Но алчността се наказва!

Той разпоредил да влязат и останалите войници и да си вземат каквото желаят. Те натоварили камилите с пари и скъпоценности. Емирът наредил да затворят портата и потеглили на път.

Вървели, що вървели, докато стигнали до висока планина, надвиснала над морето, с много пещери по нея. От тях изскочили черни същества, облечени в кожи, на главите им — кожени бурнуси. Те не знаели езика на дошлите и щом видели войниците, изплашили се и се затичали да се крият в пещерите, където били техните жени и деца.

Спрял керванът, разпънал шатрите, събрали парите на едно място. Още не били подредили всичко, когато от планината слязъл царят на черните хора и пристъпил към войниците. Той знаел арабски и когато го довели при емир Муса, го поздравил. Емирът му отговорил на поздрава и му оказал почести.

— Вие хора ли сте или джинове? — запитал царят на чернокожите.

— Хора сме! — отговорил емирът. — А вие сигурно сте джинове, щом сте се уединили от света на това място, пък и сте такива великани по телосложение!

— Ние сме от потомците на Хам, сина на Нух! — отговорил царят. — А това море се нарича Каркар!

— А откъде познавате истинската вяра? — запитал емирът. — При вас на тази земя не се е появявал пророк, който да ви вдъхнови за нея!

— Знай, емире! — отговорил царят. — При нас от това море се появи човек, чиято светлина озаряваше хоризонтите. Той призоваваше с глас, който се чуваше отблизо и далече: „Синове на Хам! Подчинете се на онзи, който вижда, а сам е невидим, кажете, че няма бог освен Аллах и че Мохамед е пратеник на Аллах! Аз съм Абул Абас ал-Худр!“ Преди ние се кланяхме един на друг, а той ни призова да почитаме само бога на рабите!

— Ние сме хора на царя на исляма Абдул Малик бен Маруан! — рекъл емир Муса. — Дойдохме заради медните шишета във вашето море. В тях има затворени дяволи от времето на Сулейман, сина на Дауд, мир и на двамата! Той ни нареди да му занесем някое от тях да го види и да го разгледа!

Царят на чернокожите ги нагостил с риба, наредил на гмурците да извадят от морето някое и друго от Сулеймановите шишета и те извадили дванайсет. Емир Муса щедро одарил царя на чернокожите с богати дарове, царят на Судан също надарил емира с морски същества, които имали лица на хора, и рекъл:

— Три дни ми беше гост и аз те гостих само с такава риба!

— Непременно трябва да отнесем някоя от тях да ги види емирът на правоверните! — рекъл емир Муса. — Сигурно от това душата му ще се отпусне дори повече от Сулеймановите шишета!

Сбогували се и си тръгнали. Вървели, що вървели, докато стигнали земята на Шам. Влезли при емира на правоверните Абдул Малик бен Маруан. Емир Муса му разказал за всичко, което видели и което им се случило по пътя.

— Защо не бях с вас да видя с очите си онова, което и вие сте видели! — възкликнал емирът на правоверните.

Той взел шишетата, започнал да отваря шише след шише, а дяволите изскачали от тях и викали:

— Милост, пророк на Аллаха, вече никога няма да правим такива работи!

За различните видове морски момичета, които изпратил царят на Судан, направили дървени корита, напълнили ги с вода и ги оставили в тях, но те умрели от горещината.

Бележки

[1] По-важните исторически и географски названия, имена, титли, непознати думи и специфични термини са обяснени по азбучен ред в края на тома — бел.прев.