Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011 г.)

Издание:

Александер Кравчук. Нерон

Второ издание

Издателство на Отечествения фронт — София, 1986 г.

ДП „Г. Димитров“ — София, 1986 г.

История

  1. — Добавяне

Последните дни на Нерон

Този, който стана причина за окончателно погубване на Нерон, бе префектът на преторианците Нимфидий Сабин, човек с тъмно минало и големи амбиции. Неговата майка беше дъщеря на Калист, влиятелен някога освободен роб на Клавдий. Говореше се, че се харесала на императора Калигула и плод на този романс бил именно Нимфидий. Така разказваше и самият той, като се позоваваше на известна прилика във фигурата, чертите на лицето и очите му до тези на лудия. На младини Нимфидий служеше като офицер в легионите край Дунав. След това се завърна в Рим, където при разкриването на заговора на Пизон му се отдаде възможност да направи някакви услуги на императора. Награда за това беше консулската титла и постът префект на преторианците на мястото на отстранения и умъртвен Фений Руф. Като професионален офицер Нимфидий успя да си спечели голямо уважение сред преторианците и напълно принизи значението на своя колега, бившия коневъд Тигелин. През пролетта на 68 година, когато отвсякъде започнаха да прииждат мрачни вести, Тигелин напълно се оттегли от двора и политическите дела. Разбираше добре, че вече нищо добро не го очаква, дори ако Нерон успее да се задържи на трона, което беше твърде съмнително.

Съвсем иначе постъпи Нимфидий при това несигурно положение. Не избяга и не се отчая, въпреки че знаеше, че може да стане една от първите жертви на идващата буря. Смяташе, че единственият път за спасение е сам да стане причина за погубването на Нерон. Но тук възникна въпросът: кого да подкрепи? Вергиний не искаше да бъде император, а възможно е дори да мисли за възстановяване на републиката. Това не се харесваше както на Нимфидий, така и на преторианците. Силите на Галба в Испания бяха малки — едва два легиона, — но той беше уважаван от сената, а също така беше възрастен, което подсказваше, че скоро ще се оттегли от този свят и ще има нови политически борби за трона.

При това положение Нимфидий реши да подкрепи Галба. Но решението на префекта на преторианците съвсем не означаваше, че целият римски гарнизон ще застане след него. Преторианците от поколения бяха свързани с Юлиево-Клавдиевската династия. Избрани сред избраниците, те сериозно се отнасяха към своята клетва за вярност. От управлението на Нерон не можеше да се оплачат. Наистина някои офицери хранеха тайна омраза и презрение към императора — артист, но простите войници му бяха предани. Трябваше по някакъв начин да се отстранят от императора тези 9 хиляди души. От този момент съдбата на Нерон, лишен от въоръжена подкрепа в столицата, щеше да бъде решена.

Нерон сам помогна на Нимфидий. Изплашен от предателството на наместниците на западните провинции, той реши да търси спасение в Изтока, който винаги обожаваше. Мислеше преди всичко за Египет. Това беше логично, защото гръцките жители на Египет другояче гледаха на Нерон, отколкото населението на Италия. Виждаха в него приятел на елините, който върна свободата на Гърция, опекун на провинциите, който сурово наказа злоупотребите на наместниците, враг на евреите, който заповяда да се опустоши Юдея с огън и меч.

Императорът започна приготовления. Пренесе се от двореца на Палатин до Сервилиевите градини, които се намираха по пътя до пристанището в Остия. Това бяха същите градини, в които узна преди 3 години за заговора на Пизон. Свика висшите офицери. Предложи им плана си и ги покани да вземат участие в похода. Но не срещна ентусиазъм от тяхна страна. Редица офицери направиха принципни възражения и всички подред помолиха да бъдат освободени от участие в пътешествието. Дори се намери един, който направо се осмели да цитира стиха на Вергилий:

— Смъртта чак толкова страшно нещо ли е?

Намекът беше ясен. По-достойно за императора е да умре, отколкото да предприеме авантюристично пътешествие.

Отрицателната реакция на офицерите беше голям удар за Нерон. Но той не разполагаше с никакви средства, за да я преодолее. Молбите не помагаха, а от заплахите никой не се страхуваше. Императорът още не знаеше, че вече действува планът на Нимфидий.

Офицерите заминаха за казармите на преторианците в Рим, а императорът остана да прекара нощта в Сервилиевите градини. Смрачи се, Нерон все още продължаваше да търси възможности за спасение. Измисляше нови и нови идеи. Може да избяга при партите, напоследък контактите с тях са твърде дружелюбни? Може да отплува за Испания и да застане като молител пред самия Галба? А ако се появи в траурни дрехи на Форума и произнесе реч към народа, в която да го помоли да му прости провиненията и грешките, за да живее спокойно и добре, достатъчно е да получи наместничеството на Египет!

Но дори и това не е необходимо, та нали има талант, ще се представя като актьор и певец и ще печели милиони!

Императорът веднага се зае да напише съответна реч. Проектът беше вече готов, но остана на писалищната маса, защото на Нерон му хрумна, че народът може изобщо да не го допусне да говори и да го разкъса веднага, след като се появи на Форума.

Денят беше осми юни. Императорът си легна късно, но спа много малко. Събуди се около полунощ. Службата веднага му съобщи, че войниците от кохортата, които са били на стража, са напуснали постовете си. Нерон скочи от леглото и изпрати да извикат неговите приятели. Но пратениците се върнаха с новината, че никой от тях не отговаря на повикването им. Императорът не повярва. Заповяда да го занесат до жилищата им, но и на него не му отговориха. Когато се върна, пред вратите на спалнята липсваше вече и личната му охрана. Беше си отишла, вземайки със себе си завивките на императорското легло и златната кутийка, в която Нерон пазеше отровата, получена от Локуста.

Изоставен от всички, владетелят заповяда:

— Доведете тук Спикул или някой друг гладиатор, за да ми нанесе смъртоносен удар!

Не намериха никого. Нерон побесня. Започна да крещи:

— Означава ли това, че нямам вече нито приятели, нито дори врагове?

Изскочи от стаята, като ле ли сам искаше да сложи край на живота си, но веднага се върна малко по-спокоен и започна да размишлява къде да се скрие за известно време. На тази сцена присъствуваха няколко роби и освобожденци. Фаон, приемникът на Палас във финансите, предложи:

— Имам крайградска вила между Виа Салерия и Виа Номентана при четвъртия милиарен камък.

Нямаше какво да се отлага. Нерон навлече върху туниката си сиво наметало, покри главата си с шапка, а лицето си с кърпа и яхна коня. Беше бос, забрави дори да си обуе сандалите. Придружаваха го само 4 души — сред тях бе Фаон, освобожденецът Епафродит и Спор. Нощта беше задушна, някъде загърмя, някои твърдяха, че земята леко трепери. Промъкнаха се близо до големите казарми на преторианците. Оттам се разнесе мощният вик на няколко хиляди войници:

— Салве, император Галба! Salve Imperator Galba!

Нимфидий вече действуваше. Беше съобщил на преторианците, че Нерон е абдикирал и избягал. При това положение дори и най-верните от тях нямаха угризения и на драго сърце поздравиха Галба като император.

Забързаната група ездачи срещаше по пътя си все повече минувачи, които бяха излезли през тази нощ от домовете си, заинтригувани от необикновените новини. Някои от тях споделяха помежду си:

— Охо, тези вече преследват Нерон!

А други питаха:

— Знаете ли нещо ново за Нерон?

На едно място край пътя лежеше труп. Конят се подплаши и кърпата падна от лицето на Нерон. Там случайно стоеше някакъв стар преторианец. Той позна императора и извика:

— Салве император!

Това беше последният човек, който поздрави така Нерон. Но фактът, че го познаха, изплаши императора. Веднага се отклониха от пътя и препуснаха към вилата на Фаон по странични пътеки. Попаднаха в тръстики и трънливи гъсталаци. Придвижваха се пеш с най-големи усилия; тъй като Нерон беше бос, на някои места хвърляха дрехи, за да му дадат възможност да премине. Накрая се намериха пред задната страна на Фаоновата вила. Тук трябваше дълго да чакат, докато се изкопае отвор в стената, за да не забележи прислугата, че в къщата има чужди хора. Фаон посъветва императора временно да се укрие в дупката, образувана при ваденето на пясък. Но Нерон категорично се противопостави:

— Жив няма да ме заровите!

Измъчваше го жажда. Гребна с ръка малко вода от една локва и каза:

— Такава е сега изстудената вода на Нерон…

Отворът беше готов. Пълзешком през тръните и дупката на стената императорът влезе в малка стая и веднага се хвърли на леглото, покрито със скъсан сламеник и старо наметало. Беше гладен и жаден, но се отказа от черния хляб и пи само малко топла вода. Хората от неговото обкръжение настояваха да прекъсне мъчението от очакване на унижението. Тогава той заповяда да му изкопаят гроб със съответни размери, които взе сам. Търсеха се парчета мрамор, за да ги сложат на гроба, беше донесена вода за измиване на трупа и дърва за погребалната клада. Нерон лично ръководеше всичко, но плачеше и хленчеше, като повтаряше от време на време:

— Какъв артист умира заедно с мен!

Пристигна пратеник с писмо от Фаон. Нерон го изтръгна от ръцете му. Разбра, че сенатът го е обявил за враг на народа и е наредил да бъде намерен; ще бъде наказан според нравите на дедите. Попита:

— Що за обичаи са това?

— Раздират дрехите на осъдения, заклещват шията му с вили и го пребиват с тояги до смърт.

— Нерон се изплаши. Започна да опипва остриетата на двете ками, които бе взел със себе си. Но отново ги скри, като се оправдаваше:

— Часът на смъртта още не е настъпил!

— Молеше Спор да започне да го оплаква. След това се обърна към другарите си:

— Нека някой ми помогне да умра, като сам даде пример!

— След това сам се подканяше, като мърмореше ту на латински, ту на гръцки:

— Живея позорно, отвратително — за Нерон това не е достойно, не е достойно — при това положение трябва да запазя самообладание — съвземи се…

— Разнесе се тътен на галопиращи коне. Нямаше съмнение — това бе потерята. Дори и в този момент Нерон не забрави поезията. Издекламира на гръцки един стих от Омир:

„… Звук от коне вихрогони до мойте уши се донася…“[1]

Той заби камата в шията си, но не без помощта на Епафродит. Почти в същия момент нахълта центурионът и извика:

— Пристигнах с помощ!

— Разбира се, това беше лъжа; той просто искаше да хване жив императора и да получи наградата. Опита се да запуши с наметалото си бликащата кръв от раната. Умиращият каза с последни сили:

— Късно е… Това се казва вярност…

Това бяха последните думи на Нерон.

Бележки

[1] „Илиада“, X, 539.

Край
Читателите на „Нерон“ са прочели и: