Александер Кравчук
Нерон (7)

Възпитателите

Като награда за прекараните в унижение и тревога години Сенека получи през 49 година титлата претор и завидния пост на възпитател на сина на Агрипина. Не можа да откаже на императрицата.

Агрипина го предупреди, че не трябва да обърква много момчето с философия. По този начин Сенека нямаше възможност да демонстрира своите познания върху философията на стоицизма. Като учеше Луций на изкуството да пише и произнася речи, той можеше да вмъква само някои от моралните наставления, които обичаше. Това умение, крайно необходимо за всеки политик, беше тогава най-важната част от възпитанието на младите хора от добри семейства. Разбира се, че не всеки можеше да си позволи да изучава реториката при толкова голям майстор на латинската проза, какъвто беше Сенека. Според мнението на мнозина той беше прекалено оригинален и голям творец, твърде влюбен в собствения си стил. Факт беше, че той откъсна своя ученик от стила на предишните му учители и му преподаваше по нов начин, характерен с бързината на мисленето. Изреченията бяха кратки, почти афорични. Цялото усилие беше насочено към необикновено съчетаване на мисли и изрази. Всъщност този начин беше близък на някои съвременни поетични форми и по-точно на епиграмите. Ученикът на Сенека почти веднага започна да изпробва силите си в тази област. Две поколения по-късно един от учените, ровейки се в императорските архиви, откри дъсчици със собственоръчни записки на Луций. На тях бяха записани стихове. Имаше много поправки и несъмнено това бяха лични творби. Ученият установи изненадан, че някои от тези произведения бяха много популярни тогава, макар че техният автор не беше известен. И ето, оказа се, че това е ученикът на Сенека! Откривателят сигурно е въздъхнал със съжаление:

— Какъв поет е загинал в него!

Не само поет. Луций беше момче с бистър ум и широки интереси. Обичаше да рисува, да вае, да пее, а също да кара колесница.

Сенека не беше единственият учител на Луций. За възпитанието на момчето се грижеха и двама гръцки учители — Александър и Хайремон.

Първият от тях произхождаше от малко градче, недалеч от Спарта. Числеше се към философската школа на перипатетиците, чийто създател беше Аристотел. Александър се занимаваше главно с подреждане на бележките към трудовете на този майстор на елинистическата мисъл. Безспорно той желаеше да внуши на момчето Аристотеловите етични идеали: честност, умереност и сдържаност. Учеше го, че диктатурата може да бъде най-добрият начин на управление при условие, че диктаторът морално и умствено превъзхожда всички.

Значително по-оригинален беше Хайремон, родом от Египет. Той мислеше и пишеше на гръцки, дълги години беше работил в Александрийската библиотека, а по-късно стана неин ръководител. Хайремон беше египетски жрец с висок сан, горещо пропагандиращ древната култура на своята родина. Негово дело беше историята на Египет през епохата на фараоните. Наистина, на тази далечна епоха Хайремон даде съвременен отзвук. Използуваше всяка ситуация, за да изрази ненавистта си към евреите, предизвикана и подхранвана от кървавите спорове между гръцките и еврейските жители на Александрия. В историята си Хайремон стигаше до извода, че евреите са потомци на прокажените, които фараонът Рамзес изгонил от Египет.

В друг свой трактат Хайремон разясняваше йероглифите, чиято красота и тайнственост удивляваха всички, които за пръв път посещаваха страната край Нил. Ученият, невинаги в съгласие с истината, но за да спечели читателя, твърдеше, че йероглифите са символи и изразяват вечната наука. На друго място пък възхваляваше живота на египетските жреци, посветен на разгадаването на най-големите тайнства, ръководен от правилото за сдържаност и аскетизъм.

А как обясняваше Хайремон произхода и значението на необикновената египетска религия? Тук той използуваше твърденията на някои от философите на стоицизма. Те гласяха, че звездите, създадени от най-чиста материя и етеричен огън — това са богове. Небесните тела имат влияние върху всичко, което става на земята, следователно и върху съдбата на отделните хора. Изводът е, че по тяхното разположение може да се предвиди бъдещето. Наистина, светът се управлява от провидението, на което всички са подчинени, дори и боговете, но точно в това се състои величието на древната наука на египетските жреци, защото тя ни учи как да променяме предначертанията на съдбата.

Специален дял Хайремон беше посветил на кометите. Тогава всички вярваха, че те предсказват война, поражения, глад, суша.

Той даваше примери от близкото минало: през гражданските войни кометите бяха предвестници на братоубийствени битки; по времето на Август, преди появяването на кървавата комета — три легиона загинаха в горите на Германия, а след това умря и самият Цезар. Някои все пак твърдяха, че има и комети, след които настъпват щастливи събития. Припомняше се кометата, която се беше появила през 44 година пр.н.е., 5 месеца след убийството на Юлий Цезар; тогава хората повярвали, че тази комета е душата на диктатора, която отлита на небето, за да свети вечно сред безсмъртните божества. Така официално обяви и Октавиан — осиновеният син на починалия, който по-късно стана император под името Август.

Хайремон принадлежеше към тези, които разпознаваха „добрите“ от „лошите“ комети. Неговите изследвания върху кометите оказаха голямо влияние на Сенека. По-късно и той написа трактат на тази тема. Прие схващането, че не всички комети са зловещи и разгледа въпроса по-разширено, постави го на научна основа. Замисляше се над същността на кометите, какъв е техният състав и защо се появяват толкова нередовно, не като другите звезди. Сенека смяташе, че откриването на всичко това е само въпрос на време. Той писа:

„Защо трябва да се учудваме, че кометите, които са толкова рядък феномен, още не са изучени според законите на природата и не е известно нито началото, нито краят на тези тела, които се появяват в толкова големи периоди от време. Не са изминали 1500 г. от времето, когато гърците са преброили звездите и са им дали имена. И днес съществуват много народи, които познават небето само по вид и не знаят защо се образуват лунните затъмнения и защо понякога пада сянка върху слънцето. Впрочем и при нас това беше скоро обяснено по научен начин. Един ден след дългогодишни, трудни изследвания ще станат ясни много неща, които днес са неизвестни. Защото един живот не е достатъчен, за да се изследва всичко, независимо дали е посветен само на астрономията. Всичко това ще бъде изяснено след дълги последователни изследвания. Ще дойде време, когато нашите потомци ще се чудят, че не сме познавали толкова явни неща. Някой в бъдеще ще докаже какви са орбитите на кометите и защо се отличават от пътя на другите планети. Ние ще се спрем на това, което вече е изяснено. Нека нашите потомци дадат своя принос за откриването на истината.“^[1]

Защо Сенека така защищаваше мнението, че появяването на кометите зависи от някакви определени, но още неизвестни закони? Той беше привърженик на това течение от стоическата философия, което гласеше, че всички явления в света са свързани помежду си:

„Както водата на буйните потоци никога не се връща обратно и не спира, защото първата вълна веднага блъска надолу следващата, така и съдбата тече според своята последователност, като спазва само едно правило: да изпълни това, което е решено. Защото какво е съдбата? Това е, според мен, неизбежността на всички явления и събития, които не може никаква сила да възпре. Съдбата ни води. От първия час на живота се знае колко му остава още на човек. Всяка причина е обусловена от друга. Още в началото е решено на какво ще се радваш и какво ще оплакваш.“^[2]

Щом като всичко е предрешено и предопределено от векове, тогава това не е нещо необичайно, съществуващо само за себе си, откъснато от целостта, съвсем безпричинно. Следователно и кометите трябва да се подчиняват на дадени закони.

Вярата във взаимната връзка на нещата пък станала основа на възгледа, че звездите влияят върху съдбата на цялото човечество. А тъй като положението на небесните тела може да бъде изчислено за всеки един момент, значи по звездите може да бъде разчетено това, което ще се случи в бъдеще. Сенека направо казва:

„От най-малкото сближаване на планетите зависи съдбата на цели народи. И най-важните и най-дребните въпроси се решават според това, дали ще се появи благоприятна звезда, или пък злокобна.“^[3]

Следователно и двамата възпитатели на Луций — Сенека и Хайремон — бяха привърженици на астрологията. Може би е по-добре да кажем — последователи. Тази необикновена наука тогава бе приемана с религиозна почит и набожен страх. Вярата в истинността на астрологичните предсказания беше обща и необорима. Императорът се съветваше по най-важните държавни въпроси с майсторите на звездната наука със същата сериозност, както и обикновената девойка, която се интересува кога най-после ще се омъжи. Наричаха астролозите халдейци, защото тяхната способност бе дошла от Халдея или Вавилон, а също така математици или учени.

Методите, с които си служеха повечето от тези „учени“, бяха прости. Трималхион така разказва на гостите си за своите астролози:

„Аз не исках да върша тази работа, но ме накара един астролог, който случайно беше дошъл в града: един грък, казваше се Серапа, говореше с боговете! Той ми каза даже онова, което бях забравил: разнищи ми всичко от игла до конец; знаеше ми и червата и само дето не ми каза какво съм ял снощи! Все едно, че беше живял с мене цял живот. Слушай, Хабинас — ти нали беше тогава? Помниш ли какво ми каза тогава? «Ти си взел за жена една от занаята. Ти не си щастлив с приятелите си. Никой никога не ти се отплаща по равно. Ти имаш много земя. Ти храниш змия в пазвата си!» И още нещо, но не бива да ви го казвам — че сега ми остава да живея още тридесет години, четири месеца и два дни. Освен това скоро ще получа наследство — така ми казва съдбата.“^[4] Кой не би повярвал на такъв хороскоп? Тогава имаше и по-опитни астролози. Един от тях беше съветник в кръга на Клавдий и Агрипина. Наричаше се Балбил. Притежаваше огромно състояние и заемаше важни държавни постове, а всичко това, заедно с астрологическите си познания, дължеше на баща си Трасил.