Александер Кравчук
Нерон (40)

Ватикан

Голяма радост беше за Сенека и Бур, че въпреки трагичните събития на мартенската нощ, артистичните интереси на Нерон не угаснаха — напротив, разпалиха се с още по-силен пламък, тъй като вече не ги задушаваше скритият страх пред майката. Именно поради това общото развитие на държавните дела не бе нарушено. Императорът продължаваше да не се интересува от тези въпроси или, да се изразим по-точно, още по-малко се интересуваше. Изпитаните, мъдри ръце на Сенека и Бур ръководеха всичко както преди. Младият владетел се посвети напълно на музите — сериозните и леките.

Наистина, тази артистична императорска треска имаше някои изяви, които тревожеха двамата съветници. Нерон все по-настойчиво искаше да му бъде разрешено да демонстрира своите таланти публично, пред широк кръг зрители. Особено много държеше да покаже умението си да управлява колесница и да свири на лютня. Позоваваше се на примери — древна Гърция, където герои и царе се биели на колесници и вземали участия в състезания, а най-големите поети възпявали техните подвизи и победи. Нима самият бог Аполон не свири на лютня? Така го представят и много статуи, също и тази, която стои на Палатинския храм!

Това бяха трудни за отхвърляне аргументи. Та как майсторът на мъдростта Сенека можеше да подрони вярата в красотата и стойността на тези примери, които сам хвалеше пред своя възпитаник? Трябва да кажем, че в Рим отношението към спорта и изкуството бе по-различно отколкото в древна Гърция. Там победата в игрите или славата на певец бяха повод за гордост и за включване в редиците на най-изтъкнатите личности на всеки град. Но тук просто бе немислимо, че един сериозен човек, да не говорим за императора, може да излезе на сцената или на арената като професионален певец или състезател. Това би довело до подронване на авторитета на властта както в очите на самите римляни, така и на победените народи.

Все пак императорът не се отказа от намеренията си, а сега я нямаше и Агрипина, която сигурно щеше да се осмели направо да му каже какво мисли за това. В крайна сметка Сенека и Бур трябваше да отстъпят. Стараеха се все пак императорът да показва своите способности по колкото се може по-дискретен начин.

На десния бряг на Тибър, срещу Марсово поле, се простираше широко и равно пасище в подножието на хълма, който на запад се свързваше с високата планинска верига Яникул. Това пасище и хълмът носеха наименованието Ватикан. Това беше типично предградие, което вече не беше село, не беше станало и град. Тук се срещаха малки селски стопанства, но глинестата земя не беше много добра за обработване; във всеки случай ватиканското вино се смяташе за изключително лошо. Подмяташе се: „Който обича оцет — пие ватиканско.“ Затова пък имаше много тухларници и грънчарници. Ватикан не беше украсен с никакви големи постройки. Беше се прославил само храмът на Божията майка, чийто култ водеше началото си от Мала Азия.

Но все пак това изоставено предградие имаше и своите красиви места. Това бяха градините, които императорът Калигула наследи от мащеха си и прекрасно разкраси. Други ватикански градини принадлежаха на Домиция — лелята на Нерон. Тя умря през 59 година, малко след Агрипина, която толкова много ненавиждаше. Не мина без слухове, че и Домиция напуснала този свят с помощта на Нерон; той отдавна желаеше да притежава вилите й в Бая и Равена. Факт беше, че завещанието на Домиция не бе въобще оповестено, а императорът веднага заграби цялото й състояние, в това число и градините оттатък Тибър. По този начин заедно с парка на Калигула, който Нерон също наследи, във Ватикана се образува голям комплекс от паркове.

Тези императорски градини се намираха оттатък реката и извън града, но същевременно бяха много близко до центъра на столицата. Околността на Палатин беше свързана с ливадите чрез мост, построен още от Калигула, който по-късно въобще бе наречен мостът на Нерон: „Pons Neronius“. Той се намираше точно на това място, на което днес е мостът на Виктор Емануил. След преминаването по този мост, пешеходецът, който влиза в Рим, излизаше на пътя, наречен Виа Корнелия, който преминаваше през равнината и водеше чак до склоновете на хълма. Както край всеки извънградски път, така и от двете страни на Виа Корнелия се намираха много гробници. През IV век, когато император Константин се отправил през Ватикана, от подножието на хълма до строежа на базиликата „Свети Петър“, част от пътя и гробниците са били засипани за изравняване на терена. Когато през годините 1452 — 1667 са били разширени базиликата и колонадата, обкръжаваща площада, тогава са били изкопани и частично унищожени и другите гробници край античната Виа Корнелия. Чак археологическите разкопки в подземията на базиликата, започнали от 1939 година, позволиха да се изследват гробниците, затрупани по времето на Константин. Тези разкопки доказаха също, че Виа Корнелия е минавала точно по протежение на южната страна на днешната базилика.

В една от гробниците бе намерен надпис — извлечение от завещанието на нейния собственик. Началото на надписа гласи:

„Галий Попилий Херакъл поздравява своите наследници. Моля Ви, мои наследници, разчитам на вашата вярност, заповядвам ви: постройте ми гробница във Ватикана около цирка.“^[1]

Наследниците бяха заповядали да се издълбае тази част от завещанието върху камъка, за да докажат, че са оправдали доверието на починалия. За нас той е важна информация за историята на строежите на Ватикана. Той посочва, че близо до тази част на Виа Корнелия, следователно в непосредствена близост с по-късната базилика и малко на юг от нея, се е намирал по времето на Империята цирк. За това, че е съществувал Ватикански цирк, беше известно още преди намирането на надписа, но едва сега неговото местоположение бе определено.

Циркът бе построен благодарение на Калигула. Този страстен любител на състезания обичаше надбягванията с колесници и заради това си построи във Ватиканските градини частен стадион. Украси своя цирк с обелиск, докаран чак от Египет. Вероятно това е същият обелиск, който днес стои на големия площад пред базиликата, поставен тук през 1586 година и премесен на разстояние от няколкостотин метра.

На този Ватикански цирк обърнаха сега внимание Сенека и Бур. Тук позволиха на Нерон на воля да се занимава със състезания, както някога правеше Калигула. Отначало зрителите бяха малка група приятели и прислуга. След това благосклонността на императора допусна все повече граждани, дори и плебеи. Именно народът се радваше най-много на тези зрелища. Благородниците бяха обидени; но и техният ред щеше да дойде за активно включване в доброто забавление!

По това време в столицата започнаха големи тържества и игри. Те трябваше да бъдат израз на благодарност към боговете за чудотворното избавление на императора със смъртта на Агрипина. Това беше от страна на народа. Владетелят от своя страна ги уреждаше pro acternitate Imperii — за да бъде вечна империята. Нарекоха ги Ludi Maximi — Най-големите игри.

Те бяха наистина прекрасни. Продължиха няколко дни и се проведоха в различни театри и циркове. Не се щадяха усилия, за да надвиши техният блясък всичко, което Рим беше гледал досега. Представена бе комедията на Афраний, поет от преди 200 години, под заглавие „Пожар“. И наистина в малко градче, построено на сцената, избухва пожар. На актьорите бе позволено да вземат за себе си всичко, което успеят да спасят от горящите къщи, а там бяха поставени умишлено ценни предмети. Видът на актьорите, облечени в дълги роби, които смело се хвърляха в най-страшните пламъци, биейки се помежду си за всяка дреболия, развесели публиката повече отколкото самото действие на комедията. Но ролите се сменяха; актьорите имаха всеки ден много радост за сметка на зрителите.

Ежедневно по време на игрите сред народа бяха хвърляни хиляди птици от различни видове, а също така сладкиши и купони за зърно. Лично императорът хвърляше на арената малки топчици. Всеки, който хванеше някоя от тях, получаваше според знака на топката прекрасна награда: скъпи дрехи, роби, коне, скъпоценни предмети от злато и сребро, бижута, картини, дресирани животни, дори кораби, къщи и земеделски стопанства.

И още едно нещо беше необикновено в тези игри, за народа пленително. Като актьори, гладиатори, свирачи на лютня, състезатели с колесница често пъти участвуваха потомците на най-изтъкнати сенаторски семейства, също и еквити — както жени, така и мъже. Правеха това, за да почетат императора и мощта на Империята. Беше обаче публична тайна, че Нерон им плаща за това участие огромни суми. По този начин не само придаваше бляскав характер на зрелището, но и успокояваше отрицателното отношение, предизвикано от неговото собствено представяне във Ватиканския цирк.

По-късно намери случай, за да насърчи още по-знаменити личности към масово представяне на сцената и арената и то безплатно.