Александер Кравчук
Нерон (50)

Християните

Всичко, което знаем за преследването на християните по времето на Нерон, се опира на краткия разказ на Тацит, написан половин век по-късно:

„Но нито влиянието на човешките усилия, нито императорските дарове и молитвените жертвоприношения, отправени към боговете, помогнаха срещу позорната клюка и хората продължаваха да вярват, че пожарът е бил нарочно предизвикан. За да я премахне, Нерон намери виновници и наказа с най-жестоки мъчения тези, които бяха ненавиждани заради техните позорни убеждения и които бяха наричани от плебеите — християни. Началото на това име постави Христос, който при управлението на Тиберий бе осъден на смърт от прокуратора Понций Пилат; а утихналото засега пагубно суеверие избухна отново не само в Юдея, където това зло се роди, но и в столицата, където всичко, което е ужасно или позорно, приижда отвсякъде и намира многобройни привърженици. Бяха заловени най-напред тези, които открито проповядваха тази вяра, а след това, въз основа на техните показания, множество други, като им бе доказано не толкова престъплението на подпалването, колкото това, че ненавиждат човешкия род. Смъртта им беше унизителна, тъй като покрити с кожи на диви животни те загиваха разкъсани от кучета или пък приковани на кръстове (или предназначени за стихията на огъня), когато денят свършваше, горяха, служейки за нощни факли. За това зрелище Нерон пожертвува своя парк и уреди игри в цирка, където преоблечен като кочияш ходеше свободно сред тълпата или пък се изправяше на колесницата. Ето защо, въпреки че тези хора бяха виновни и заслужаваха най-сурови наказания, към тях се събуждаше милост, защото не за благото на държавата, а за удовлетворение на жестокостта на един човек бяха погубвани.“^[1]

Светоний написал произведението си „Животът на императорите“ няколко години след Тацит. Изброявайки заслугите на Нерон за въдворяването на реда в града, той се изразява на един дъх:

„… било забранено в кръчмите да се продават други гозби освен зеленчуци и варива, докато по-рано се предлагали какви ли не блюда; били подложени на мъчения християните, хора, обхванати от ново пагубно суеверие; забранени били веселията на водачите на колесници, които открай време смятали за свое право да се скитат, да мамят и да крадат, за да се забавляват.“^[2]

Всички по-късни бележки в старата литература са само ехо на описанието на Тацит. Всеки един читател ще забележи в думите му решителната неприязън, с която този велик историк се отнася към изповядващите християнството. Той е бил човек по принцип противник на насилието и жестокостта. Въпреки това той смята, че християните са заслужили наказанието си, като осъжда само твърде жестоките мъчения. С какво да си обясним едно такова отношение?

Тогавашните християни са се раждали от най-нисшите обществени слоеве, а в Италия главно от хората с източен произход. Само това било достатъчно, за да събуди подозрението на коренните римляни, особено на по-заможните. Своите обреди християните са пазели в тайна, което пораждало много недоразумения и фантастични измислици. Известно било, че те са очаквали близкия край на света и идването на царя, който ще хвърли в бездната на вечното мъчение цялото човечество освен една шепа избраници. А кои ще бъдат тези избраници? Тези, които презират всичко, което доставя радост и красота в живота: любовта, забавленията, игрите, науката и изкуството, а дори и земното отечество. Всичко, което в очакването на последния ден, е нямало за християните никакво значение; нещо повече — било лошо, вредно и грешно.

Фанатизмът и примитивизмът на такива схващания сигурно е ужасявал всеки образован човек, привързан към великите постижения на духа. Християнството в своята първична форма е заплашвало с унищожение всички постижения на цивилизацията.

През втори век, по времето на Тацит и Светоний, в това религиозно движение започнала да се извършва постепенна промяна. Краят на света и царството на Месията не идвали. Пламенната вяра и непреклонността на убежденията на първите поколения трябвало да отстъпят пред изискванията на живота, да се примирят с обществото и културата и да пригодят идеалите на царството небесно към условията на земния живот. Тези промени, толкова наситени с последствия, настъпвали много бавно. През първия век, по времето на Нерон, никой още не е предвиждал, че тази шепа прости хора и фанатици ще постави началото на едно движение, което по-късно ще предаде съкровищата на античната мисъл на варварските народи на нова Европа.

Според старохристиянската традиция жертва на Нероновите преследвания в Рим станали и двамата апостоли Петър и Павел. Тялото на първия от тях трябвало да бъде погребано във Ватикана при Вия Корнелия. Както вече споменахме, през IV век император Константин построил на това място базилика, която след това, по времето на Възраждането, отстъпила мястото си на прекрасния храм, намиращ се там до днес. Дали в действителност традицията има право и в подземията се намира гробът на апостола, трудно е да се каже. Последните археологически разкопки нито потвърдиха, нито отхвърлиха това твърдение. Гробът, който трябваше да крие тези кости, бе едва от втори век.

В края на същия век, следователно най-малко 120 години след Нероновите преследвания, беше написано на гръцки език едно произведение под заглавие „Животът на Петър“. Това е разказ за съдбата и смъртта на апостола, който няма нищо общо с историята. Авторът е дал свобода на фантазията си в желанието си да създаде нещо вълнуващо и необикновено.

Затова по онова време християните не са признали това произведение за истинско и не са го причислили към канона на Новия завет. Но все пак то заслужава внимание, тъй като отразява схващанията на християните от онази епоха, а също така и тяхното мнение за първите преследвания; то също е извор на някои легенди, по-късно широко известни.

Разказът за причините на залавянето и смъртта на апостола е типичен за това произведение, в което ненавистта се преплита с красиви замисли:

Петър пребивавал в Рим и се радвал заедно с братята, като благодарял непрекъснато на бога за мнозинството от хора, които се присъединявали ежедневно към тях, водени от божията милост. Към тях се присъединили и четири наложници на префекта Агрипа; убедило ги изказването на апостола за непорочността. Решили от този момент нито една от тях да не се приближи до Агрипа. Той не знаел какво да предприеме, тъй като много ги обичал. Изпратил свои хора да ги следят къде ходят. Когато веднъж се върнали в къщи, той им казал:

— Значи този християнин ви е наговорил да не живеете с мен. Трябва да знаете, че аз и вас ще унищожа, и него жив ще изгоря!

Имало също и една римлянка с необикновена красота, Ксантипа, жена на Албин, приятел на императора. И тя, откакто чула думите на Петър, не искала да дели ложето с мъжа си. Албин, горящ от страст и разярен като звяр, искал да хване Петър. Установил, че той е виновен за всичко. По същия начин се отделили от мъжете си и много други жени, а и някои мъже от жените си, желаейки да служат на господа в непорочност. По този повод в Рим се стигнало до сериозни размирици. Тогава Албин се споразумял с Агрипа. Ксантипа подслушала разговора им. Посъветвала Петър веднага да напусне столицата. За това го наговаряли също така и други вярващи. Петър се противопоставил, казвайки:

— Трябва ли да бягам, братя?

А те от своя страна му отговорили:

— Трябва да се махнеш оттук, за да служиш на бога някъде другаде.

Петър излязъл сам от града. Но извън градските врати срещнал бог, който отивал към Рим. Попитал го:

— Господи, къде отиваш?

Чул:

— Отивам в Рим, за да ме разпънат на кръст.

И Петър казал:

— Как така, господи? За втори път ли ще умираш на кръста?

— Да, Петре, за втори път…

Тогава Петър се върнал. Малко след това го хванали войниците на Агрипа, разпънали го на кръст.^[3]

Мястото на мъченията на първите християни е бил ватиканският парк на Нерон и намиращият се там цирк. Съмнително е дали тялото на галилейския рибар в действителност почива под прекрасния купол на огромната базилика; едно е сигурно, че тя се намира близко до мястото, където преди 20 века привържениците на Петър са горели като живи факли.

Преследванията на Нерон са били еднократни и се ограничили само за столицата. Но и по времето на следващите владетели преследвания, обхващащи цялата империя, са били рядкост, обикновено те са ставали само в Рим или в някои провинции.