Александер Кравчук
Нерон (32)

Въпросите на Армения и Германия

Наказаха Суилий не много сурово. Причината за тази благосклонност беше отчитането на големите заслуги на природения му брат Корбулон. Точно по това време пристигна вестта за отличните успехи на този военачалник в Изтока. Славата на победите увенча, разбира се, Нерон. Отново го нарекоха „император“! Издигнаха му статуи и триумфална арка. Сенатът реши да отслужат благодарствени богослужения и призна за празнични дните, в които бе извоювана победата; на столицата беше съобщено за това; на сенаторите бе предоставен официален отчет.

Единственият човек, който охлаждаше общия ентусиазъм, бе адвокатът Касий. Той забеляза, че все пак трябва да се помисли да останат и няколко непразнични дни, за да има кога да се уреждат належащите въпроси. Но тази остра забележка беше приета като израз на завист. Та нали Касий преди години имаше работа с Армения и партите като наместник на Сирия! Та нали той изпрати в Партия княз Мехердат, който трябваше да седне на трона в тази страна, но планът му се провали!

Победата на Корбулон беше наистина чудесна. Тя беше посрещната толкова радостно, защото дойде след дълго очакване, три години след като Корбулон зае поста. Отлагането не беше по негова вина. Легионите, които му бяха дадени, пристигнаха от Сирия. Те се оказаха негодни за каквито и да е действия. Войниците се бяха отпуснали след дългото бездействие. Бяха свикнали с удобния живот в прекрасните и богати градове. Не искаха изобщо да стоят на стража. На лагерните укрепления гледаха като на чудеса. Бяха отвикнали дори да носят шлемове и брони. Наложи се част от легионерите да бъдат освободени и да се докарат допълнителни попълнения от нови легиони и обозни части. Чак през есента на 57 година Корбулон можа да навлезе в Арменските планини. Дойде много сурова зима. Военачалникът поддържаше подчинените с желязна ръка.

До истински военни действия се стигна през пролетта на 58 година. Благодарение на подкрепата на партите, Тиридат продължаваше да се държи в Армения. Постъпваше дори дръзко, ограбвайки тези области, които смяташе, че са положително настроени към римляните. Избягваше срещи с римските войски и явно се стараеше да води партизанска война. Планинските терени прекрасно отговаряха на условията.

Корбулон възприе тактика за нахлуване в земите на Тиридат едновременно от няколко страни. Голяма помощ му оказаха владетелите на някои съседни народи, сприятелени с Рим. Заплашен отвсякъде, Тиридат трябваше да прибегне до преговори. Най-напред протестираше:

— С какво право римляните се опитват сега да изгонят партите от Армения, след като неотдавна взеха заложници и поеха пътя на приятелски взаимоотношения?

Едновременно с това заплаши с интервенция от страна на своя брат — цар Вологез. Но Корбулон добре знаеше, че Вологез има сега по-важни дела на главата си, тъй като неговите поданици непрекъснато вдигаха бунтове. Той посъветва Тиридат да изостави партите и да търси подкрепа от Рим: може пък да остане на трона, ако императорът се съгласи.

Тиридат помоли за личен разговор с римския военачалник. Бяха уговорени всички подробности и предохранителни мерки, но до среща не се стигна, тъй като и двете страни се страхуваха от измама. След провала на преговорите римляните пристъпиха към превземането на арменските крепости, за да си открият пътя към столицата Артаксата. Корпусът, предвождан лично от Корбулон, щурмува една от най-силните крепости, Воландум, само 3 дни. Легионерите преодоляха стените почти без загуби. Със защитниците постъпиха жестоко — мъжете изклаха, жените и децата продадоха в робство. В околностите на Артаксата Тиридат се опита да въвлече римляните в бой на неблагоприятен за тях терен. След като опитът не успя, вечерта той се оттегли и избяга в източна посока. На следващия ден жителите на Артаксата, изплашени от съдбата на Воландум, доброволно отвориха вратите на града. Това спаси живота им, но градът беше унищожен и изравнен със земята.

Не само от Изток идваха радостни вести. Добре се нареждаха нещата и в Средна Европа, край Рейн. Наместникът на Долна Германия докладва за засилване на римското владичество в делтата на тази голяма река. Там имаше широки мочурливи равнини, изключително добри за пасища. Те бяха предназначени за конете и кравите на четирите легиона, които стационираха по това време в Долна Германия. В действителност тези земи бяха почти неизползуваеми. През годините 55 — 56 в провинцията се разпореждаше Помпей Павлин — шурей на Сенека. Фризите, населяващи земите на изток от устието на Рейн, се опитаха да се заселят на тези територии, обсебени от легионите. Те се осмелиха, тъй като отдавна римските военачалници не предприемаха походи навътре в Германия. Плъзнаха слухове, че императорът е забранил на наместниците да започват каквито и да било военни действия. Войниците повярваха на тези приказки, а който преминаваше Рейн, виждаше легионерите, заети с укрепване на бентовете на реката, а в съседната провинция Горна Германия войници копаеха голям плавателен канал между реките Мозел и Арар (днешна Саона).

Вече много фризи живееха в делтата, дори започнаха да обработват земите й. Междувременно, в края на 56 година, в Долна Германия пристигна нов наместник — Дувий Авит. Той гореше от желание за работа с цел да докаже, че императорът е направил добър избор. Произхождаше от градчето Васио (днес Везон) в Южна Галия. Високия пост той получи благодарение на подкрепата на могъщия си земляк — Афраний Бур, префект на преторианците, роден в същото градче.

Дувий заповяда на фризите да се оттеглят. Напразно двамата вождове на племената отидоха чак в Рим, за да молят лично Нерон. Получиха наистина честта да бъдат римски граждани, но императорът не отмени заповедта. Една част от фризите се осмели въпреки това да остане на земята, където бяха вложили вече толкова труд. Дувий пусна срещу тях конницата, която ги прогони или изкла.

В Германия имаше глад за земя. Племената се биеха за всяко парче. Някои народи, изгонени от старите си места, трябваше да търсят нови. Такава бе и съдбата на апсиварите. Още преди няколко години те населяваха местата на изток от реката, наречена днес Емс, а по онова време Амасис. Оттам ги изгониха силните хауки. Един от вождовете на апсиварите — Бойокал — отдавна беше римски съюзник. Служил бе в армията по времето на Тиберий и Германик. Сега стоеше пред Дувий и молеше за разрешение народът му да се засели на военните пасища, като обясняваше:

— Тези земи отдавна са преходна собственост на различни племена. В момента по-голямата част от тях е неизползуваема. Войниците рядко пускат там конете си и добитъка. Разбира се, римляните преди всичко трябва да мислят за своите животни, въпреки че хората умират от глад. Защо все пак да не се дадат напълно пустеещите поля на приятелския народ?

Наместникът отказа. Искаше да разреши само на Бойокал да се засели там. Гордият германец се възмути и каза:

— Няма къде да живеем, но сигурно не ще ни липсва място, където да умрем!

Апсиварите се опитаха да убедят съседните германски племена за обща борба с римляните. Но наместникът на Горна Германия премина Рейн и заплаши тила на тези племена. Останали съвсем сами, апсиварите се оттеглиха на изток към вътрешността на Германия. Отблъсквани и побеждавани от всекиго, те бяха докрай унищожени. Мъжете бяха съсечени, а жените и децата взети в робство от съседните племена.

Това не беше единствената тогава братоубийствена война сред германците. Хатите и хермундурите водиха тежка битка за солните мини, намиращи се край реката, наричана днес Заале. Победиха хермундурите. Често срещан обичай сред германците, а също и сред галите беше да се закълнат, преди да пристъпят към военни действия, че в случай на победа ще принесат цялата плячка в жертва на боговете Диу и Вотан, поради което избиха всички пленници и коне, а плячката изгориха.

Действителните победители във войните между германските племена бяха римляните.