Серия
Преспанска тетралогия (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 131 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (19 август 2004 г.)
Лека корекция
Борислав (2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

 

Редактор Татяна Пекунова

Художник Иван Кьосев

Худ. редактор Елена Маринчева

Техн. редактор Лиляна Диева; Елена Куртева

Коректор Добрина Имова

Издателство „Български писател“, София, 1980 година

Цена: с подвързия 4,31 лв. брошура 3,89 лв.

ДП „Димитър Благоев“ — София


I ЧАСТ
УЧИТЕЛИ НАРОДНИ

Камбани бият, камбани горе во градот, слънцето трепти, изгрева…

Народна песен

Имат майка мили сина; го промена, го наружи; та го пущи Света гора,

Света гора манастира, да се учит… И се учи, с’изнаучи книга пеит, сълдзи ронит…

— Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко, ел за бракя, ел за майка? Али ти се нажалило за твоята мирна земя?

Народна песен

Яно, бела Яно, без рода невесто!

На нас господ чедо, Яно, не ни даде.

Дали йе от бога, дали йе от люде?

— Нито йе от бога, нито йе от светот, току йе, Стояне, от моята майка…

Народна песен.

I

В дома на Стоян Глаушев влезе нов човек — Ния, младата невеста на Лазара Глаушев. Не беше тя какъв да е човек и когато влезе в новия си дом, нещо в него като че ли се промени.

Шумните сватбени дни минаха и отминаха. Започна отново всекидневният живот в Глаушевия дом и сякаш досъщ както преди сватбата на Лазар и Ния, но то беше повече външно. Мъжете отиваха рано, по тъмно още, в чаршията, а жените по цял ден ходеха из къщи и по двора — тяхната работа никога не се свършваше. Наближаваше време Раца Кочовица пак да роди и повече около нея сега имаше някакви грижи, но и то не се забелязваше във всекидневната работа. Раждането на още едно дете не беше нещо извънредно, колкото и да беше важно събитие в живота на семейството. Нека всяко нещо върви по своя си ред и в своето си време — това осигурява спокойствието в къщата. В дома на Стоян Глаушев във всичко се налагаше властната воля на Султана Глаушица. Тихо, неусетно, а когато станеше нужда — и с упорита сила, но тъкмо това беше винаги най-голяма грижа на старата жена: да има мир и ред в къщата й. Сега тя, още от първите дни след сватбата, се тъкмеше да въведе в домашния ред новата си снаха, да я подчини на своята воля, но чувствуваше в сърцето си някакво смущение.

Не беше както всички други млади невести Ния, щерката на Аврама Немтур, и людете в новия й дом чувствуваха това всеки по своему. Тя донесе радост в Глаушевата къща — дълбока, обща, горда някаква радост, та дори и очите на старата Глаушица блестяха необикновено, колкото и да беше Султана сдържана, затворена в себе си. Ния беше много хубава, но в нея имаше и нещо друго, още по-силно, по-обаятелно, и тъкмо него всеки от Глаушевци чувствуваше върху себе си по своему.

Султана, която не можеше да търпи неясноти, си казваше:

„Такава е звездата й… гори, грей на челото и, силна и хубава.“ Старата жена гледаше и това да подчини на някакъв свой ред и много пъти си казваше: „Ами… млада е, хубава..“ В сърцето й се надигаше някакво нетърпение, глух неясен гняв и като че ли не против Ния, а против нещо, което не можеше да улови тъй, с ръцете си, и да го сложи на мястото му. Но чакай, ще дойде време. Сега всичко беше хубаво, доведе тя в къщата си дъщерята на Аврам Немтур. Тя се радваше както всичките й люде, с горда радост, макар да тлееше дълбоко в сърцето й неясен гняв, но най-напред към себе си, гняв и недоволство от себе си. Такъв човек беше Султана, хаджиСерафимовата внука — все в някаква борба със себе си, с другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум.

Сега имаше само радост в къщата й — всички се радваха, радваше се и тя. Е, добре, добре! Ще дойде време и час за всяко нещо. Тъмните й очи, хлътнали дълбоко и сред гъста мрежа от бръчки, блестяха силно и дебнеха всичко наоколо, но тя говореше тихо и подбираше по-кротки думи, особено спрямо Ния. През тия дни тя не се караше често и на стария, на Стояна, макар той да беше много невъздържан в радостта си за Ния. На сватбата се напи до самозабрава и като че ли още не беше напълно изтрезнял. Колкото и да беше радостен, дори замаян от радост, той и тогава, на сватбата, и сега много често споменаваше умрялата си дъщеря — Катерина, — и затова му се караше понякога Султана. И в нейното сърце беше все още жива, люта рана споменът за Катерина и нямаше да се затвори тя никога, но нека ме споменава старият толкова често сега умрялата… Нима ще я забрави някога тя, проклетата майка, която я уби? Нека не я споменава толкова често старият сега, в общата радост, нека не тревожи умрялата в гроба й. Стоян млъкваше виновно и тъй, мълчаливо, бършеше сълзите си, потекли отеднаж за Катето, после се обръщаше към новата си снаха и сините му очи пак се засмиваха през обилната влага. Такъв си е бил Стоян Глаушев винаги: лесно ще се засмее, лесно ще заплаче, но и радостта, и сълзите му идваха направо от сърцето. Ще се засмее той на Ния, но ще заплаче за Катето, която загина така неочаквано в ръцете на майка си. Стоян и сега не знаеше как бе умряла тя, но долавяше някак страшната тайна и че в тази тайна беше Султана. Той не смееше да пита и разпитва там, дето Султана бе сложила ключ, но с това скръбта му по умрялата ставаше още по-голяма. Трябва да е била много страшна смъртта на клетото девойче, щом Султана всичко скри. Но ето пък сега тая радост с Ния… Като царица влезе тя в къщата му, идеше му понякога да й се поклони до земята.

И децата на Кочо, по-стария брат, бяха като омагьосани от Ния. Зима беше още. Голям Сечко не беше минал, та малките човечета стояха вкъщи. Те все зяпаха по Ния и току посягаха да се уловят за полите й. Благой, по-голямото (най-голямото бе умряло преди година и половина от лошо гърло), ходеше подир нея като сянка:

— Стрино Нийо, чуваш ли… Стрино Нийо, знайш ли… Стрино Нийо, виж… А баба му Султана се караше:

— Стига де, по цел ден — стрино Нийо! Остави стрина си да си гледа работата!

Една вечер Кочо донесе от чаршията любеница. Беше дебелокора, възлеста зиморка, но голяма рядкост беше да се намери макар и такава любеница сега, толкова късно след Божик. Кочо влезе усмихнат, отиде и подаде любеницата на Ния, а ушите му пламтяха от радостно смущение. Майка му го проследи със строг поглед, но се сдържа — нищо не каза. Добре беше да зачита той снаха си, но какви са сега тия глезеници с любеницата! И тъкмо Кочо… който за десет дни и десет приказки няма да каже! Но едва на вечерята, когато срязаха любеницата, намери тя сгода да изкаже недоволството си:

— Каква ти любеница по това време! Мирише на тиква и… вече изкуфела. Колко даде за нея, Кочо? Язък за парите.

Стоян побърза да глътне залъка си и рече:

— Не е до парите, жено…

— Ами какво… — погледна го навъсено Султана от другата страна на трапезата.

Стоян гледаше засмян Ния, с ласкав поглед и отвърна:

— Кочо заради снахичката си… чест й прави. Пък ти — се обърна той с неочаквана смелост към жена си — какво искаш? Кое време сме сега, а ето замириса ни на любеница, на лето.

Свенливо се усмихваше Кочо, с наведени очи, а Раца, жена му, побутна съучастнически с лакът етърва си и лицето й, погрозняло поради бременността, сияеше. И тя — Раца, — колкото и да бе станала от някое време във всичко по-сдържана, дори отпусната, и тя изпитваше върху себе си чара на Ния, обаятелната й сила.

Ния бе свикнала с възхищението на другите към нея и го приемаше спокойно, мъдро. С тихо доволство и радост приемаше тя и видимото възхищение на людете в новия й дом. Радваше се тя, че им харесва, радваше се заради Лазара. Само от свекърва си, изпитваше стеснение и дори боязън — да не би да сгреши нещо пред нея, да не покаже неумение, неопитност в домашната работа. Друг беше редът в тоя дом и Султана беше единствена негова и безспорна господарка. Но и в тоя страх на Ния беше пак обичта й към Лазара — заради него тя искаше да се харесва на людете му и най-много на неговата майка. Това беше само през първите дни, докато Ния посвикна с новия си живот.

Тя вече не се боеше от свекърва си, макар да чувствуваше върху себе си нейната власт, която тежеше над целия Глаушев дом. Султана не преставаше да бъде внимателна и дори ласкава към Ния — по-внимателна и по-ласкава, отколкото към всички други в къщи, но като искаше да я въведе в реда на къщата не пропускаше случай да я насочва, да я поучава, тя се стремеше, вярна на природата си, да я подчини на своята воля. Ния мълчаливо, смирено се подчиняваше и свекървата доста се поучуди в себе си, че не срещаше никаква съпротива, ала скоро младата снаха започна все по-често да отговаря на нейните нареждания:

— Да, майко. Знам.

Тогава Султана остави в ръцете на Ния цялата работа, която бе й възложила като неин дял в общата грижа за къщата. Но старата не преставаше да я следи и колкото да беше тя предпазлива — Ния навсякъде чувствуваше върху себе си нейния бдящ поглед. Старата за сега не се сдържаше, макар много рядко, да подсети, да подкара Ния за едно или друго, но получаваше един и същ отговор:

— Да, майко.

— Пълни ли са бардучетата, щерко? Донесе ли дърва?

— Да, майко. И старата жена казваше с явно задоволство:

— Е харно, щерко, харно.

Както беше открай време, старата стоеше повече край огнището в общата стая, грижеше се за храната на людете си, а на Ния бе предоставено да се грижи за чистотата и реда в къщата — да помете, да изтърси, да избърше с мокър парцал, да донесе вода, дърва за през нощта. Раца — по-старата снаха — беше в последните месеци и я държаха по-настрана от всекидневната домашна работа, Ния вземаше всичко от ръцете й, караше я да лежи, но и тук се намеси свекървата:

— Ти немой така с Раца. Тя не е за по-тежка работа, но и не е хубаво да лежи по цел ден. Е — потрепна едва-едва усмивка на устните й: — Ще дойде и за тебе такъв ред.

Султана обичаше такива люде, които във всичко излизат насреща. Радваше се тя, че и Ния беше такъв човек, но в недоверчивото й сърце тежаха още много съмнения спрямо галената дъщеря на чорбаджи Аврам Немтур. Тя виждаше все по-ясно, че не беше се излъгала в Ния, но се боеше много за сина си, за Лазара — какво ли не крие човешкото сърце! Жена ленива и разсипница, жена нечестива може да разори, да посрами и най-достойни я мъж.

Мина тъй, в мир, любов и радост, доста време. Султана беше доволна от новата си снаха, макар сърцето й да оставаше все неспокойно. Дай боже да върви все така, пък то, нейното проклето сърце открай време си е такова и във всяка работа — тупти под лъжичката, напира припряно и тревожно. Какво има да се бои тя с Ния? Но ето Султана не може да я извади от ума си и погледът й непрестанно върви след младата невеста, търси я, следи я зорко.

За пръв път двете жени се изправиха една срещу друга заради газената ламба, която Ния донесе в Глаушевата къща с големия си чеиз. Това беше първата газена ламба в Преспа.