Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quo vadis, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 83 гласа)
Сканиране и разпознаване
stomart (2008)
Корекция
ira999 (2009)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Quo vadis

„Народна култура“, София, 1980

Редактор: Иван Голев

Przelozyli z polskiego A. Ganczewa-Zografowa, K. Kujew i L. Andrejczin

 

Henryk Sienklewicz. Quo vadis

PIW, Warszawa, 1968


По-долу е показана статията за Quo vadis (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За други значения вижте Quo vadis (пояснение).

Quo vadis
Quo vadis
Quo Vadis 1897 Edition.jpg
Други имена Камо грядеши
Автор Хенрик Сенкевич
Първо издание 1895 г.
Полша
Оригинален език Полски
Жанр История
Вид Роман

Издателство в БГ „Народна култура“, 1971 г.
Преводач Анастасия Ганчева-Зографова,
Куйо М. Куев,
Любомир Андрейчин
Quo vadis в Общомедия

Quo vadis (на полски: Powieść z czasów Nerona; от латински „Къде отиваш“) е исторически роман на полския писател Хенрик Сенкевич, от 1895 година. Заглавието е заимствано от житието на Симон Петър, който напускайки Рим, среща Христос и го пита: „Господи, къде отиваш?“. След като Христос отговаря, че се връща в Рим, за да бъде разпънат отново на кръста, Петър се отказва да напусне Рим и се връща за да приеме мъченическата смърт.

Действието се развива в античен Рим, около 64 г., по времето на император Нерон. Това е изключителната история за падението на една от най-великите империи, за разврата и падението на ценностите, но и за спасението (в лицето на новата християнска вяра).

Главни действащи лица са: император Нерон, Петроний, Виниций, Лигия.

Романът носи на Хенри Сенкевич Нобелова награда за литература през 1905 г.

Сюжет

Младият августианин Марк Виниций се влюбва в Лигия, дъщеря на вожда на едно от варварските племена, граничещи на север с Римската империя. Тя е изпратена като заложница в Рим като гаранция за мир като съвсем малко момиче и е израснала в дома на Авъл Плавций, бивш римски военачалник. Жената на Плавций – Помпония Грецина, е тайна християнка и възпитава Лигия в духа на новото учение. Виниций е влюбен до полуда и иска на всяка цена да има Лигия. Чичо му Петроний, влиятелен патриций, ползващ се с доверието и приятелството на Нерон, успява да уреди насилственото преместване на Лигия в дома на Виниций. Лигия, въпреки че също е тайно влюбена във Виниций, не желае да напуска дома на Плавций и да става наложница на младия патриций заради християнската си вяра. Тя успява да избяга от Виниций и се скрива в един от бедните римски квартали заедно с верния си слуга Урс. Отчаяният Виниций успява да я намери след дълго търсене, но силният Урс го наранява сериозно. Въпреки всичко лошо, сторено от Виниций в безумното му търсене, християните го приемат приятелски и го лекуват дълго време, водени от филантропичните си възгледи. Младият августианин е силно впечатлен от новото учение, проповядващо мир, любов и обич към враговете, непознати на неговото войнишко сърце. В бедната колиба, където е лекуван, живеят Лигия, Урс и Апостол Петър, един от учениците на Христос, който запленява душата на Виниций с думите си, кръщава го и благославя любовта на младия патриций и Лигия.

Безгранично щастлив, Виниций отива по задължение заедно с императора в Анций, градче близо да Рим. Цезарят, за когото са по-важни музиката и изкуството, отколкото римския народ и държавата, желае да бъде велик артист и да остави диря в историята, задминавайки Омир, Вергилий и Орфей.

„Факлите на Нерон“, репродукция на картина на Хенри Семирадски, 1882

Докато Виниций заедно със свитата на Нерон е в Анций, в Рим избухва страшен пожар. Понася се слух, че императорът, търсейки поетично вдъхновение, е запалил града. Виниций веднага заминава за Рим. В пламъците на пожара младият августианин търси отчаяно Лигия и я намира в християнската общност, приютила се край града след чудовищното бедствие. Императорът, уплашен от надигащото се народно недоволство, стоварва вината за подпалването на пожара върху християните. Почти всички християни са заловени и пратени в римските затвори, очаквайки още по-страшна съдба. Нерон организира невиждани дотогава зрелища, за да угоди на римската тълпа, която се ръководи от максимата „Хляб и зрелища“. На арените в специално построени амфитеатри християните са разкъсвани от диви животни, разпъвани на кръст, избивани от гладиаторите и запалвани като факли. Христовите слуги посрещат смъртта безстрашно и смело, мислейки единствено за мъките на Агнеца и очакващия ги след мъченическата смърт живот. По-голямята част от християните в Рим са избити, а Лигия лежи в Мамертинската тъмница заедно с верния си слуга Урс. Жестокият император подготвя страшно зрелище: на арената Лигия е завързана за огромен бик, а Урс трябва да го пребори, за да я спаси. Пред любопитните погледи на римския народ и пред ужасения взор на Виниций се разиграва епична битка. Огромният лигиец хваща бика за рогата и след титанична болба успява да убие бика с голи ръце и да спаси Лигия. Римският народ е възхитен, а Нерон е принуден да освободи Лигия пряко волята си. Двамата влюбени заминават за Сицилия, където да бъдат в безопасност.

Нерон продължава да преследва християните, а след като разкрива заговора на Пизон, екзекутира голям брой влиятелни патриции. Самият Петроний е принуден да се самоубие. Над апостолите Петър и Павел от Тарс надвисва голяма опасност. Петър решава да избяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. Но по пътя среща ослепително видение – неговият учител Исус Христос. Петър Го пита: „Quo vadis, Domine“ („Къде отиваш, Господи?“). Исус му казва, че отива в Рим, за да бъде разпнат втори път, понеже след бягството на Петър няма кой да пасе божието стадо. Тогава апостолът решава да се върне в Рим. След няколко дена е разпънат на кръст на Ватиканския хълм, а над лобното му място днес се издига катедралата, носеща неговото име. Апостол Павел също загива мъченически за Христовата вяра.

Но заедно с хилядите мъченици започва да загива и управлението на Нерон. Народното недоволство се изражда в бунт на галските и испанските легиони под предводителството на Галба, а императорът е принуден да бяга. За да не бъде заловен от преследвачите си, той се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Първа част

I

Петроний се събуди чак към обяд и както обикновено много уморен. Вечерта беше прекарал на пиршество у Нерон, а то беше продължило до късно през нощта. От известно време здравето му бе почнало да се влошава. Сам той казваше, че сутрин се събужда като вдървен и не може да събере мислите си. Но утринната баня и старателното масажиране на тялото от опитните роби ускоряваха постепенно ленивото му кръвообращение, разсънваха го, ободряваха го, възвръщаха силите му така, че от елеотезиума, тоест от последното отделение на банята, той излизаше просто възроден, с очи блестящи от остроумие и веселост, подмладен, изпълнен с жизненост, изящен, тъй недостижим, че и самият Отон не можеше да се мери с него: с истинския, както го наричаха, arbiter elegantiarum.

В обществените бани той отиваше рядко; само ако там се появеше някой превъзходен ритор, за когото се говореше из града, или пък когато в ефебиите ставаха някои много интересни състезания. Впрочем той си имаше в своята инсула собствена баня, която Целер, прославеният сътрудник на Север, му бе разширил, преустроил и обзавел с такъв изящен вкус, че самият Нерон признаваше превъзходството й в сравнение с баните на цезаря, въпреки че те бяха по-обширни и наредени с много по-голям разкош.

И така, след снощното пиршество, на което Петроний, отегчен от шутовщините на Ватиний, взе участие заедно с Нерон, Лукан и Сенецион в диатрибата има ли жената душа — той сега беше станал късно и както обикновено се къпеше. Двама едри балнеатори току-що го бяха сложили на мензата от кипарисово дърво, покрито със снежнобял египетски бис, и с длани, навлажнени с благовонен елей, натриваха стройното му тяло. А той със затворени очи чакаше топлината на лаконикума и топлината на ръцете им да премине в него и да прогони отпадналостта.

Но след известно време Петроний заговори — отвори очи и започна да разпитва за времето, а после за гемите, които ювелирът Идомен беше обещал да му изпрати днес, за да ги разгледа… Времето беше хубаво, само лек ветрец подухваше откъм Албанските планини, а гемите още не бяха пристигнали. Петроний пак притвори очи и заповяда да го пренесат в тепидариума, когато изведнъж иззад завесата се показа номенклаторът и съобщи, че младият Марк Виниций, току-що завърнал се от Мала Азия, е дошъл да го види.

Петроний нареди да поканят госта в тепидариума, където отиде и той самият. Виниций бе син на по-голямата му сестра, която преди години се беше омъжила за Марк Виниций, консул по времето на император Тиберий. Младият Марк Виниций служеше под началството на Корбулон срещу партите и сега, след края на войната, се връщаше в Рим. Петроний изпитваше към него слабост, граничеща с привързаност, понеже Марк беше хубав младеж с атлетическо телосложение и умееше да спазва известна естетическа мярка сред общата разпуснатост, а това Петроний ценеше повече от всичко.

— Поздрав на Петроний — каза младият човек, влизайки с пъргава крачка в тепидариума, — нека боговете ти дарят успех, особено Асклепий и Киприда, защото под тяхната двойна закрила никакво зло не може да те сполети.

— Добре дошъл в Рим и нека бъде сладка почивката ти след войната — отвърна Петроний, като протегна ръка от гънките на меката карбасова тъкан, в която се беше загърнал. — Какво има в Армения? Докато беше в Азия, не си ли ходил и към Витиния?

Петроний някога беше служил като управител на Витиния и беше управлявал гъвкаво и справедливо. Това беше в странно противоречие с неговия характер, характер на човек, прочут със своята изнеженост и любов към насладите — и затова той обичаше да си спомня тези времена, които доказваха какво би могъл да бъде, ако поискаше.

— Бях в Хераклея — отвърна Виниций. — Изпрати ме там Корбулон със заповед да събера подкрепления.

— Ах, Хераклея! Познавах там една девойка от Колхида, за която бих дал всички тукашни разведени патрицианки, без да изключвам и Попея. Но това е стара история. Кажи по-добре какво се чува откъм портската граница? Досадни ми са, право да ти кажа, всички тия, вологези, тиридати, тигранеси и тия варвари, които, както твърди младият Арулан, у дома си още ходели на четири крака, а само пред нас… се преструват на хора. Но сега в Рим много се говори за тях, може би защото е опасно да се говори за нещо друго.

— Тази война върви зле. И ако не беше Корбулон, можеше да се обърне в поражение.

— Корбулон! Кълна се в Бакхус! Той е същински бог на войната, истински Марс: голям вожд, а същевременно сприхав, правдив и глупав. Обичам го, макар и само за това, че Нерон се бои от него.

— Корбулон не е глупав човек.

— Може да имаш право, впрочем — все едно. Глупостта, както казва Пирон, с нищо не е по-лоша от мъдростта и по нищо не се различава от нея.

Виниций започна да разказва за войната. Но когато притвори клепки, младежът, виждайки неговото уморено и поотслабнало лице, промени темата на разговора и загрижено започна да го разпитва за здравето.

Петроний пак отвори очи.

Здравето!… Не. Той не се чувствуваше здрав. Наистина още не беше стигнал до състоянието на младия Сисена, който, когато сутрин го внасяли в банята, питал седи ли, или лежи. Но и здрав не беше. Виниций току-що му бе пожелал закрилата на Асклепий и Киприда. Но Петроний не вярваше в Асклепий. Не бе известно дори чий син е бил този Асклепий — дали на Арсиноя или на Коронида, а когато майката не е сигурна, тогава какво остава за бащата? Днес никой не можеше да гарантира и за собствения си баща дори!

Като каза това, Петроний се разсмя, а после продължи:

— Изпратих наистина преди две години в Епидавър три дузини живи косове и потир с жълтици, но знаеш ли защо? Ей така, казах си: дали ще помогне, или не — не знам, но поне няма да навреди. И ако хората по света все още принасят жертви на боговете, то е, защото всички разсъждават така, както аз в тоя случай. Всички! С изключение може би на мулетарите, които пътниците наемат при Порта Капена. Освен с Асклепий имах работа и с асклепиадите миналата година, когато имах болки в мехура. Извършваха заради мене инкубации. Знаех, че са шарлатани, но и тогава си казвах: че какво ми вреди! Светът се крепи на шарлатанството, а животът е измама. Душата — и тя е илюзия. Трябва обаче да имаш поне малко разум, за да можеш да различаваш сладостните илюзии от горчивите. В моя хипокауст съм наредил да палят кедрово дърво, посипано с амбра, защото предпочитам благоуханията пред зловонията. Колкото за Киприда, на която ти също ме препоръча, ще ти кажа, че съм изпитал силата на закрилата й и сега имам бодежи в десния крак. В същност тя е добра богиня. Предполагам, че ти рано или късно ще занесеш бели гълъби на нейния олтар.

— Да — каза Виниций. — Стрелите на партите не ме стигнаха, но ме улучи стрелата на Амур… съвсем ненадейно… само на няколко стадии от, градските порти.

— Кълна се в белите колене на харитите! Ще ми разправиш, когато имаш време.

— Тъкмо за това съм дошъл, да искам от тебе съвет — отговори Марк.

Но в този момент влязоха епилаторите, които се заеха с Петроний. А Марк свали туниката си и влезе във ваната с хладка вода, тъй като Петроний го покани да се окъпе.

— Ах, не питам дори дали чувствата ти са споделени… — отвърна Петроний, загледан в младото, сякаш изваяно от мрамор тяло на Виниций. — Ако Лизип беше те видял, днес ти щеше да красиш портата към Палатин като статуя на младия Херкулес.

Момъкът се усмихна със задоволство и почна да се гмурка във ваната, като изплискваше обилно топлата вода по мозайката с изображение на Хера, когато моли Съня да приспи Зевс. Петроний гледаше своя племенник с доволните очи на артист-познавач.

Но когато Виниций свърши и се предаде и той на свой ред на грижите на епилаторите, влезе един лектор с бронзова кутия, пълна със свитъци папирус.

— Искаш ли да послушаш? — запита Петроний.

— Ако е твое произведение — с удоволствие! — отговори Виниций. — Но ако не е, предпочитам да разговаряме. Поетите днес причакват хората на всеки ъгъл по улиците.

— Така е. Не можеш да минеш край базилика или баня, край библиотека или книжарница и да не видиш някой поет да жестикулира като маймуна. Агрипа, когато пристигнал тук от Ориента, ги помислил за луди. Но такива са сега времената. Цезарят пише стихове и всички му подражават. Само че не бива да се пишат стихове по-хубави от неговите и затова аз се страхувам малко за Лукан… Но аз си пиша проза и с нея не угощавам нито себе си, нито другите. Това, което лекторът щеше да чете, са кодицилите на горкия Фабриций Вейентон.

— Защо „горкия“?

— Защото му заповядаха да играе ролята на Одисей и да не се връща у дома си, докато не му наредят. За него тази одисея ще бъде донякъде по-лека, отколкото за Одисей, защото жена му не е Пенелопа. Впрочем съвсем ясно е, че с него постъпиха глупаво. Но тук към всичко се отнасят повърхностно. Това е лоша и доста скучна книга, която всички се нахвърлиха да четат едва когато авторът й бе изпратен в изгнание. Сега навсякъде се чува: „Scandala! Scandala!“ Възможно е някои работи да ги е измислил Вейентон, но аз, който познавам града, познавам нашите патриции и нашите жени, те уверявам, че всичко това е по-бледо от действителността. Сега всеки търси там себе си със страх, а познатите — със злорадство. В книжарницата на Авирун сто души преписват книгата под диктовка — и успехът й е осигурен.

— Няма ли там и твои историйки?

— Има, но авторът не е точен, защото аз съм едновременно и по-лош, и по-малко плитък, отколкото ме е представил. Знаеш ли, ние тук отдавна сме изгубили способността да различаваме нравственото от безнравственото, затова и на мен самия ми се струва, че наистина такава разлика няма, въпреки че Сенека, Музоний и Тразеа се преструват, че я виждат. На мен ми е все едно! Кълна се в Херкулес, говоря, каквото мисля. Но аз все още го превъзхождам с това, че знам кое е безобразно и кое красиво, а нашият меднобрад поет, водач на колесница, певец, танцьор и хистрион — не разбира.

— Все пак жал ми е за Фабриций! Добър другар е той!

— Погуби го неговото тщеславие. Всеки го подозираше, но никой не беше сигурен, а той самият не се стърпя и навсякъде разгласи „под секрет“. Ти чувал ли си историята на Руфин?

— Не.

— Хайде тогава да минем във фригидариума, за да се разхладим, и там ще ти я разкажа.

Отидоха във фригидариума, там от фонтана в средата бликаха бледорозови струи, ухаещи на виолетки. Седнаха в ниши, застлани с коприна, почнаха да се разхлаждат и известно време мълчаха. Виниций замислено гледаше бронзовия фавън, който, прегърнал през рамо една нимфа, жадно търсеше с уста нейните устни, и каза:

— Този има право. Ето, това е най-хубавото в живота.

— Горе-долу! Но ти освен това обичаш и войната, която аз не обичам, защото под палатките ноктите се пукат и губят розовия си цвят. Впрочем всеки си има свои любими предпочитания. Меднобрадия обича песните, особено своите, а старият Скаур — коринтската си ваза, която нощем е до леглото му и която целува, ако не може да спи. От целуване вече е изтъркал ръба й. Кажи ми, ти не пишеш ли стихове?

— Не. В живота си не съм написал и един хекзаметър дори.

— А не свириш ли на лютня? Не пееш ли?

— Не.

— А колесница караш ли?

— Състезавал съм се на времето в Антиохия, но без успех.

— Тогава съм спокоен за тебе. А на хилодрома към коя партия си?

— Към зелените.

— Тогава съм спокоен. Е, притежаваш наистина голям имот, но не си толкова богат като Палас или Сенека. Защото, знаеш ли, у нас сега е хубаво да пишеш стихове, да пееш със съпровод на лютня, да декламираш и да се състезаваш в цирка. Но още по-добре и по-безопасно е да не пишеш стихове, да не свириш, да не пееш и да не се състезаваш в цирка. Най-хубаво е да умееш да се възхищаваш, когато Меднобрадия върши всичко това. Ти си хубав момък и може би те застрашава само това да не се влюби в тебе Попея. Но тя е твърде опитна, за да го стори. На любов се е наситила при двамата си първи мъже, а от третия търси друго. Знаеш ли, че тоя глупак Отон все още я обича до полуда… Броди из скалите на Испания и въздиша. И така е изгубил предишните си навици и се е занемарил, че сега, за да му направят фризурата, са достатъчни само три часа дневно. Кой би очаквал такова нещо, и то от един Отон.

— Аз го разбирам — отвърна Виниций. — Но на негово място бих направил друго.

— А какво по-точно?

— Бих създавал свои верни легиони от тамошните планинци. Добри войници са тези иберийци.

— Виниций! Виниций! Иска ми се да ти кажа, че не си способен на това. И знаеш ли защо? Такива работи се правят, но за тях не се говори дори условно. Колкото за мен — аз на негово място бих се надсмивал над Попея, надсмивал се бих и над Меднобрадия и бих си формирал легиони, но не от иберийци, а от иберийки. Най-много бих писал епиграми, но не бих ги чел на никого, а не като този клетник Руфин.

— Ти нали щеше да ми разкажеш неговата история.

— Ще ти я разкажа в унктуариума.

Но в унктуариума вниманието на Виниций се насочи към нещо друго — към чудните робини, които чакаха да дойдат къпещите се. Две от тях, негърки, подобни на великолепни статуи от абанос, почнаха да натриват телата им с фини арабски благовония, две сръчни във вчесването фригийки държаха в меките си и гъвкави като змии ръце полирани стоманени огледала и гребени, а други две, красиви като богини гръцки девойки от остров Кос, чакаха да дойде време да надиплят на красиви гънки тогите на двамата господари.

— Кълна се в Зевс, господари на облаците! Каква отбрана прислуга имаш ти!

— Предпочитам да са отбрани, отколкото да са много на брой — отговори Петроний. — Цялата моя фамилия в Рим не надминава четиристотин глави и мисля, че само новобогаташите се нуждаят от повече хора за лична прислуга.

— По-прекрасни тела не притежава и Меднобрадия дори — продължи с разширени ноздри Виниций.

На тия думи Петроний отговори дружелюбно и малко нехайно:

— Ти си мой роднина, пък аз не съм нито такъв егоист като Бас, нито такъв педант като Авъл Плавций.

Но Виниций, като чу последното име, забрави девойките от Кос, живо вдигна глава и запита:

— Откъде ти дойде наум за Авъл Плавций? Знаеш ли, че аз, като си навехнах ръката край града, бях петнайсетина дни в техния дом? Плавций случайно минаваше оттам и като видя колко много страдам, взе ме в дома си, а там неговият роб, лекарят Мормон, ме излекува. Тъкмо за това исках да говоря с тебе.

— Защо? Да не би случайно да си се влюбил в Помпония? В такъв случай жал ми е за тебе: не е млада, пък е и добродетелна! Не мога да си представя по-лошо съчетание от това. Бъррр!

— Не в Помпония — eheu! — рече Виниций.

— Тогава — в коя?

— Да знаех поне в коя! А аз дори не съм сигурен как е името й: Лигия или Калина? В къщи я наричат Лигия, понеже е от народа лигийци, а има и свое варварско име Калина. Чуден е тоя Плавциев дом. Гъмжи от хора, а пък е тих като младите гори на Субиакум. Петнайсетина дни аз не знаех, че там живеело божество. Докато веднъж на разсъмване не я видях да се мие в градинския фонтан. И кълна ти се в ляната, от която се е родила Афродита, че лъчите на зората просто преминаваха през нейното тяло. Мислех, че когато слънцето нагрее, тя ще се разтопи в светлината, както се разтапя Зорницата. После я видях още два пъти и оттогава не зная що е спокойствие, нямам други желания, не искам и да зная какво ще ми даде градът, не искам жени, не желая злато, не искам коринтски бронз, нито янтар, нито седеф, нито вино, нито пиршества, искам само Лигия. Казвам ти искрено, Петроний, че копнея за нея, както е копнял за Пазитея Сън, изобразен на мозайката в твоя тепидариум. Копнея по цели дни и нощи.

— Ако е робиня, откупи я.

— Тя не е робиня.

— Че каква е? Да не би да е освободена робиня на Плавций?

— Тя никога не е била робиня, затова сега не може да бъде освободена робиня.

— Тогава?

— Не знам: царска дъщеря или нещо подобно.

— Ти ме заинтригува, Виниций.

— Ако желаеш да ме изслушаш, веднага ще задоволя любопитството ти. Историята не е много дълга. Ти може би лично си познавал Ваний, краля на свебите, който е бил изгонен от родината си и дълго време живял в Рим като изгнаник; прославил се е дори с щастието си в играта на кости и като опитен водач на колесница. Цезар Друз го върнал на трона. Ваний бил наистина способен човек, отначало царувал добре и водил успешни войни, а после почнал да граби не само съседите, но и своите свеби. Тогава Вангион и Сидон — двамата му сестриници и синове на Вибилий, царя на хермундурите, решили да го принудят пак да се върне в Рим… да опита щастието си в играта на кости.

— Помня, това беше неотдавна, по времето на Клавдий.

— Да. Избухнала война. Ваний повикал на помощ язигите, а неговите мили сестрини синове повикали лигийците, които пък, като чули за богатствата на Ваний и подмамени от надеждата за плячка, нахлули и били толкова много, че Клавдий се страхувал за спокойствието по границите на империята. Клавдий не пожелал да се намесва във войната между варварите, но все пак писал на Ателий Хистер, предводител на крайдунавския легион, да следи зорко хода на войната, за да не допусне да бъде смутен нашият мир.

Хистер тогава поискал от лигийците да дадат дума, че няма да прекрачат границата; те не само се съгласили, но дали и заложници, сред тях били жената и дъщерята на техния вожд… Ти знаеш, че варварите отиват на война с жените и децата си… И ето моята Лигия е дъщеря на този вожд.

— Откъде знаеш всичко това?

— Каза ми го сам Авъл Плавций. Лигийците наистина тогава не прекрачили границата: но варварите връхлитат като буря и отминават като буря. Така изчезнали и лигийците заедно със своите рога на турове по главите. Разбили Ваниевите свеби и язигите, но в тоя бой паднал царят им. След това си отишли с плячката, а заложниците останали в ръцете на Хистер. Майката скоро умряла и Хистер, като не знаел какво да прави с детето, изпратил го на управителя на Германия, Помпоний. А той след края на войната с катите се върнал в Рим, където Клавдий, както знаеш, му позволил да празнува триумф. Момичето вървяло тогава след колесницата на победителя. Но след тържеството, понеже заложницата не може да се смята за пленница, а и Помпоний не знаел какво да я прави, дал я най-накрая на сестра си Помпония Грецина, жената на Плавций. В тази къща, където всичко живо, като почнеш от господарите и свършиш с пилетата в курника, е добродетелно, момичето израсло, станало мома, уви, добродетелна като самата Грецина и толкова прекрасна, че дори Попея би изглеждала в сравнение с нея като есенна смокиня до хесперидска ябълка.

— И какво?

— И повтарям ти, че от тоя миг, когато при фонтана ми се стори, че лъчите проникват през тялото й, аз се влюбих безпаметно.

— Значи, толкова е прозрачна — като млада сардинка.

— Недей да се шегуваш, Петроний, а ако те заблуждава свободата, с която аз сам говоря за моята страст, знай, че ярката дреха често пъти покрива дълбоки рани. Трябва да ти кажа и това, че на връщане от Азия преспах една нощ в храма на Мопс, за да видя прорицателен сън. И ето насън ми се яви самият Мопс и ми предсказа, че в моя живот благодарение на любовта ще настъпи голяма промяна.

— Чувал съм как Плиний говореше, че не вярва в боговете, но вярва в сънищата, и може би има право. Моите шеги не ми пречат понякога да мисля, че всъщност има само едно божество, предвечно, всевластно, творческо: Venus genitrix. Тя слива душите, слива телата и материята. Ерос е извел света от хаоса. Дали е направил добре — това вече е друг въпрос, но щом е така, трябва да признаем неговото могъщество, макар че можем да не го благославяме…

— Ах, Петроний! На този свят е по-лесно да намериш философ, отколкото добър съвет.

— Кажи ми, какво всъщност искаш ти?

— Искам да имам Лигия. Искам ръцете ми, които сега прегръщат само въздуха, да я прегърнат и притиснат до гърдите ми. Искам да дишам нейния дъх. Ако беше робиня, дал бих на Авъл сто девойки с нозе, белосани с вар, в знак, че ги продават за първи път. Искам да я имам в дома си дотогава, докато главата ми не побелее като върха Соракте зиме.

— Тя не е робиня, но все пак се числи към фамилията на Плавций, а понеже е изоставено дете, би могла да се смята за алумна. Плавций може да ти я отстъпи, ако пожелае.

— Ти, изглежда, не познаваш Помпония Грецина. Впрочем и двамата са се привързали към нея като към собствено дете.

— Познавам аз Помпония. Същински кипарис. Ако не беше жена на Авъл, биха могли да я наемат за оплаквачка на умрели. От смъртта на Юлия не е сваляла тъмната стола и изобщо има вид, сякаш още приживе ходи по поляна, обрасла с асфодели. При това е и univira, та всред нашите, разведени по четири и пет пъти жени тя е феникс… А… чул ли си, че сега в Горен Египет се бил излюпил фениксът, а това му се случва на петстотин години веднъж?

— Петроний! Петроний! За феникса ще си поприказваме друг път.

— Какво да ти кажа аз, Марк. Познавам Авъл Плавций, който, при все че осъжда моя начин на живот, има слабост към мен, а може дори и да ме уважава повече от другите, защото знае, че никога не съм бил доносчик както например Домипий Афер, Тигелин и цялата банда приятели на Меднобрадия. А и без да съм се преструвал на стоик, неведнъж съм осмивал някои постъпки на Нерон, на които Сенека и Бур са гледали през пръсти. Ако смяташ, че мога да измоля за теб нещо от Авъл, аз съм готов да ти услужа.

— Смятам, че можеш. Ти имаш влияние върху него. А освен това твоят ум има неизчерпаеми възможности… Ако разбереш положението и поговориш с Плавций…

— Ти преувеличаваш и моето влияние, и остроумието ми, но ако става дума само за това, ще поговоря с Плавций веднага щом се върнат в града.

— Те са се върнали още преди два дена.

— Тогава да идем в триклиниума, където ни чака закуската, а след това, като се подкрепим, ще заповядаме да ни отнесат при Плавций.

— Винаги си ми бил скъп — живо отвърна Виниций, — но сега сигурно ще наредя да поставят сред моите лари статуята ти — такава, прекрасна като тази, и ще й принасям жертви.

И като каза това, той се обърна към статуите, които красяха цяла стена на благоуханната малка зала, и посочи с ръка статуята на Петроний, представен като Хермес с жезъл в ръка. И добави:

— Кълна се в светлината на Хелиос! Ако „божественият“ Александър[1] е приличал на тебе — не се чудя на Елена.

В този възклик имаше колкото ласкателство, толкова и искреност, защото Петроний, макар и по-възрастен и не толкова снажен, беше по-хубав дори и от Виниций. Жените в Рим се възхищаваха не само от гъвкавия му ум и от вкуса му, който му бе спечелил името арбитър на елегантността, но и от тялото му. Това възхищение се беше изписало дори и на лицата на тия момичета от Кос, които сега подреждаха диплите на тогата му, едната от тях, Евника, тайно влюбена в него, го гледаше в очите с покорност и възторг.

Но той дори не обърна внимание на това и усмихвайки се на Виниций, почна да му цитира в отговор на изказването на Сенека за жените: animal impudens… etc… etc…

А после, като обгърна с ръка плещите му, въведе го в триклиниума.

В унктуариума двете гръцки момичета, фригийките и двете негърки започнаха да прибират благовонията. Но в същия момент иззад дръпнатата завеса към фригидариума се показаха главите на балнеаторите и се разнесе тихо „пст“ — на тоя зов едната от гъркините, фригийките и двете негърки скочиха и в миг изчезнаха зад завесата. В термите настанаха минути на свобода и удоволствия, на които надзирателят не пречеше, тъй като и той сам често вземаше участие в подобни веселия. За тях се досещаше и Петроний, но като човек разбран и враг на наказанията, гледаше на тия неща през пръсти.

В унктуариума остана само Евника. Известно време тя се вслушваше в отдалечаващите се по посока на лаконикума гласове и смях, а после вдигна инкрустираното с янтар и слонова кост столче, на което преди малко бе седял Петроний, и го пренесе предпазливо до статуята му.

Унктуариумът бе изпълнен със слънчева светлина и с багрите на дъгоцветните мрамори, с които бяха покрити стените.

Евника стъпи на столчето и като се изправи на една и съща височина със статуята, изведнъж метна ръце на шията й, отхвърли назад златистите си коси, притисна розовото си тяло до белия мрамор и в упоение почна да целува студените устни на Петроний.

Бележки

[1] Т.е. Парис; има се пред вид епитетът, с който го назовава Омир в „Илиада“ — Бел. Пр.