Александер Кравчук
Нерон (23)

Ловци на наследства

Постепенно тъжното ехо от смъртта на Британик заглъхна. В града се говореше все по-рядко и по-спокойно за това. Друг въпрос заемаше в момента мислите на столичните граждани. Въпрос наглед прозаичен, но в действителност интересуващ всички. Нерон и неговите съветници показаха голям политически талант, отвличайки вниманието на общественото мнение от неотдавнашната драма. Те предложиха нов проект за промяна в наследствените дела и процедурите по съставянето на завещания. Проектът веднага стана предмет на оживени дискусии и спечели много симпатии за новото управление.

Нямаше римски гражданин, който да не се интересуваше от тези проблеми. Всеки мечтаеше да получи наследство, защото нямаше по-лесен път за забогатяване, всеки се грижеше да има готово лично завещание. В това отношение римляните от векове бяха много старателни. Те отдаваха огромно значение на записването на последната воля според изискванията на закона. Поради често срещаните бездетни заможни семейства въпросът за унаследяването на имотите обикновено не беше прост. Съставянето на завещание беше изгодно, защото самото обещание на легата осигуряваше много приятели до гроб. Който умееше хитро да борави с тези обещания — понякога на принципа на взаимността — и умело да променя написаното, събуждайки все нови и нови надежди, той си създаваше положение и богатство. Кой не би подкрепил интересите на приятеля си, знаейки, че след неговата смърт ще получи част от събраното с труд богатство? Тези, които очакваха да получат от някого наследство, бяха уважавани от търсачите на наследство. Цялото общество беше заплетено в мистериозната мрежа на наследническите надежди, измами, изнудвания, а дори и престъпления. Често написаното бе фалшифицирано, често бе ускорявана смъртта на добродетеля, оставящ наследството.

Петроний не се отказа от удоволствието да осмее и това явление. Героите на неговата сатирична повест изслушаха по време на пиршество то у Трималхион следната реч на домакина:

— Приятели! И робите са хора, и те също са сукали мляко от майка си, макар че ги е сполетяла лоша съдба. И все пак — нека да съм жив и здрав, скоро ще вкусят свободата. Това е! В завещанието си освобождавам всички. На Филаргир завещавам един чифлик и жена му, а на Карион — една къща да я дава под наем, едно легло с постилки и завивки и двадесетинката му я плащам аз. Наследница ще ми бъде Фортуната: нека всички мои приятели се грижат за нея. А тези неща ги казвам открито, та робите ми още сега да ме обичат така, като че ли съм умрял.

Всички започнаха да благодарят на господаря за милостта му, а той изведнъж забрави шегите, заповяда да му донесат един препис от завещанието и под стоновете на робите го прочете от началото до края.^[1]

Героите на Петроний попаднали по-късно в една истинска република на ловци на завещания. Това се случило при много драматични обстоятелства. По време на морска буря техният кораб потънал и приятелите по чудо се спасили. Вървейки към вътрешността на континента, те забелязали в далечината някакъв град. Срещнали един селянин, който им обяснил, че това е Кротон — древен град и някога един от първите в Италия. Корабокрушенците започнали да го разпитват що за хора живеят там и с какво се занимават. На техния въпрос селянинът отговорил:

— Скъпи мои, ако не сте търговци, сменете си професията и търсете друг начин да спечелите нещо. Ако все пак сте хора хитри и умеете да живеете в лъжа, то пътят е прост и вие вървите към добрата печалба. Защото в този град не цъфти наука, а честността и зачитането на обичаите не срещат похвала. Знайте, че всички хора в този град се делят на две категории — едните са ловци, а другите дивеч. Тук никой няма деца, защото който има свои наследници, не е канен на гости, нито на представления, нито може да ползува някои от градските удоволствия. Пренебрегнат, той се крие сред тълпата. Тези, които никога не са се женили и нямат близки роднини, достигат до най-високите почести. Ще влезете в град, който прилича на поле по време на заразна епидемия. Където и да погледнете, ще видите разпокъсани трупове, а над тях гарвани, които ги кълват.

Един от корабокрушенците, Евмолп, веднага подушил изгодата и казал:

— Харесва ми този начин на печелене! Защо да не разиграем една комедия? Ще натрупаме цяло състояние!

Измислили една приказка и я научили наизуст:

Евмолп загубил сина си, младеж с голям талант, даващ големи надежди. Нещастният старец напуснал родния град, защото не можел да сдържа сълзите си, като гледал всеки ден колегите и гроба на сина си. Корабът, с който отплувал, се разбил и 20 милиона отишли на дъното. Но не това била най-голямата болка на стареца, а липсата на съответно количество прислуга, което понижавало неговото достойнство. От няколко десетки души на кораба му останали само няколко — ето тези! А в Африка имал 30 милиона в земи и у длъжници и толкова много роби, че би могъл да завладее Картаген!

Те се уговорили, че Евмолп постоянно ще кашля и ще се оплаква от стомашно разстройство, ще отблъсква всички храни и ще говори само за парите, ще прави някакви сметки, ще проклина, че земята не му връща вложените капитали, ще се оплаква от неурожая, непрестанно ще поправя своето завещание. Останалата част от компанията ще играе ролята на негови роби. Тръгнали направо към града. Но мнимите роби започнали да се оплакват от тежките багажи. Особено Коракс, постоянно премествал торбата ту от едната, ту от другата си страна, проклинал бързината и казвал, че или ще хвърли торбата, или ще избяга с нея:

— Какво значи това! Мислите, че съм товарно животно или пък лодка за превозване на камъни. Наех се да работя като човек, а не като кон. Свободен съм също като вас, независимо че баща ми ме остави беден!

За да даде още по-голямо доказателство за своето недоволство, на всяка своя крачка изпускал въздух. Гитон се смеел на това до спукване, а Евмолп започнал да държи реч за същността на епичната поезия, илюстрирайки принципите с декламиране на своето произведение за гражданската война. Така с обиди, поезия и изпускане на въздух се довлекли накрая до града, който бил разположен на едно възвишение. Трудът им бил щедро възнаграден. Кротонските гарвани веднага усетили мършата. Ловците се събрали на тълпи и се състезавали кой да спечели благоволението на милионера, който едвам диша. Никога досега измамниците не са имали толкова голям успех. Евмолп все пак се притеснявал: какво ще се случи, ако някой хитър ловец изпрати разузнавач в Африка и разкрие нашата измама. А ако Коракс ги издаде от завист? Въздъхнал:

— О, богове и богини, колко е тежко на хората, които живеят извън закона! Винаги очакват това, което са заслужили!^[2]

Този петрониевски Кротон е явна карикатура на взаимоотношенията, съществуващи в цялото римско общество. До известна степен ловци на завещания и наследства бяха всички, без да се изключва императорът. Вероятно не един измамник се беше подредил добре, използувайки точно тази мания. Но все пак прелестите на лова и радостта от получаването на наследство хвърляха някои сенки, за които всички съжаляваха.

Тези сенки бяха декретите от времето на Август за задължението да се сключва брак и да се раждат деца. Всеки римски гражданин — мъжът от 25-та до 60-та си годишнина, жената от 20-та до 50-та си годишнина — трябва да бъде семеен. Ако бракът се прекъсне вследствие смърт или развод, трябва да се сключи нов и то най-късно до 2 години, освен ако от предишния брак няма най-малко три деца. Който не се съобразяваше с изискванията на декрета, подлежеше на тежки наказания според закона. Най-тежкото от тях бе това, че неженените не можеха изобщо да унаследяват, а бездетните получаваха само половината от това, което им е завещано.

В Рим нямаше публични обвинители, затова пък се ползуваха услугите на доносчици. Ако някой въпреки декрета вземаше наследство, ставаше жертва на тези бдителни пазители на закона. За своята смелост и принципност доносчиците получаваха по силата на закона значителна част от наследството.

Целият Рим с радост посрещна проекта за промяна на този декрет. Той не беше отменен, защото беше много уважаван като лично дело на Август; беше също така и потребен, защото бездетността и безбрачието преобладаваха във висшето общество. Бе решено да се намали силата на закона, като се ограничи наградата на доносчиците до една четвърт. Проектът стана предмет на разисквания в сената. Приет, той остана в историята на римското право като senatus consultum Neronianum.

Скоро след това влязоха в сила новите разпоредби за съставянето на завещания. Последната воля беше записвана на дъсчици; през техния отвор трябваше да преминава три пъти конец, с печат накрая. На свидетелите бяха давани за подпис само двете външни страни на дъсчиците, за да не могат предварително да се запознаят със съдържанието на завещанието. Разпоредено беше също, че този, който изписва текста, не може да фигурира в съответното завещание като наследник, та дори и на най-малка част от състоянието. Имаше и такива случаи, при които писарите самоволно надписваха за себе си значителна част в завещанието.

Всички тези разпореждания бяха насочени против фалшификаторите на завещания, които се рояха по това време в цялата Империя. Затова бяха посрещнати с признание като правилни и ползотворни. Злите езици може би щяха да забележат, че владетелят, който толкова много се грижеше за законното спазване на завещанията на своите поданици, до този момент не беше оповестил публично завещанието на своя осиновител — императора Клавдий. Дали подозираше, че последната воля на починалия е била фалшифицирана? А може би — подхвърляха по-злобните — Нерон още не беше успял да го фалшифицира.