Александер Кравчук
Нерон (47)

Армения и Юдея

Пред императора застанаха пратеници на партите, придружени от римски офицер. От името на своя цар те казаха:

— Армения, за която толкова дълго се водеха боеве, е в наши ръце. Римската армия понесе срамно поражение. Въпреки това Тиридат е готов да владее Армения като съюзник и васал на Рим. Готов е да приеме царска диадема от ръцете на императора, но като пречка за едно толкова дълго пътуване се явяват някои религиозни съображения. Затова пък церемонията може да се извърши на Изток пред редиците на строените легионери и статуята на императора.

Римският офицер потвърди думите на партите: Армения е загубена, Пет понесъл позорно поражение.

А през това време по средата на пътя, водещ до Капитолия, издигаха триумфална арка по случай победата на Пет над партите! Как се е стигнало до едно толкова необичайно положение?

През 62 година военачалникът Пет наистина постигна някои успехи в Армения. Превзе Триграноцерта и ограби нейните околности. Тогава изпрати на Нерон тържествено писмо, в което му съобщаваше, че войната е завършена. През зимата се изтегли на лагер в местността Рандея. Тук разбра, че от юг настъпва самият цар Вологез, който до този момент се намираше по средното течение на Ефрат и водеше неуспешни битки с Корбулон. Като разбра за приближаването на царя с голяма армия, Пет загуби самообладание. Най-малкият успех на разузнавателните отряди му вдъхваше гордост на победител, най-малкото поражение го хвърляше в безкрайна тревога. Не се осмели да спре настъплението на врага независимо от това, че планинската местност предоставяше добри условия за отбранителни боеве. Част от силите си разпръсна и похаби, а останалата част бързо се демобилизира.

По това време Корбулон вече идваше на помощ на Пет. Отначало не бързаше, защото не допускаше, че положението е толкова трагично. След това получи отчаяните писма на Пет и от този момент нареди денонощен марш. Не успя. Деляха го от Рандея три дни път, когато го уведомиха, че Пет е капитулирал и то при позорни условия: римските войски да се оттеглят от Армения, като предадат крепостите и хранителните запаси на партите; римляните да построят мост над реката Арсаний край своя лагер. Когато легионерите в паника напускаха Рандея, партите и арменците, наредени край пътя, им отнемаха всички трофеи, дори оръжието и дрехите. Пет избяга толкова бързо, че в продължение на един ден измина 40 мили. По пътя изостави дори ранените.

Корбулон започна преговори. Получи толкова, че победителят цар се съгласи да не окупира Армения със своите отряди, а в замяна на това римляните се изтеглиха от източния бряг на Ефрат.

Че нещата в Армения не бяха така добри, както се говореше в докладите на Пет, отдавна се знаеше в Рим, но чак сега донесенията на пратениците и офицера дадоха пълен образ на сериозността на положението. Партийското предложение за полагане от Тиридат на символична клетва можеше да се смята в този случай за полезно. Но все пак беше ясно, че в действителност Армения щеше да остане независима от партите и римляните щяха да имат само честта да я наричат васално царство. С това те не можеха да се съгласят.

Пратениците заминаха с празни ръце. В Рим бе взето решение да започнат военни действия. Предводителството беше отново поверено на Корбулон. Той получи поста imperium maius, което означаваше, че става върховен военачалник на всички въоръжени сили и на наместниците в съседните източни провинции. Армиите на тези райони бяха подсилени.

През лятото на 63 година Корбулон навлезе в Армения.

Друго огнище на конфликти на Изтока беше Юдея. И тук не беше спокойно. Заместникът на Феликс, Фест, зае своя пост, пълен с добри намерения, но никой вече не беше в състояние да върне мира на нещастната страна. Прекалено силна беше ненавистта към римляните, прекалено изострени бяха вътрешните противоречия. Фест, както и предшественикът му, трябваше да се бори с множество фанатични убийци от засада, които с нож отстраняваха своите противници. И както вече ставаше от десетки години, в Юдея се появяваха измамници, които привличаха към себе си тълпи от прости хора — жадни да видят месията. Случваха се също и други неочаквани усложнения.

Цар Агрипа притежаваше в Ерусалим дворец, от чийто тераси се откриваше гледка към дворовете на храма. Оттук той наблюдаваше религиозните церемонии, лежейки удобно до масата. Възмутените евреи издигнаха стена, която закри храма както откъм двореца, така и откъм крепостта Антония. Това от своя страна разгневи царя и прокуратора; той заповяда да се събори стената. Тогава евреите изпратиха при императора в Рим 10-членна делегация от знаменити мъже. Начело стояха върховният жрец Исмаил и пазителят на храма Хелкиаш.

„Нерон ги прие и не само им прости това, което са направили, а дори им позволи да оставят стената. Искаше по този начин да угоди на жена си Попея; тя беше богобоязлива и се застъпваше за евреите. На делегацията заповяда да се върне, но задържа при себе си Хелкиаш и Исмаил.“^[1]

По-късно така написа за резултата от посланичеството, Йосиф, синът на Матей, в своето произведение „Летопис на Израел“. По времето, когато беше разглеждан този въпрос, Йосиф беше на двадесет и няколко години и се отличаваше сред ерусалимската младеж. В своята „Биография“ се хвалеше:

„Моят баща Матей е блестял не само с аристократичността на рода си, но се е славил и с чувството си за справедливост. Затова бе причислен към първенците на Ерусалим, който е нашият най-голям град… Аз се учих отлично и, както всички твърдяха, имах необикновена памет и бях много схватлив. Въпреки че бях почти момче, едва на 14 години, моят интерес към науката намираше всеобщо признание и то до такава степен, че при мен идваха върховни жреци и първенци, когато искаха да си изяснят някои въпроси от нашето право. Когато бях на 16 години, реших непосредствено да се запозная с науките в нашите философски школи. Те са три: на фарисеите, на садуцеите и на есенците. Смятах, че най-добрата от тях ще мога да си избера едва тогава, когато основно се запозная с всичките. Това ми струваше много труд и усилия, но преминах поред през тези школи. Въпреки това бях убеден, че тази наука не е достатъчна. Точно тогава чух за един мъж, който живее в пустинята. Той се наричаше Бан, дрехите си правеше от листата на дърветата, а ядеше само това, което природата сама му предоставяше. През деня многократно се миеше със студена вода за чистота. Три години бях негов ученик. В града се върнах едва тогава, когато успокоих своя глад за знания. Започнах да се занимавам с политическия живот, щом като станах на 19 години. Включих се към школата на фарисеите, която в редица отношения беше близка до тази на гръцките стоици.“^[2]

Но да се върнем към онази стена. Успешното решаване на този въпрос беше достойно за внимание и поради това, че цар Агрипа имаше значително влияние в императорския двор. Стараеше се по всякакъв начин да се хареса на господаря на света. Столицата на своята държава, градът Цезарея, намиращ се на езерото Генезарет, нарече Нерониас, а на монетите си изсече лика на императора.

Прокураторът Фест почина по време на своя мандат. Докато пристигна новият, Лукцей Албин, в Ерусалим настана анархия. Това използува тогавашният върховен жрец, който принуди санхедрина да издаде присъда за убиване с камъни на политическите му противници. Това предизвика реакцията на много евреи. Те изпратиха делегация с оплакване до Албин, който вече беше в Александрия. В резултат на неговата намеса цар Агрипа назначи нов върховен жрец.

Албин разпалено се зае за възстановяване на реда. Но преди всичко се интересуваше от парите. Взимаше ги от всички партии и от всички влиятелни хора. По това време бившият върховен жрец Ананий придоби голямо влияние. Той беше много щедър, а благоразположението на Албин и на върховния жрец постигна благодарение на непрекъснати подаръци. Имаше многобройна прислуга, в която не липсваха обикновени бандити. Те грабеха принадлежащия на жреците десятък направо от хамбарите на селяните. Затова бедните жреци, чийто главен източник на издръжка беше този десятък, умираха от глад. Ожесточените намираха ново средство за борба: отвличаха като заложници хора, свързани с врага им Ананий. И отново безнаказано грабеха из цялата страна.

Йосиф беше потресен от това, което виждаше в родината си: жестокост на римляните, несъгласие и борба сред самите евреи, мизерия сред народа. Мечтаеше да извърши велики дела, да помогне на своите и да се прослави. Успехът на делегацията на десетте, постигнат благодарение на поддръжката на Попея, му подсказа смела идея. През 64 година се отправи за Италия, за да издействува освобождаването на няколко жреци, които бе изпратил в Рим пред императорския съд още прокураторът Феликс. Но корабът на Йосиф потъна в Адриатическо море.

Няколко десетки корабокрушенци прекараха нощта, държейки се здраво за греди и дъски. Чак на зазоряване се показа кораб от Циренайка, който прибра на палубата си 80 души, сред които бе и Йосиф. В Путеоли Йосиф успя да се сприятели с актьора Алитурус, евреин по произход, добре приет от Нерон: „Благодарение на него се добрах до жената на императора Попея. Непрекъснато чаках случай, за да мога да помоля императрицата за бързото освобождаване на тези жреци. Тази благосклонност ми бе оказана и в допълнение на това получих скъпи дарове. И така се върнах в родината.“^[3]