Александер Кравчук
Нерон (34)

Путеоли

Доставките на зърно за столицата бяха непрекъсната грижа на правителството. Корабите, пристигащи от Сицилия и Египет, акостираха обикновено в Путеоли, град, разположен в Неаполитанския залив. Но оттам до Рим беше далеко, по Апиевия път повече от 150 мили. Значително по-удобно беше стоките да пристигат в Остия, в устието на Тибър, откъдето и по суша беше по-близо, а можеше да се изпращат товарни салове нагоре по реката до столицата. Но Остийското пристанище беше малко и непрекъснато затлачено от Тибър. Клавдий започна голямо строителство за неговото разширение. Тази огромна работа все още не беше спряла. Така че Путеоли продължаваше да бъде главното пристанище на Западна Италия и столицата. От гледна точка на богатствата и броя на населението той беше вторият по големина град на полуострова след Рим, като значително превишаваше съседния Неапол.

Преди шест века гърците основават града на стръмното възвишение, което се издига на северния бряг на залива. Наричат го Дикеархия. По-късно гръцката колония се разраства, постройките се проточват по протежение на морето в западна и източна посока. Променя се и името на града от гръцко, на италийско — Путеоли. Но езикът на елините и по време на Империята остава основен, тъй както и в други някои градове в околността.

Главното пристанище се намираше от западната страна на възвишението. За защита от страшните ветрове и бури беше построен огромен вал, предмет за възхищение на съвременниците; развалините на вала и днес са величествени. Дължината му беше почти 400 метра и ширина от 11 до 16. Пристанищните кейове се простираха в източна посока по продължение на два километра. Там се намираха складове, хамбари, докове, голяма търговска зала. Но това голямо пристанище беше недостатъчно да задоволи нарастващите нужди и затова от източната страна бяха построени малки басейни, подсигурени от един вал с дължина 80 метра.

Градът притежаваше многобройни прекрасни постройки. На върха на възвишението се намираше храмът на Аполон и Август. По-навътре на планинския скат бе построен театър, амфитеатър, бани и огромен цирк. На запад от пристанището най-заможните хора на Рим от години строяха вили. Сред тях беше и тази, в която се беше установил диктаторът Сула, след като се беше отказал от властта; по пътя за Кума се намираше прочутата вила на Цицерон, наречена от него по-късно „Академията“. По времето на Империята тази вила беше превърната в минерални бани, тъй като на територията й бликаха минерални извори.

Многолюден, богат и пъстър бе животът в този град, който винаги гледаше към морето и радостно посрещаше корабите, пристигащи от всички краища на Средиземно море.

„Изведнъж днес забелязахме — пише Сенека до свой приятел — александрийски кораби, които обикновено се изпращат напред, за да предупредят за идващата след тях флота; наричат ги пратеници. Прекрасна е тяхната гледка за Кампания. Всички жители на Путеоли излизат на вала, разпознавайки александрийските кораби по големите платна, разположени по особен начин. Само те могат да развият тук горното си платно, което останалите правят в открито море. Другите кораби, веднага след като преминат Капри и онзи нос, където «… Високата Палада гледа от буреносния връх…» трябва да се задоволят само с долното платно, горните са знак само за александрийците. По време на тази суматоха, когато всички бързаха към брега, изпитах голямо удоволствие от своето лентяйство. Въпреки че трябваше да получа писма от близките си, не бързах да узная как вървят там моите работи и има ли нещо ново.“^[1]

Товарите на корабите бяха най-различни: зърно, зехтин, вино, папируси, лен, стъкло, благоуханни масла, роби. От далечна Индия през Червено море и Египет пристигаха даже луксозни стоки. Населението не живееше обаче само от морето и търговията. Путеоли беше прочуто и с металургичните си произведения и бояджийството. Тук се намираха много предприятия и банки, не липсваха също така учители по всички възможни занаяти и жреци на най-екзотични култове. Роеше се от адвокати, астролози, момичета с леки нрави, лъжци и злодеи. Затова точно тук се задържаха за по-дълго време героите на Петрониевия роман. Тук те посетиха училището по реторика на Агамемнон, тук хитрата старица заведе Енколпий в публичния дом, тук те се запознаха с Трималхион, който ги покани на пиршество у дома си. По време на онова угощение, когато господарят излиза за момент от залата, разговорите стават много свободни. Говори се за всичко, с което живее градът. Пострадаха и градските власти, особено от Ганимед: — „Разказват всякакви глупости и никой не го е грижа какво става с цените. Хапят, кълна се в Херкулес: днес не можах да намеря и парче хляб. И как сушата не престава! Вече цяла година гладуваме. Дано пукнат едилите^[2], дето си играят с хлебарите: ти на мене, аз на тебе. Дребните хорица се мъчат, а тия с големите челюсти само си правят веселби. О, ако сега ги имаше онези лъвове, които заварих тук, когато дойдох в Азия! Това се казваше живот. Така пребиваха тези чучела, че и майка им не може да ги познае. Спомням си Сафиний: тогава бях малко момче, а той живееше при старата арка. Не човек, а пипер! Където минеше, от земята се вдигаше пушек. Ходеше изправен като прът; сигурен човек, за приятеля — приятел, и с него можеше спокойно да си играеш на пръсти в тъмното. А как ги мачкаше един по един в курията! И не увърташе никак, а говореше направо. А когато излизаше на Форума, гласът му гърмеше като тръба. Никога не се потеше и не плюеше: мисля, че боговете са му дали нещо сухо и жилаво. И колко любезно отговаряше, когато го поздравяваха, и как знаеше имената на всички, все едно че е някой от нас! Така че по онова време житото беше без пари. Като купиш хляб за един ас, и двама души не можеха да го изядат. А сега съм виждал и хляб, по-малък от биволско око! Ех, ех! От ден на ден по-зле. Този град расте наопаки, като опашка на теле. За какво ни е такъв едил, който не струва и три смокини? Той продава живота ни за грош, а после се връща в къщи и се радва, понеже за един ден е прибрал повече, отколкото са всичките му пари на такива като тебе и мене. Знам откъде е взел хиляда златни денария! Но ако бяхме мъже на място, нямаше да му е толкова весело. Сега хората в къщи са лъвове, а навън са лисици. Колкото до мене, аз вече си изядох парцалите и ако цените останат такива, ще си продам и къщичките. Какво ще стане с този град, щом нито на боговете, нито на хората им е жал за него?“

Друг един от гостите, Ехион, фабрикант на евтини платове, леко успокояваше разсърдения Ганимед:

„Моля ти се — прекъсна го Ехион, — говори нещо по-хубаво! Дето е казал един селянин, когато му умряла шарената свиня: «Шареното си е шарено.» Което го няма днес, ще го има утре: така върви животът. Каквито и да са хората, родината си е родина: днес не сме добре, но не сме само ние. И няма какво да се глезим, небето отгоре навсякъде е едно и също. Ако ти беше на някое друго място, щеше да кажеш, че тука се разхождат печени прасета. Ето, след три дни на празника ще има гладиаторски игри. Няма да се бият хора на ланист^[3]: повечето са освободени роби.“^[4]

Всъщност нещата в града не се нареждат най-добре. Наистина, той притежаваше голяма вътрешна автономия, както всички градове в Империята, но структурата на тези „муниципии“^[5] и колонии^[6] беше така замислена, че даваше абсолютно надмощие на богатите слоеве. Всеки гражданин имаше право на глас в изборите за чиновници, които се провеждаха всяка година, но за кандидат можеше да бъде представен само този, който притежаваше значително състояние. Също и самият механизъм на гласуване даваше предимство на богатите пред плебеите. Учрежденията бяха на основата на колегиите. В муниципиите най-висока длъжност имаха quattuorviri, надзираващи администрацията, и едилите, отговарящи за реда и снабдяването; а в колониите тези чиновници бяха само двама. След едногодишно изпълнение на длъжността те до края на живота си влизаха в съвета на декурионите, който беше миниатюрно подобие на римския сенат. Точно този съвет беше най-важният фактор за функционирането на самоуправлението. Той имаше широки права за контрол и с неговия авторитет се съобразяваше всеки един служител. Нищо чудно, че при това положение често се стигаше до конфликти между градските власти и плебеите. Онеправдани от богатите, те нямаха пред кого да търсят правата си, защото едни и същи хора ги експлоатираха и заемаха постовете на чиновници и съдии. В Путеоли живееха и много преселници, които не притежаваха права, въпреки че много от тях се бяха заселили тук твърде отдавна.

През 58 година избухнаха сериозни размирици. И двете страни — и декурионите, и плебеите — изпратиха в Рим свои делегации, като се обвиняваха взаимно за предизвикване на улични боеве и палене на къщи. Сенатът нареди на Гай Касий да въдвори ред във важния пристанищен град. Той беше същият славен юрист, който не толкова отдавна си беше позволил да забележи, че голямото количество празнични дни по случай победите в Армения ще навредят на уреждането на текущите дела. Може би трудната и отговорна мисия да постигне съгласие му беше поверена не без злобна умисъл: нека да покаже прекрасният юрист, така загрижен за жизнените потребности, как добре се справя с проблемите на живота.

Касий използува сурови средства, но нищо не можа да докаже. След известно време сам помоли да бъде освободен от поста. Тогава в Путеоли бяха изпратени двамата братя Скрибоний — Прокул и Руф. Те се справиха по-добре — може би защото имаха на разположение кохорта преторианци.