Александер Кравчук
Нерон (43)

Обида на Величието

Хората, които гледаха задълбочено на нещата, не бяха разтревожени от Британия и Изтока — въпреки че там се проливаха реки от кръв и се очертаваше война с партите, — а от едно на пръв поглед маловажно събитие, което се разигра пред сената в началото на 62 година. И ето за първи път от 20 години и за първи път от управлението на Нерон беше разглеждано обвинение за обида на величието.

Понятието „величие на римския народ“ се роди по времето на Републиката. Тогава се появиха и първите обвинения за обида на това величие чрез държавна измяна, превишаване на служебните компетенции, недостойно поведение. Римският император на теория беше преди всичко представител на народа. Юридически това намираше израз в притежанието му на властта на народен трибун и годините на управлението си той изчисляваше от деня на нейното приемане. Оттук се бе родил и принципът: който по някакъв начин действува против императора или обижда неговата личност и семейството му, то той обижда и величието на римския народ. Следователно извършваше престъпление laesae maiestatis всеки, който не е почел достатъчно статуята на владетеля, който е отказал да положи клетва за вярност или фалшиво се е заклел в името му, който устно или писмено го е оскърбил.

Този вид обвинения бяха златна мина за доносчиците. В Рим всеки имаше право да осъди свой съгражданин, наистина извършил или не някакво престъпление. Разбира се, че бяха обвинявани преди всичко богати хора, защото в случай че спечелеше, обвинителят получаваше голяма част от състоянието на своята жертва. Присъдите за обида на величието обикновено бяха сурови: изгнание и конфискуване на имуществото или смърт, въпреки че поводът за обвинението понякога биваше просто смешен.

По време на божествения Август — пише Сенека в произведението си „За благодеянията“ — думите още не бяха опасни, но вече можеха да причинят неприятности. Сенаторът Руф, пийнал по време на пиршество, казал:

— Дано императорът не се върне цял от пътешествието, за което се готви!

И допълнил:

— Същото му пожелават всички волове и телета!

Разбира се, ставало въпрос, че в случай на щастливо завръщане воловете и телетата ще отидат на олтара на боговете като благодарствено жертвоприношение. Но на това пиршество присъствували и такива, които професионално слушали внимателно. Още на разсъмване робът, който по време на пира стоял до краката на Руф, му разказал всичко и го посъветвал сам пръв да съобщи това на императора. Сенаторът послушал съвета му. Препречил пътя на Август, който излизал към града. Заклел се, че вероятно вчера е бил омагьосан. Викнал:

— Нека всичко това да падне върху мене и синовете ми!

Императорът му простил. А Руф добавил:

— Никой не ще ми повярва, че наистина си се помирил с мене, ако не ми подариш нещо. — И помолил за една сумичка, която не е зле да получиш и от някой много благосклонен. Императорът се съгласил и с това.

Затова пък при Тиберий — пише Сенека — избухнала лудост по обвиненията. В мирно време това причинявало повече злини, отколкото не една война. Доносчиците улавяли разговорите на пияните и обикновените шеги. Всичко можело да бъде опасно, почти всяка дума и всеки жест. Никой вече не чакал каква ще бъде присъдата при един или при друг процес, защото тя винаги била една и съща. Случило се веднъж, че бившият претор Павел по време на един пир поискал гърне. А този Павел носел пръстен с образа на Тиберий. Забелязал това с острото си око присъствуващия на пира доносчик Марон. Започнал веднага да уговаря всички присъствуващи за свидетели, че Павел обижда величието на императора, докосвайки гърнето с неговия образ. Но в този момент робът на Павел, който уж помагал на господаря си да вземе съда, показал пръстена в своята ръка. Свалил го в последния момент, като видял какви били намеренията на доносчика.^[1]

Обвиненията за обида на величието бяха в края на управлението на Тиберий толкова чести, че именно те се смятаха за най-лошото проклятие на онова време. Затова Калигула оповести скъсване с тази практика, което все пак не удържа. Клавдий забрани изобщо да се приемат обвинения от такъв характер. Те се възродиха чак през седмата година от управлението на Нерон.

Трябва да се признае, че вината на първото лице, призовано да отговаря за crimen laesae maiestatis след толкова дълга пауза, беше явна. Антистий Созий беше съставил стихове, които оскърбяваха императора, и ги беше чел публично на един прием у свои приятели. Там присъствувал Косутиан Капитон, същият продажен адвокат и доносчик, отстранен от сената през 57 година поради злоупотреби в Цилиция и неотдавна възвърнат на тази длъжност. Той веднага се зае със старата си дейност и обвини Антистий, който по това време заемаше длъжността претор, пред сената.

Можеше да се смята, че възобновяването на грозната практика ще предизвика учудване и тревога. Междувременно въпросът беше приет пренебрежително. След седемгодишно спазване на правосъдието, Рим имаше вяра в политическата програма на Нерон и на неговите съветници. Знаеше се също така, че императорът не е обидчив. Така че в сената съществуваше мнението, че обвинението е фиктивно и че императорът ще позволи да се проведе съдебно следствие, за да може отново да демонстрира своето великодушие. Затова бе направено предложение Антистий да се накаже колкото се може по-сурово: да бъде пребит с тояги, а след това да му се отсече главата със секира. Разчиташе се, че в случай на приемане на едно такова сурово наказание, императорът ще го отмени по силата на своята трибунална власт. Все пак Тразеа Пет излезе с предложение за една по-умерена присъда, по-точно виновникът да бъде заточен на един от островите. Започна жива дискусия. Болшинството като че ли не искаше да постави императорската благосклонност на изпитание, гласува за проекта на Тразеа. Някои, сред които бе и Авъл Вителий, защитиха първото предложение. Накрая бе решено да се представи на императора предложението на Тразеа.

Главните точки в отговора на Нерон гласяха:

— Не съм предизвикал Антистий с нищо. Но той от своя страна ме обсипа с най-тежки обиди. От сената бе поискано да се заеме с това; трябваше да определи наказанието, според големината на провинението. Щях да смекча едно изключително сурово наказание, следователно, още повече нямам намерение да се противопоставям на умереното. А ако сенатът сметне за необходимо, може изобщо да освободи Антистий.

По-хитрите почувстваха в тези думи скрит гняв и обида. Въпреки това болшинството се съгласи с предложението на Тразеа — това е знаменателно, тъй като показва колко силно вярват в Нероновото великодушие.

Но все пак мнозина хранеха подозрение и страх. Нещо лошо ставаше в Палатин. Делото на Антистий показваше, че сред приближените на императора вземат връх опасни хора. Поводът за размисли беше и това, че на заседанията на сената, именно Авъл Вителий така енергично се противопостави на предложението за смекчаване на присъдата. А Вителий беше един от любимците на императора. Вървеше вярно по стъпките на баща си, вече мъртъв, който със своето вернопоклонничество успя да си спечели благосклонността на Калигула, след това на Месалина, а след това и на Агрипина. Като момче Авъл се беше харесал на стария император Тиберий и остана в неговото обкръжение на Капри. Следващият император, Калигула, го ценеше високо като познавач на коне. По времето на Клавдий добре вървеше и на двамата Вителиевци: бащата беше доверен съветник на императора, а синът — любим партньор в играта му на зарове. Така че Авъл получи титлата консул още през 48 година. Нерон бързо откри неговите таланти: близък беше на сърцето му такъв опитен познавач на перверзията, цирка и хазарта.

Някои се стараеха да разсеят страховете, като казваха:

— Вителий, атакувайки толкова остро Антистий, прекали в своето усърдие.

А други отговаряха:

— А с какво ще се обясни, че Косутиан Капитон изобщо се осмели да внесе обвинението? Та нали като доносчик вече има неприятен опит, а като неотдавна завърнал се в сената, трябва да се държи внимателно! Сигурно зад всичко това стои тъстът на Косутиан, Офоний Тигелин. Това не предвещава нищо добро.

Тигелин влезе в обкръжението на императора благодарение на това, че отглеждаше състезателни коне в Южна Италия. Като специалист служеше с обяснения и съвети. Миналото на Тигелин беше много неясно. Знаеше се само, че се е родил в Сицилия в бедно семейство. След това пристигнал в Рим. Тъй като бил много красив, обърнал внимание на сестрите на императора Калигула. За прекаляване с техните ласки, заплатил с изгнание в Гърция. Върнал се при Клавдий. При странно стечение на обстоятелствата почти едновременно умрели и тримата богати чичовци на Тигелин. Наследството му позволило да купи земи на юг и да се заеме с отглеждането на коне.

Не се приключи само с делото на Антистий. Малко след това изскочи обвинение против Фабриций Вейент. И в този случай вината бе очевидна. Фабриций съставяше пасквили за сенаторите и ги публикуваше под формата на своята „последна воля“. Шегата и хрумването никой не можеше да отрече. На времето, когато водачите на партите искаха твърде високи цени за наемането на хора и коне за игрите, той именно впрегна кучета в колесниците!

Осъдиха го не за тези публикации, а за мнимо подкупничество. Беше наредено да се изгорят Фабрициевите „завещания“. Резултатът беше, че цената им се вдигна и намериха много читатели.