Александер Кравчук
Нерон (33)

Флиртове, данъци, зърно

В столицата истински се радваха на победите над двамата опасни врагове. Но всичко това беше толкова далече, някъде в непристъпните Арменски планини или пък в мрачните блатисти гори на Германия! Градът живееше с нещо друго: със сензационните събития, които станаха в самия Рим.

Народният трибун Октавий Сагита извърши убийство от любов. Той отдавна беше луд по една омъжена жена — Понция Постумия. След дълги увещания я накара да се разведе. Но свободната Понция не бързаше да се омъжи за любовника си. Отлагаше уж заради баща си, който се противопоставял на новия й брак. В действителност имаше намерение да се омъжи за друг, значително по-богат. Отчаяният Октавий, след като не помогнали молбите и заплахите, измолил за една прощална нощ. Отишъл на срещата със свой доверен освобожденец. И от двете страни имало обяснения и сълзи, а след това изглежда съгласие и любов. Когато останали насаме в стаята, Октавий пронизал любовницата си с кама. На нейните викове се притекла прислужницата. Но и тя пада от удара на младия човек, който спокойно си отишъл, като мислел, че оставя в стаята две мъртви жени.

На следващия ден освободеният роб признал, че той е убил Понция, за да отмъсти за обидата, нанесена на господаря му. Понеже направил доброволно признание, то бе прието за достоверно. Междувременно прислужницата на Понция идва в съзнание и посочва истинския убиец. Невъзможно беше Октавий веднага да бъде подведен под съдебна отговорност, като народен трибун той беше неприкосновен. Чак през следващата година, когато беше сменен, го осъдиха съгласно стария декрет за убийство — на изгнание и конфискуване на цялото му имущество.

Въпросът така развълнува общественото мнение, че стана дори предмет за упражнения и домашни задачи на учениците. Беше избрана тема за упражнения по красноречие, в която ученикът беше и адвокат, и обвинител. Тогава в защита на Октавий и против него написа реч един 19-годишен студент по реторика — Марк Аней Лукан, племенник на Сенека.

Лукан, както и целият род, произхождаше от Испания. Беше роден в Кордуба в началото на месец октомври 39 година. Следвайки братята си — Сенека и Новат, баща му Мела се пресели в Рим, когато той бе едва на осем месеца. Противно на тях, Мела не се занимаваше с политика и не се стремеше към сенаторския пост. Той достигна огромно състояние, изпълнявайки дълги години длъжността прокуратор на императорските имения. Младият Лукан се учеше при най-добрите по това време учители по философия, реторика и поезия, от тях най-голямо влияние върху момчето оказа Корнут. В неговото училище Лукан се сприятели с талантливия поет Персий.

Дори и до това тихо пристанище на науката, каквото беше училището на Корнут, достига вълната на възмущение и спорове около убийството. И тук, както навсякъде в Рим, си поставяха въпроса: дали голямата любов оправдава всяко действие?

Това бяха много актуални спорове, тъй като за триъгълника — Нерон, Попея, Отон, кръжаха все по-забавни клюки. Разводът с Отон вече бе извършен или трябваше да стане в най-близко бъдеще. Попея не можеше да се омъжи за Нерон, защото той беше женен за Октавия. А кой знае дали искаше? За това се говореха различни неща. От тази гледна точка историята приличаше на флирта между Октавий и Понция. Дали ще завърши също така трагично? Дали Отон ще се хване за камата? А че той продължаваше да ревнува Попея, никой не се съмняваше, най-малко самият Нерон. Затова императорът явно отбягваше неразделния си до този момент приятел. Все по-рядко ги виждаха заедно. Някои се замисляха дали Отон не ще бъде принуден изобщо да напусне Рим — може би дори и света на живите.

Въпреки цялата си любов към Попея, Нерон не промени своя начин на живот. Не изостави и нощните си разходки из града. Ходеше далече, стигаше чак до Мулвийския мост, където Вия Фламиния, чиито води от града на север през цялото Марсово поле, пресичаха Тибър. Около този мост се събираха по това време жените с леко поведение. Една нощ, когато императорът се връщаше оттам, едва не стана жертва на покушение; поне така съобщиха официалните източници. Избегна смъртта благодарение на това, че в един момент се отклони от Виа Фламиния и тръгна към града през парковете на съседните възвишения. А тези негови приятели, които продължиха направо по Виа Фламиния, се натъкнаха на група млади хора и се стигна до бой.

В действителност това беше обикновена улична авантюра. Никому нищо не се случи, само се вдигна много шум. Въпросът отдавна щеше да бъде забравен, ако не се намери доносчик, който призна, че нападателите са били хора на Корнелий Сула. Това веднага промени значението на нощния бой. Та нали Сула беше мъж на Антония, по-голямата дъщеря на императора Клавдий! Още преди три години против него беше възбудено обвинение за участие в заговор, но веднага беше отхвърлено като абсурдно и насочено не толкова против Сула, колкото против Бур. Този път обаче всичко завърши зле. Наистина признанията на доносчика не бяха приети напълно, но за всеки случай на Сула беше наредено да се засели в Марсилия и да не напуска стените на града.

В провинението на Сула никой не вярваше. Смятаха го за глупак и за човек, лишен от каквато и да било енергия. Погуби го благородството на рода му, а и роднинските му връзки с императорското семейство. Далеко от столицата на Империята водеше жалко съществуване последният потомък на великия диктатор, който преди 140 години за първи път в историята на Рим отказа да слуша сената и тръгна с армията си към столицата.

Много по-живо от истинските флиртове и мнимите убийства жителите на столицата и на цялата Империя се интересуваха от проекта за ликвидиране на последните данъци. На практика ставаше дума главно за митата.

Митниците бяха разположени по цялата граница на Империята. Там се взимаха такси, според определените тарифи, за всички внасяни стоки. Следеше се също да не се изнасят навън някои продукти, чийто износ беше забранен от закона като: желязо, оръжие, вино, олио, зърно, сол и злато. Граничните мита не засягаха особено населението, защото от съседните страни, главно от източните, се внасяха луксозни стоки за нуждите на най-богатите. Затова пък голямо и пряко значение за всички имаха вътрешните мита. Независимо че политически Империята представляваше едно цяло, търговията между държавите, които влизаха в нейния състав, не беше напълно свободна. Империята се делеше на няколко митнически района. Някои от тях обхващаха по две или три провинции, като например Галия, Испания, Илирия, Африка, Азия, други само по една, като Сицилия, Гърция, Британия, Египет; Сирия и Юдея пък се деляха на малки области. Освен това имаше градове с право да облагат със собствени мита. Стойността на митата за внос и износ средно възлизаше на 2,5% от стойността на стоките.

Сами по себе си митата не бяха най-голямото зло. Истински утежняваха и дори бяха пречка за развитието на търговията начините, по които бяха взимани. Държавата не разполагаше със собствен митнически апарат. Ползуваше се системата, съществуваща преди векове в гръцките държави и в Римската република: правото за събиране на митата беше предоставено на предприемачески дружества. Това бяха така наречените societates publicanorum. Те предварително внасяха в държавната хазна определена сума и след това се грижеха за нейното събиране, разбира се, в по-голям размер. Главните бюра на дружествата се намираха в Рим, а областните центрове в градове като Лугудун (Лион) за Галия, Петовион за Илирия, Ефез — за Азия, Картаген — за Африка, Лондон — за Британия. Тези бюра разполагаха с голям щаб от чиновници и помощен персонал, който бдеше над бирниците в съответните митници, наречени stationes. Нисшите служители бяха обикновено роби.

Всеобщи бяха оплакванията за злоупотребите на митничарите. Някои дружества на публиканите дори не съобщаваха своите тарифи, което на практика оставяше търговците на самоволното ограбване от страна на оценяващите. До основното мито се доплащаха допълнителни такси: за преглеждане на стоките; за обмен на монетите и за манипулационни разходи. Общото недоволство от дейността на системата стана причина в обкръжението на Нерон да се роди проект за основни реформи: да се отменят изобщо митата! Привържениците аргументираха тази идея по следния начин:

— Непосредствените доходи на държавата отначало ще намалеят, но скоро след това търговията така ще разцъфти, че ще се повишат данъците, плащани от жителите на провинциите. Това ще надвиши липсата на митнически влогове.

Императорът добре разбираше, че едно такова решение ще му донесе голяма популярност в цялата Империя и поради това беше положително настроен към проекта. Впрочем Нерон не беше стиснат и дребнав. В началото на 58 година той направи красив подарък на трима потомци на сенаторски родове, които бяха обеднели до такава степен, че фактически трябваше да бъдат отстранени от заеманите постове. Императорът им определи високи годишни заплати.

Въпреки това, след дълга дискусия, проектът отпадна, беше твърде рискован. По отношение на големия размер на постоянните държавни разходи нарушаването на равновесието на бюджета за дълго време можеше да причини сериозни последствия особено за защитната мощ на Империята. Лесно е да бъдат отменени митата, но трудно би било, ако се наложи отново да се въведат!

Дискусията спомогна поне да се вземе решение за обуздаване на своеволията на митничарите. Всички тарифи и вътрешни правилници на дружествата трябваше да бъдат представени на обществеността; на съдилищата бе наредено да дават предимства на делата, които засягат митничари, обвинени в злоупотреба; войниците трябваше да плащат мито само за тези предмети, които внасяха с търговски цели.

Случаят беше използуван да се реши и един болен въпрос, потискащ населението на провинциите. Той се отнасяше до тези страни, от които беше внасяно зърно за столицата. Бяха въведени някои решения, които регулираха тези въпроси. За да бъдат насърчени провинциалните търговци към изпращането на кораби със зърно за Италия, бе разпоредено такива кораби да не бъдат причислявани към имуществото, поради което за тях нямаше да се заплащат данъци.