Александер Кравчук
Нерон (25)

Нощните забавления на Нерон

55 година завърши добре. Императорът се помири с майка си, позициите на Рим в Изтока се укрепиха, хората се радваха на игрите. Съветниците на Нерон можеха спокойно да гледат в бъдещето. Владетелят им предостави свобода на действие във всички държавни дела, а те от своя страна с нищо не пречеха на младежките му забавления, независимо от това, че те ставаха все по-весели.

Щом паднеше мрак, Нерон се преобличаше, слагаше шапка, каквато носеха робите или бедните освобожденци, и в компанията на свои избрани другари тайно напускаше двореца и тръгваше из града. Посещаваше най-долнопробните кръчми и винарни. Обикаляше улиците на кварталите на беднотията и на порочността. Свързваше се с хора от най-ниските слоеве. Често закачаше минувачите, връщащи се от нощни забави, понякога се стигаше до бой. Не един човек, а понякога и големец се изкъпваше принудително в отводните канали. Разюзданата банда си позволяваше дори да извършва обикновени грабежи, разбивайки магазини и будки. Императорът продаваше после откраднатите стоки на своите приятели на формални търгове в едно от тихите места в двореца. Случваше се, че в нощните побоища императорът попадаше на някой по-силен от себе си и сам получаваше удари. Така стана, когато веднъж опита да закачи жената на сенатора Юлий Монтан, който смело защити жена си. Императорът, срамувайки се от синините под очите, в продължение на няколко дни не се показваше никъде публично. Въпреки това Нерон нямаше намерение да си отмъсти на Монтан. Смяташе, че той има пълно право да наругае нахалния непознат. Но Монтан сам стана причина за своето погубване. Узна от доверени лица, кого е имал честта да пребие в тъмната улица, и изпрати извинително писмо. Императорът го прочете и каза:

— А, значи той е знаел, че вдига ръката си срещу Нерон!

Монтан бе принуден да се самоубие, затова пък неговата жена, красивата Калвия Криспинила, влезе в кръга на императорските приятели. Беше добра учителка по безнравственост.

От срещата си с Монтан Нерон извлече поука. В нощните му разходки от този момент започнаха да го съпътствуват офицери и гладиатори, като вървяха все пак на разстояние от него. Те се намесваха само тогава, когато настъпваше сериозен обрат.

Не след дълго целият град знаеше кой смущава нощната тишина. Атакуваните често се бояха да викат за помощ. Това беше добре дошло за истинските разбойници. Те безнаказано разбиваха жилища и магазини. Общественото мнение приписваше всичко на Нерон.

Сенека и Бур сигурно оправдаваха императора:

— Едва навършва 18 години, а младостта има своите права. А там, където става дума за големи държавни дела, проявява съобразителност, предвидливост и великодушие.

Именно великодушието Сенека смяташе за най-ценното качество на владетеля. От гледище на подчинения такова схващане беше напълно разбираемо. Той определяше това качество така:

„Това е да държиш духа си с юзди, когато имаш възможност да си отмъстиш. Това е снизходителност, която човек на висок пост оказва на подчинените си, когато трябва да определи наказанието.“

На великодушието Сенека посвети отделен трактат. Публикувайки го, искаше да постигне няколко цели: да похвали Нерон и да го убеди, че върви по правия път, прилагайки състраданието; да покаже на съвременниците си, че той — Сенека — е посадил в душата на своя възпитаник най-благородната добродетел и продължава да я поддържа; да предаде на поколенията образа на идеалния владетел — благосклонния Нерон, а също образа на идеалния съветник на управляващия — мъдреца Сенека. Доказваше:

„Какво ме накара да пиша за великодушието? Едно Твое изказване, Нероне. Помня го добре, защото не само аз се изпълних с възхищение, но и тези, на които след това го повторих. Благородно изказване, великодушно, свидетелствуващо за огромна търпимост. Не бяха това думи, предварително подготвени и предназначени за чужди уши. Каза ги изведнъж и показа как твоята вродена доброта трябваше да се съобразява със законите на определения Ти от съдбата пост. Бур, Твоят префект, човек прекрасен и роден точно за това, за да служи на такъв владетел, какъвто си Ти, трябваше да накаже двама разбойници. Помоли Те да напишеш кой от тях и по какви причини трябва да загине. Настояваше да вземеш най-после това отлагано решение. С нежелание Ти даде — Ти също не желаеше — листа за подпис. Тогава Ти извика: «Как бих искал да не зная да пиша!»“^[1]

А когато Нерон мисли за величието на своята власт, такива са разсъжденията му, според Сенека:

„Само аз ли намерих признание сред всички смъртни? Мене ли избраха да изпълнявам на земята ролята на боговете? Аз решавам за живота и смъртта на хората, аз определям съдбата и състоянието на всеки. Това, което съдбата иска да даде на който и да е от смъртните, го изрича с моите уста. От моя отговор зависи радостта на народите и градовете. Без моето разрешение и благосклонност никъде нищо няма да разцъфти. Хилядите мечове, които държи в ножниците моята любов към мира, могат да бъдат извадени само при едно мое кимване. Аз определям кои народи да бъдат изтребени, кои да бъдат преселени, на кои да се даде свобода или да им се отнеме; кои царе трябва да станат роби, на чия глава да се сложи короната; кои градове да загинат и кои да бъдат създадени. Въпреки тази огромна власт няма да ме принуди да издавам тежки и сурови присъди нито гневът, нито буйната младост, нито лекомислието, нито упорството на хората, които могат да изчерпят търпението и на най-спокойните, нито пък желанието да покажа силата си чрез заплахи — проклето желание, но толкова често срещано във великите империи!“^[2]

Преди една година, пишейки „Отиквяването“, чрез устата на Аполон Сенека оповести, че идва златен век, век на щастие и справедливост. И сега, в трактата на великодушието, не забрави случая да предскаже:

„Благосклонността на императора постепенно ще проникне в цялата Империя, във всички съставни части на този организъм и ще ги преобрази по свой образ и подобие. Ще се възродят в човешките сърца взаимната любов, честност, вяра и скромност. Ще отстъпят злото и престъпленията, ще зацари добрина и чистота във взаимоотношенията.“^[3]

Не само Сенека славеше Нероновата мекота и щастието на новия век. Един поет, не много оригинален, но притежаващ известен талант, започна по онова време да съставя песни. Той започна да подражава на онези прочути Буколики, които преди почти сто години, по времето на Октавиан, създаде Вергилий. В първата идилия поетът — наречен Калпурний — въвежда бога на горите и планините Фаун. Той предсказва на своите подвластни, жителите на полетата и на дивите горски местности, часа на блажената радост. Стадата ще си пасат спокойно, където си искат, овчарят, без да се бои от бандити, дори през нощта няма да ги затваря в кошарата. Ще се възроди златният век. Ще се върне на земята богинята на Справедливостта. Младенец ще донесе щастие на света. Докато този млад бог господствува над народите, войната може само едно да направи: да разкъса в пристъпи на ярост собственото си тяло, защото ръцете й ще бъдат здраво завързани. Ще настъпи мир, истински мир, не този привидният, какъвто често е бивал, когато далечният враг наистина е бил победен, но острието на вътрешните раздори тихо се е забивало в сърцето на държавата.

Сега Състраданието ще изгони тази болест на мнимия мир и ще заповяда да бъдат прибрани страшните мечове в ножниците. Никой вече няма да види оковани във вериги сенатори, водени в траурен поход към мястото на екзекуцията. Ще опустеят затворите. Длъжността консул истински ще изпълнява своите функции, законът отново ще означава нещо. Нека се радват всички народи на юг и север, на изток и запад! Кометата беше знак от небето, че след смъртта на предишния владетел един благосклонен бог ще приеме в своите добри ръце отговорността за съдбата на великата държава на римляните.

Такива похвали и излияния са често явление в началото на всяко ново управление. Ако пък се обърнехме с въпроса към широките слоеве на жителите в столицата:

— Вече измина една година от Нероновото управление, наистина ли то изглежда добро и щастливо? — отговорът сигурно щеше да бъде положителен.

Нощните разходки на Нерон, въпреки че понякога бяха неприятни за закъснелите граждани, създаваха огромна популярност на младия владетел. Надсмиваха се на разсърдените големци, извадени от отводните канали. Разбиването на магазините се считаше за добра шега. Прощаваха на Нерон тези лудории: изглежда е овладян от буйността на младостта, радостта от живота, силата и остроумието. Какво от това, че този или онзи скитник е малко поударен, а алчният търговец хленчи над счупените си грънци? Сто пъти са по-добри тези нощни тревоги и шум от всесилността на тайната полиция и терора на доносчиците, които средното поколение добре помни от времето на Тиберий. Императорът знае как живеят обикновените хора. Не се самозабравя, не се затваря в двореца, разговаря с всеки в евтините кръчми. Интересува се от същите неща като обикновен смъртник: популярни песни, цирк и театър. И затова зрелищата са все по-чести и красиви. Огромна заслуга за всичко това има императорската благосклонност. В цирка надбягванията с коне достигнаха до 24 и продължаваха от сутрин до мрак. Председателите на партиите натрупваха състояния. Вече не се съгласяваха да наемат хора и коне за отделни турове, а само за цял ден. Цените толкова много се покачиха, че един претор, който трябваше да отбележи с игри получаването на титлата, реши да представи на зрителите не състезание с колесници, а с кучета!

Въпреки това през 56 година в Рим най-много се говореше не за цирка, а за театъра.