Александер Кравчук
Нерон (37)

Поздравленията

На разсъмване рапортуваха пред императора офицерите и подофицерите от личната му охрана. Изказаха му поздравление от сърце, че така щастливо е избягнал смъртната опасност и само по чудо не е станал жертва на престъпните машинации на майка си.

Скоро след това се явиха делегации от близките градчета. Те изразиха своята дълбока радост и съобщиха, че в храмовете се извършват жертвоприношения на боговете — израз на благодарността на народа за спасяването на любимия император. Първи побързаха да отидат в храмовете приятелите на владетеля.

Нерон приемаше тези почести и поздравления с лице, на което бе изписана тъга и болка. Като че ли искаше да каже:

— За какво ми е всичко това, след като любимата ми майка не е жива?

Замина за Неапол, като че ли не можеше да понася местата, където се разигра трагедията. Това не беше истина, тъй като Бая продължи да бъде любимата вила на императора. След това често и за дълго отсядаше тук.

Междувременно Сенека вече пишеше от името на Нерон официално писмо до сената със следното съдържание:

„Освобожденец на Агрипина се опита да извърши покушение срещу моята особа. Беше заловен с нож в ръка. Като научи за това, Агрипина се самоуби. Безчестните и престъпни действия на тази жена датираха отдавна. Искаше да участвува в управлението на държавата, да закълне преторианците, сената и народа във вярност към нея. Римските граждани попречиха на тези налудничави идеи. За това Агрипина си отмъщаваше, противопоставяйки се на признатите награди на войниците и против паричните помощи, раздавани на народа. Опитваше се също така да унищожи много изтъкнати личности. С големи усилия успях да я задържа, за да не влезе в залата по време на заседание на сената, което щеше да бъде позор пред представителите на чуждите народи. А колко много престъпления по времето на Клавдий лежат на съвестта на Агрипина!“

Не липсваха в това писмо прекрасни изрази, които подхождаха на майстора на реториката, какъвто беше Сенека. Например: „Нито вярвам, че съм оцелял, нито това ме радва.“

Сенаторите бяха потресени от опасността, която заплашвала любимия владетел и от позора на планираното престъпление. На специално заседание правеха предложения един през друг: да се извършат във всички храмове благодарствени служби; да се осветят дните Quinquatrus, когато е бил разкрит заговорът, с прекрасни игри; да се постави в заседателната зала златна статуя на богинята Минерва, опекунка на празника Quinquatrus, и статуя на императора; да се признае рожденият ден на Агрипина 6 ноември за злополучен ден; да бъдат отстранени всички статуи на недостойната майка.

Сред няколкостотинте сенатори се намери само един, който запази мълчание и дори излезе от залата. Това бе Тразеа Пет. По-късно казал на приятелите си:

— В края на краищата какво лошо може да ми направи Нерон? Най-много да ме убие. Но да ми навреди истински не е в състояние.

За „истинска злина“ Тразеа смяташе принуждението да извършиш недостойни дела и да си навлечеш лошата слава на идващите поколения. И често казваше:

— Ако Нерон иска да убие само мен, бих простил на неговите подмазвачи, че вършат всичко, за да получат неговата благосклонност. Но сред тях се намират мнозина, на които може да им нареди да умрат. Бъдещите векове ще знаят за тях само това, че са загинали — а за мене нещо повече.

Говореше чрез устата на Тразеа не само гордостта, но и ненавистта. Той смяташе, че владетелят може само да убива. Не разбираше, че той може освен това да опозори жертвата си. Та примерът беше пред очите на Тразеа: Агрипина не само загуби живота си, но и честта си. Бе официално призната за престъпница.

Наистина и младият император не може все още да разбере, че стои над доброто и злото. Все още не осъзнаваше, че човешкият страх няма граници. Затова отлагаше своето завръщане в Рим и пътуваше из различни градове на Кампания. Боеше се как ще го приеме столицата.

Когато накрая дойде новината за пристигането на императора, Рим направи всичко, за да му докаже тези прости истини.

Целият град излезе да го посрещне. Хората се струпаха според административното деление на областите. Сенаторите се появиха в тържествени дрехи. Жените и децата направиха отделен шпалир. По чудо спасеният владетел благосклонно прие радостното посрещане на своите верни поданици. Най-напред отиде на Капитолия, където извърши жертвоприношение на Най-добрия и Най-великия — Юпитер.

А нали всички, като се започне от сенатора и се свърши до най-бедния занаятчия, знаеха, че чествуват и радостно посрещат престъпника, майкоубиеца. Не се страхуваха дори да говорят за това. Та дори ако дадеше ухо на това доносчикът — какво можеше да направи? Не може да организира съдебен процес, тъй като публичното признание и обявяване на такова обвинение би било пагубно за всички — съдии, обвинители, обвинени, свидетели.

Агрипина не се радваше на уважението на народа и големците. Но престъплението, на което стана жертва, потресе все пак всички. Кръжаха историйки за израждането на Нерон непосредствено след убийството на майка му. Историите бяха измислени и невероятни, но все пак се намираха такива, които им вярваха. През нощта непосредствено след убийството на Агрипина императорът отишъл в Баули, където подробно разгледал тялото на убитата. При това казал с признание:

— Не знаех, че майка ми била толкова хубава!

Понеже го мъчела жажда, докато я разглеждал, пиел по малко вино. Говореше се също, че и преди това неколкократно се е опитвал да ликвидира майка си, изпробвайки различни начини. Три пъти е заповядвал да й слагат отрова, но безуспешно, защото тя, познавайки добре обичаите на императорския двор, от години е взимала малки количества от различни смъртоносни отрови. Носеха се слухове, че архитектите конструирали в една от къщите на Агрипина таван, който е трябвало да се събори в даден момент, но не успели да запазят това в тайна. И накрая разправяха, че Агрипина, давайки си сметка за вражеското отношение на сина си, се опитала да се спаси, като го уговаряла да извършат кръвосмешение, и Нерон щял да приеме, но Сенека в последния момент му изпратил Акте. Тя го изплашила, като му казала:

— Твоята майка се хвали, че поддържаш с нея кръвосмесителни отношения! Когато войниците узнаят за това, ще вдигнат оръжието си срещу тебе!

Народът смело даваше израз на своето отвращение към владетеля. На зидовете в столицата се появиха надписи: „Орест, Нерон, Алкмеон — убийци на майките си.“ На една от статуите на императора някой беше закачил кожен чувал. Преди векове по такъв начин са наказвали тези, които са убивали родителите си или някой близък роднина; убиецът заедно с куче и змия бил зашиван в кожен чувал и хвърлян в Тибър. Към края на Републиката този суров обичай бил забранен, но възвърнат от безпощадния към всички престъпници император Клавдий.

Преди четири години Сенека посвети на Нерон трактата „За великодушието“ и понеже не пропускаше случай, за да се присмее на починалия владетел, злобно припомни и за това:

„Твоят баща в продължение на пет години нареди да се зашият в чували повече убийци на свои близки, отколкото, както се споменава, са били зашити в продължение на няколко века. Защото колкото дълго това най-ужасно от всички престъпления не беше предвидено дори и от закона, толкова дълго нямаше дори и деца, които се осмеляваха да го извършат. Мъдрите хора, които прекрасно познаваха този свят, предпочитаха да премълчат това неправдоподобно и извън границите на всякаква дързост престъпление, отколкото да посочат чрез определяне на някакво наказание, че то може да бъде извършено.“^[1]

Тази аргументация беше твърде оплетена, направена само за да се опетни на всяка цена паметта на Клавдий. Пишейки тези думи, Сенека не можеше да предвиди, че само няколко години по-късно и той ще бъде обвинен почти наравно с Нерон за извършването на точно такова престъпление. Говореше се тогава и то с право:

— Той беше възпитател на императора. Той е съставил лъжливото писмо до сената!

Намериха се и такива, които приписваха на Сенека някакви демонични замисли. Че подтикнал съзнателно императора към това отвратително убийство, за да го опозори в очите на всички, а след това сам да заграби властта.

Повече от Сенека, и съвсем правилно, обвиняваха Попея.

Тя имаше конкретни причини, за да настройва Нерон срещу майка му. Беше ясно, че императорът не се решава да се разведе с Октавия, защото се бои от Агрипина. А амбициозната Попея се стремеше все по-открито към брака. Уж на шега наричаше Нерон „възпитано момченце“, на което най-после трябва да му се даде малко свобода. Питаше:

— Защо отлагаш нашата сватба? Може би не ти допада моята красота? А може би родът ми не е благороден — независимо от това, че в него има няколко триумфатори?

След това бързо допълваше:

— Разбира се, че не е заради това. Истинската причина е съвсем друга. Ти се страхуваш, че когато стана твоя жена, ще излязат наяве всички злини, които Агрипина е извършила спрямо сената. Ще се покаже също така колко много народът ненавижда твоята майка, обиден от нейната надменност и алчност. А самата Агрипина може да подкрепя само такава снаха, която те ненавижда, защото това й дава основа за интриги.

Попея стигаше чак до там, че заплашваше:

— Ще се върна при Отон. Предпочитам да напусна столицата и да живея накрая на света само и само да не виждам как императорът е унижаван и на какви опасности е изложен.

Говореше това понякога на шега, а понякога с плач. Думите й намираха добра почва. Нерон се страхуваше от майка си и добре разбираше това. Можеше да се оплаква от Агрипина, да заплашва, но пред нея винаги беше обезкуражен и несигурен в себе си. Затова с такава радост посрещаше нейните пътувания извън Рим. Но всичко това беше недостатъчно. Та нали Агрипина, пребивавайки в Анций или Тускул, знаеше за всяка една крачка на сина си; само мисълта за това отравяше радостта на императора от забавленията, комедиантството и пировете.

Агрипина загина, за да може Нерон да стане Нерон.