Александер Кравчук
Нерон (18)

„Отиквяването“ на Божествения

На 13 октомври, денят, в който Клавдий почина, Сенека вече имаше много работа. Трябваше бързо да състави две речи, които по-късно Нерон произнесе пред преторианците и сената. След това приготви за императора дълга реч, която той изнесе на погребението на Клавдий. Тази тържествена молитва хвалеше старинния произход на Клавдиевия род, дал на Рим в продължение на векове 28 консули, 5 диктатори, 7 триумфатори; славеше заслугите на починалия към държавата, неговата мъдрост, прозорливост и научни интереси.

Важната реч, в която Нерон представи програмата на своето управление, също беше дело на Сенека. Той подготвяше всички следващи речи на императора в сената и стоеше до него по време на разговорите и приемането на посланическите делегации. Беше политически съветник на младия владетел и един от фактическите управители на държавата. Единствено равен нему беше Афраний Бур, префект на преторианците, благодарение на когото войниците веднага провъзгласиха Нерон за Цезар. И двамата — Сенека и Бур, бяха въведени в двора от Агрипина, но бързо се откъснаха от нея.

Сенека по благороден начин използуваше своето влияние върху възпитаника си. Стараеше се да реализира философските си идеали за бащина и справедлива власт, свързваща древноримските добродетели с гъвкаво управление на огромната империя. За щастие Сенека беше философ от римски тип, което ще рече с голямо чувство за реалност. Далечни му бяха амбициите на Платон за ощастливяване на хората чрез въвеждането на идеален строй.

Удивително бе, че през тези дни на напрегната и отговорна работа Сенека намери време и сили, за да изрази своята ненавист към Клавдий. Трябва да се възхитим на гъвкавата мисъл на този писател. Той почти едновременно диктуваше речта на Нерон, която издигаше до небесата заслугите и личността на Клавдий, и същевременно съставяше творение, оплюващо покойния император със съвсем не безобидни измислици. Заглавието говори само за себе си: „Отиквяването на божествения Клавдий“. Това трябваше да бъде сатира на току-що взетото от сената решение за обожествяване на починалия.

Някои извадки ще ви позволят да си съставите мнение за нивото на този памфлет:

Тук трябва да отбележа онова, което се случи на Небето на тринадесетия ден на октомври в същата година, годината, която въвежда в един тъй славен нов век. Без никаква умисъл или предпочитание. Така е, нали? Ако някой иска да знае откъде съм научил, е — добре, първо на първо, ако не искам, няма да отговоря. Не можете да ме принудите. Аз съм свободен човек, нали така? Освободен бях в деня, когато умря една известна личност, човекът, който бе превърнал в действителност поговорката: „Трябва да се родиш или император, или идиот.“ Ако обаче реша да отговоря, ще кажа първото, което ми дойде на езика. Нима някой иска от историците да представят свидетели в съда, за да се кълнат, че са казали истината? Но все пак, ако е наложително да повикам някого, ще се позова на човека, който видя душата на Друзила да се възнася към Небето; той ще се закълне, че е видял Клавдий да поема по същия път „с накуцваща стъпка“ (както казва поетът)…

Вярвам да ме разберете по-добре, ако ви кажа направо, че месецът беше октомври, а денят — тринадесети. Часът обаче не бих могъл да определя толкова точно — философите по-лесно ще се спогодят, отколкото часовниците, — но беше някъде между дванадесет по пладне и един следобед…

По това време Клавдий започна да отдава богу дух, но не можа да доведе работата докрай. Затова Меркурий, който всякога се бе забавлявал с остроумието на Клавдий, дръпна настрана трите богини на Съдбата и им рече:

— Смятам, уважаеми, че проявявате голяма жестокост, като оставяте бедния човечец да се мъчи така. Нима на мъките му няма да се сложи край. Станаха вече шейсет и четири години, откак едва си поема дъх, за да живее. Нима се сърдите на него или пък на Рим? Моля, позволете на астролозите поне веднъж да излязат прави: откакто е станал император, те го определят за погребение редовно всеки месец. Но не можем да ги виним, че невярно са определили часа на раждането му, защото все още никой не е уверен дали всъщност се е родил, или не е. Започвай, Клото:

Убий го и вместо него по-достоен възцари!

След това Сенека става поет. Ето как звучи стихът:

И Клото заговори, а в туй време

омразното вретено завъртя се

и нишката житейска на глупака

започна да навива, но я скъса.

Тогаз Лахезис — с вчесани къдрици,

с венец от лаври на челото чисто —

откъсна ново руно бяло вълна,

която под ръката й щастлива

цвета смени. Сестрите й се чудят —

не вълна, а конец от чисто злато

и дипли се той век след век, безкрайно.

Те с радост теглят вълната чудесна,

на работата си се наслаждават.

Но, да, конецът се преде самичък,

без никакво усилие за тях.

И докато вретеното върти се,

сребристият конец се все навива,

расте неспирно той, расте и става

по-дълъг от живота на Титон

(съпругът на Аврора), надминава

годините и на старика Нестор.

И Феб е тук и с весел глас им пее,

пригласяйки със звучната си лира,

догдето те работят. Тъй помага

по-леко работата да върви.

Сестрите не усещат, че предат —

омаяни от сладостните звуци,

от песента на своя брат голям,

изпридат повече, отколкото нявга

са прели за обречените смъртни.

И Феб извиква: Нека тъй да бъде,

сестрици мои! Ни една година

не вземайте от тоз живот прославен,

защото оня, чийто жизнен път

сега предете — моят славен двойник —

не ми отстъпва в нищо: нито в хубост,

ни в доброта, ни в сладост на гласа.

Това е оня, който ще открие

нов златен век: забраната ще счупи,

заключила устата на закона.

Той Луцифер е, който миг прогонва

по-дребните звезди от небосклона,

или Хесперус, който ярко грейва,

щом другите звезди се пак завърнат.

Или пък не — самото Слънце той е,

което иде всеки път, когато

Зората — тази румена богиня —

разпръсне сенките с лъчите първи,

самото Слънце с блеснало лице,

сияещо над цялата земя,

от мрачната тъмница полетяло

на чудната си златна колесница.

Самото слънце е Нерон и Рим

Нерон възторжено ще съзерцава;

с очи, от блясъка му заслепени,

ще гледа Рим лицето, озарено

от царствено величие, косите,

по шията красива разпилени.

Тези реторични и помпозни фрази не могат да бъдат отнесени към най-високите постижения на римската поезия, но те говорят за надеждите на Сенека, които той е свързал с ученика си.

Аполон млъкна. Но Лахезис, която също обича хубавите мъже, продължи да преде и отпусна още много години на Нерон като личен подарък от нея.

Що се отнася до Клавдий, те казват на всички:

Възрадвайте се и от тези зали

не го пропъждайте със думи хулни.

И наистина най-сетне той изпусна дъх, а това бе краят и на старата преструвка, че е бил жив. (Почина, докато слушаше представлението на някакви смешници…) Последните думи, които промълви на този свят, последваха веднага след един ужасен шум, издаден от онази част на тялото му, с която той всякога разговаряше с готовност. Те бяха:

— О, Небеса, аз май че се изплесках!

Дали е било тъй наистина, или не, не мога да кажа, но всички твърдят, че той всякога е оплесквал нещата.

Ще бъде чисто губене на време да разправям какво се случи след това на земята. Всички знаете какво. Никой не забравя собственото си щастие, тъй че няма опасност да забравите всенародния изблик на радост, който последва вестта за смъртта на Клавдий.

А какво се случило на небето? За това Сенека разказва подробно:

Първо, известиха на Юпитер, че на портите чака човек, височък мъж с бяла коса; изглежда, изричал някакви заплахи, защото непрестанно клател глава; а като пристъпвал, повлачвал си дясната нога. Запитали го откъде е, а той отвърнал нервно и объркано, не познали и на какъв език приказва. Не бил нито латински, нито гръцки, нито коя да е позната реч.

Бащата на боговете и хората изпратил Херкулес. Той погледнал и се ужасил:

Херкулес отиде и макар да не се бе уплашил от най-страшните чудовища на земята, наистина се стресна от вида на това непознато същество със странна походка и с хриплив, неразбираем глас, което не приличаше на нито едно земно животно, а напомняше на странен воден звяр. Херкулес си помисли, че започва тринадесетият му подвиг. Но като се вгледа по-внимателно, реши, че това ще да е някакъв човек. Заговори го по гръцки със стих от Омир:

Името как ти е, чий син си, отде си тръгнал?

Клавдий се зарадва, че е сред начетени хора. Надяваше се да намери някаква ниша в небето за историческите си съчинения.

Богинята Фебра открила Клавдий. След това се провело събрание на боговете. Те обсъдили дали да приемат Клавдий в групата на божествените, за което се стараел Херкулес. Наложило се все пак мнението на Август: Клавдий, въпреки че е негов внук, е направил твърде много престъпления и трябва да бъде изгонен от Олимп. Бог Меркурий веднага хванал Клавдий и го помъкнал към ада. Там вече бил Нарцис, който въпреки че умрял по-късно, успял да пристигне преди своя господар. Да посрещнат Клавдий вкупом излезли всички негови жертви, заедно с Месалина. Изправили го пред съда и го осъдили непрестанно да хвърля зарове в чаша и без дъно.^[1]

Дали Сенека, пишейки „Отиквяването“, си е спомнил с какви думи е хвалил същия този Клавдий преди няколко години? Да припомним:

Видът на императора, мисълта за него нима не са за тебе най-голямата радост? Нека боговете и богините да го оставят за дълго на земята! Нека с дейността си се изравни с божествения Август и нека управлява по-дълго от него. Нека смъртта толкова дълго не идва в неговото семейство, колкото дълго той е сред смъртните! Нека бъде далечен този ден, чак до времето на нашите внуци, когато неговият род ще го запише в небесния списък!

Нека съдбата му позволи да излекува човешкия род, отдавна болен и заразен!

Нека да свети във вековете звездата, която заблестя над този свят, изправен пред пропастта на тъмнината?^[2]

Сенека добре помнеше това. Ето защо беше наредил да се потърсят и унищожат всички преписи на този трактат, посветен на Полибий. Въпреки усилията на автора, текстът се е запазил до наши дни. А може би именно благодарение на тези усилия? Защото учените и писателите и тогава са били толкова благоразположени един към друг, колкото и сега. С какво злобно удовлетворение, скришом, са показвали на познатите си тези химни и са ги сравнявали с обидите в „Отиквяването“: Вероятно тогава са говорили:

— Какъв нищожен човек е този Сенека! И това ми било възпитател на императора! Какви идеали би могъл да внуши, какви принципи? Страхопочитание, опортюнизъм, послушание — това е, което наистина можеш да научиш от Сенека.

Заядливите критици нямаха право. Защото онеправданият писател може да си отмъсти само по един начин: като опише за поколенията образа на своя враг. Това е опасно оръжие. Клавдий беше един от най-добрите римски императори. Имаше право да очаква, че бъдещите поколения ще си спомнят за него като за добър администратор, грижлив стопанин, велик строител; че ще оценят неговите усилия да романизира народите на Империята и със симпатия ще си спомнят за научните му интереси. Но той дълбоко се заблуждаваше. Та нали твърде често поколенията се отнасят равнодушно към заслугите. Затова пък остава и живее през вековете, като въздействува по еднакъв начин на въображението, образът, представен с няколко думи от талантливия писател. Клатеща се глава, влачещ се десен крак, заекване, безрезултатни интереси към историята, развратна жена, администриране на освобожденци, отиквяване след смъртта му — единствено това се знаеше за Клавдий през двадесет века.

Трябва да се признае, че не само Сенека беше автор на такъв образ. Вина за изопачаване на историческата истина има и Корнелий Тацит. Вероятно той се е родил в годината, в която е починал Клавдий, следователно не е имал лични причини — както Сенека, — за да осмее този император. Но Тацит е имал принципни, идейни поводи: Клавдий се е отнасял строго към сената и безмилостно е потушил всички опити да се възкреси Републиката, а великият историк е бил страстен привърженик на епохата на „свободата“, т.е. на времето, когато е управлявала сенаторската аристокрация.