Ектор Мало
Без дом (1)

Първа глава
На село

Аз съм намерено дете.

Но до осмата си година мислех, че като всички други деца и аз имам майка, защото, когато плачех, една жена тъй нежно ме притискаше и полюляваше в прегръдките си, че сълзите ми преставаха да текат.

Винаги когато си лягах, жената идваше и ме целуваше, а когато декемврийският вятър сипеше сняг по побелелите стъкла на прозорците, тя вземаше крачката ми в двете си ръце, за да ги стопли, и ми пееше една песен, чиято мелодия и някои думи още си спомням.

Когато пасях кравата край тревясалите пътища или из пущинаците и рукнеше внезапно пороен дъжд, тя изтичваше да ме посрещне и ме караше да се скрия под вълнената й фуста, с която грижливо намяташе главата и раменете ми.

А когато се спречквах с някой от другарите си, тя ме караше да й разказвам огорченията си и почти винаги намираше благи думи да ме утеши или оправдае.

Всичко това и още много други неща — начинът, по който ми говореше, начинът, по който ме гледаше, милувките й, нежността, с която ме мъмреше, ме караха да мисля, че ми е майка.

Ето как узнах, че тя ме беше само отгледала.

Моето село или, да се изразя по-точно, селото, в което бях отрасъл, защото аз нямах свое село, нямах родно място, както нямах баща и майка, с други думи, селото, където прекарах своето детство, се нарича Шаванон. То е едно от най-бедните села в Средна Франция.

Не е бедно, защото жителите му са нехайни или лениви, а е разположено в неплодородна местност. Почвата е слаба и за да даде богат добив, трябва тор или вар, които липсват в тоя край. Затова там се срещат (или поне се срещаха по времето, за което говоря) малко засети ниви, а навсякъде се виждат грамадни пущинаци, където расте само зеленика и жълтуга. Свършат ли пущинаците, започват ландите^[1]; а по тези издигнати ланди суровите ветрове не дават на хилавите дървета да виреят и те издигат тук-там своите сгърчени, посърнали клони.

За да се намерят хубави дървета, трябва да се напуснат височините и да се слезе в гънките на местността, край бреговете на реките, дето в тесни ливади растат големи кестени и могъщи дъбове.

В една от тия гънки на местността, край бреговете на поток, който влива бързите си води в един от притоците на Лоара, се издига къщата, където прекарах първите си години.

До осмата си година не бях виждал никога мъж в тая къща; майка ми не беше вдовица, но мъжът й, който беше каменоделец, както мнозина други работници от този край работеше в Париж и не се беше връщал в село, откакто се помнех. Само от време на време се обаждаше по някой свой другар, който се връщаше в село.

— Лельо Барберен, мъжът ви е добре. Поръча да ви кажа, че работата му върви и да ви предам тия пари. Пребройте ги, моля.

Само това. На мама Барберен тия вести стигаха — мъжът й беше здрав, печелеше, изкарваше хляба си.

Да не помислите, че като беше останал толкова дълго в Париж, Барберен не живееше добре с жена си. В това отсъствие и дума не можеше да става за неразбирателство. Той живееше в Париж, защото работата го задържаше там — само затова. А остарееше ли, щеше да се прибере при старата си жена и с парите, които съберат, нямаше да изпитват нужда, когато поради възрастта щяха да бъдат слаби и болнави.

Един ноемврийски ден, привечер, някакъв мъж, когото не познавах, спря пред нашата врата. Аз стоях на прага на къщата и чупех съчки. Без да бутне плетената врата, но като подигна глава над нея и ме изгледа, мъжът ме попита тук ли живее леля Барберен.

Казах му да влезе. Той бутна вратата, която изскърца, и се приближи бавно към къщи.

Никога не бях виждал толкова окалян човек. Пръски кал, едните още мокри, другите вече сухи, го покриваха от главата до петите а от пръв поглед личеше, че дълго време е вървял по кални пътища.

Чула нашите гласове, мама Барберен се завтече и тъкмо когато прекрачваше прага ни, застана срещу него.

— Нося вести от Париж — каза той.

Това бяха съвсем обикновени думи, които неведнъж досега бяхме чували. Но начинът, по който бяха изречени, не приличаше никак на този, по който преди се казваше: „Мъжът ви е добре, работата му върви“.

— Боже мой! — извика мама Барберен, като сплете ръце. — Някакво нещастие е сполетяло Жером!

— Е, да, но не бива да се поболявате от страх. Мъжът ви бе ранен наистина, но е жив. Може би ще остане сакат. Засега е в болницата. Бях му съсед по легло и понеже се прибирах в село, помоли ме да се отбия и да ви съобщя за станалото. Не мога да се бавя, защото имам още три левги^[2] път, а скоро ще мръкне.

Мама Барберен искаше да узнае нещо повече и помоли човека да остане за вечеря: пътищата са лоши; казват, че и вълци се появили в гората; ще си тръгне утре сутринта.

Той седна в къта до огнището и както вечеряше, разказа как се случило нещастието: Барберен бил полупремазан от скеля, която паднала, и понеже доказали, че не бивало да стои на мястото, където бил ранен, предприемачът не искал да плати никакво обезщетение.

— Няма късмет горкият Барберен — рече той. — Няма късмет. Някои хитреци биха намерили начин да се обезпечат за цял живот, но вашият мъж няма да получи нищо.

И както сушеше крачолите на панталоните си, които ставаха корави от полепената по тях спечена кал, той повтаряше „няма късмет“ с искрено огорчение, което показваше, че той на драго сърце би се оставил да го осакатят с надеждата да се обезпечи по този начин за цял живот.

— Все пак — каза той на края на разказа си — го посъветвах да заведе дело срещу предприемача.

— Да се заведе дело струва много пари!

— Да, но като се спечели!

На мама Барберен й се искаше да отиде в Париж, но такова дълго и скъпо пътуване беше страшна работа.

На другата сутрин слязохме в селото да се посъветваме със свещеника. Той не искаше да я пусне да замине, преди да разбере предварително дали ще помогне с нещо на мъжа си. Писа на свещеника в болницата, където лежеше Барберен, и след няколко дни получи отговор, че мама Барберен не бива да заминава, а трябва да изпрати на мъжа си малко пари, защото щял да заведе дело против предприемача, при когото работел, когато бил ранен.

Изминаха дни, седмици и от време на време пристигаха писма, във всяко от които се искаха нови пари. В последното, по-настойчиво от другите, пишеше, че ако няма вече пари, ще трябва да продаде кравата, за да се набавят.

Само онези, които са живели на село със селяните, знаят колко мъка и болка се крият в думите: „да се продаде кравата“.

За естественика кравата е преживно животно; за онзи, който се разхожда, тя е животно, което освежава гледката, когато дига над тревата черната си, влажна от росата муцуна; за градското дете тя е извор на мляко с кафе и сирене с каймак; но за селянина е нещо много повече. Колкото и беден да е и колкото и голямо да е семейството му, той е уверен, че няма да гладува, докато има крава в обора си. С повод или дори с обикновена връв, вързана около рогата, едно от децата води кравата край тревясалите пътеки там, дето пашата няма стопанин, и вечер цялото семейство има масло в чорбата и мляко, за да залее картофите си. Бащата, майката, децата — и големите, и малките, всички живеят от кравата.

Аз и мама Барберен така добре се изхранвахме от нашата крава, че дотогава почти никога не бях ял месо. Но тя не беше само наша кърмачка, а и наша другарка, наша приятелка — не бива да се мисли, че кравата е тъпо животно; напротив, тя е много умна и има качества, които могат да се развият повече, ако човек се занимава с нея. Ние галехме нашата, говорехме й, тя ни разбираше и от своя страна със своите големи кръгли очи, изпълнени с кротост, умееше много добре да ни накара да се досетим какво иска и какво чувствува. С една дума, и ние я обичахме, и тя ни обичаше.

А трябваше да се разделим с нея, защото само с „продажбата на кравата“ можеше да се задоволи Барберен.

Вкъщи дойде търговец и след като разгледа внимателно Червенушка, след като я опипва дълго, като клатеше недоволен глава, след като каза и повтори стотина пъти, че никак не му харесвала, че била крава на бедни хора, която нямало да може да препродаде, че нямала мляко, че маслото й било лошо, накрая заяви, че щял да я вземе, но само от добро сърце и за да услужи на мама Барберен, която била добра жена.

Клетата Червенушка сякаш разбираше какво става, не искаше да излезе от обора и започна да мучи.

— Мини отзад и я подкарай — каза ми търговецът, като ми подаде камшика, който висеше на шията му.

— О, не така — каза мама Барберен.

И като хвана кравата за повода, почна да й говори нежно:

— Хайде, миличка, ела, ела.

И Червенушка не се противи повече. Като излезе на пътя, търговецът я върза зад колата и тя трябваше по неволя да върви след коня.

Влязохме си вкъщи. Но още дълго чувахме мученето на кравата.

Нямаше вече мляко, нямаше масло. Сутрин — парче хляб; вечер — картофи със сол.

Заговезни дойдоха скоро след като продадохме Червенушка; миналата година на Заговезни мама Барберен ме беше нагостила с палачинки и бухти и аз ядох толкова много, толкова много, че тя остана извънредно доволна.

Но тогава си имахме Червенушка, която ни беше Дала мляко, да замесим тестото, и масло за тигана.

„Няма вече Червенушка, няма вече мляко, няма масло, няма Заговезни“ — си казах тъжно аз.

Но мама Барберен ми беше приготвила изненада. Макар и да не обичаше да взема назаем, тя бе поискала от една съседка чаша мляко, от друга — бучка масло, и когато се прибрах по обяд, я сварих да сипва брашно в голям пръстен гювеч.

— Я! Брашно! — казах аз, като се приближих до нея.

— Да — усмихна се тя, — брашно, мой малък Реми, хубаво пшеничено брашно. Ето виж как хубаво мирише.

Ако смеех, бих попитал за какво й е това брашно, но тъкмо защото много ми се искаше да узная това, не смеех да заговоря. И после, от друга страна, не исках да спомена, че зная, че е Заговезни, за да не огорча мама Барберен.

— Какво се прави от брашното? — погледна ме тя.

— Хляб.

— А друго?

— Каша.

— А друго?

— Ами… Не зная.

— Не, знаеш, знаеш. Но си добро момче и не смееш да кажеш. Знаеш, че днес е Заговезни и се ядат палачинки и бухти. Но знаеш също, че нямаме нито масло, ни мляко, и не смееш да споменеш за това. Така ли е?

— О! Мамо Барберен!

— Предвиждах това и се погрижих да прекараш приятни Заговезни. Погледни в нощвите.

Подигнах бързо капака и видях млякото, маслото, яйца и три ябълки.

— Подай ми яйцата — каза тя — и докато ги счупя, обели ябълките.

Докато режех ябълките на резени, тя счупи яйцата в брашното и почна да замесва всичко, като сегиз-тогиз сипваше отгоре лъжица мляко.

Като замеси тестото, мама Барберен сложи гювеча върху топлата пепел; оставаше само да мръкне, защо то на вечеря щяхме да ядем палачинките и бухтите.

За да бъда откровен, трябва да призная, че денят ми се видя дълъг и че неведнъж отивах да подигам кърпата, с която бе покрит гювечът.

— Ще изстине тестото — казваше мама Барберен — и няма да втаса добре.

Но то втасваше добре и тук-там се понадигаха шупли, нещо като мехурчета, които се пукаха на повърхността. От цялото тесто, което втасваше, се носеше приятна миризма на яйца и мляко.

— Начупи съчки — ми каза тя. — Трябва ни хубав, силен огън, без дим.

Най-после запалихме свещта.

— Сложи дърва в огъня — ми каза мама Барберен.

Не беше необходимо да ми повтаря думите, които очаквах с такова нетърпение. Скоро в огнището лумна ярък пламък и трептящата му светлина изпълни кухнята.

Тогава мама Барберен откачи от стената тигана и го сложи на пламъка.

— Подай ми маслото.

Тя взе с върха на ножа бучка масло, голяма колкото дребен орех, и я сложи в тигана, където тя почна да се топи и да пращи.

Ах, хубавата миризма наистина дразнеше небцето ни, и то много по-приятно, тъй като отдавна я бяхме забравили!

Весела беше и песента от пращенето и съскането на маслото.

Ала колкото и да бях унесен в тая песен, стори ми се, че чувам стъпки на двора.

Кой ли можеше да ни безпокои по това време? Някоя съседка, навярно да иска огън.

Но тази мисъл ми щукна из ума, тъй като мама Барберен, която бе потопила голямата лъжица в гювеча, изливаше бяло тесто в тигана и не беше време да мисля за други неща.

Една тояга тропна на прага и изведнъж вратата грубо се отвори.

— Кой е там? — попита мама Барберен, без да се обръща.

Беше влязъл един мъж и на пламъка, който го осветяваше целия, видях, че е облечен в бяла блуза и държи дебела тояга в ръка.

— Угощение ли има тук? Не се стеснявайте — каза той грубо.

— Божичко! — извика мама Барберен, като сложи бързо тигана на пода. — Ти ли си, Жером?

После ме хвана за лакътя и ме бутна към мъжа, който се беше спрял на прага:

— Това е баща ти.