Александер Кравчук
Нерон (49)

Пожарът

През 64 година Тацит беше още дете едва на 10 години. Но децата на тази възраст всичко разбират и помнят. А дори ако самият Тацит отсъствуваше тогава от Рим, по-късно сигурно е срещал хиляди свидетели на трагичната катастрофа, която се случи в онази прекрасна лунна нощ на 18 срещу 19 юли. Затова разказът на големия историк, независимо от това, че е написан много по-късно, притежава качествата на съвременен източник.

Пожарът избухна в южната част на Големия цирк. Там се намираха складове с леснозапалими стоки. Вятърът разнесе огъня и за миг цялата сграда бе обхваната от пламъци. След това пожарът се пренесе върху жилищата в ниската част на града и къщите по височината. Той бързо и лесно напредваше, тъй като улиците на тогавашния Рим бяха много тесни и криволичещи. Спасителната акция бе затруднена от тълпите жители, които в паника и страх веднага излязоха навън.

„Често някой, който се оглеждаше назад, отстрани или отпред, огънят го изненадваше, а ако се скриеше в съседно място, и то биваше обхванато от огъня — дори кварталите, които смяташе за отдалечени, — намираше се в същата опасност. Накрая жителите, като не знаеха от какво да се пазят и какво да търсят, изпълниха улиците и полетата; едни загиваха, губейки имота си и дори средствата за еднодневна издръжка, други загиваха от любов към близките си, които не са успели да избягнат смъртта, въпреки че сами имаха открит път за спасение. Никой не смееше да се противопостави на пожара, поради постоянните заплахи на тълпата, която забраняваше да бъде гасен, а и понеже някои явно разпалваха огъня и викаха високо, че са упълномощени за това било заради желанието си свободно да извършват грабежи или пък в действителност имаха такава заповед.“^[1]

В Рим още по времето на Август имаше силни и добре организирани отделения на противопожарната охрана, наричани cohortes vigilum; те наброяваха общо 7000 души. Имаше също така гарнизон преторианци и десетки хиляди императорски и частни роби. Но всичко това беше недостатъчно за силата на стихията, подсилвана от поривист вихър. Огънят беше спрян едва през шестия ден, в подножието на възвишението Есквилин, след като беше съборено огромно пространство от всякакви строежи. Но това не беше краят на нещастието. Пламъците, като че ли скрити под пепелта, избухваха от време на време с нова сила на различни места и най-лошо в именията на Тигелин, между възвишенията Капитолий и Квиринал; в продължение на три дни бушуваха в северните квартали.

От четиринадесетте района, на които Август беше разделил столицата, само три останаха незасегнати; в седем оцеляха само някои постройки, а четири изгоряха до основи. В историята си Рим беше изпепеляван от много пожари, но този беше най-страшният. Можеше да се сравни само с пожара преди 450 години, когато галите подпалиха града след превземането му. Веднага беше припомнено, че катастрофата по онова време се стоварила върху Рим на 19 юли. Материалните щети не можеха да бъдат изчислени. Изключително много и без да могат да бъдат запазени от действието на огъня бяха засегнати някои от най-ценните исторически паметници на Рим, особено на Форума; затова пък Капитолия и част от Палатина излязоха от огъня почти без следи. Болезнена беше и загубата на много прекрасни произведения на изкуството, които украсяваха частни домове, дворци и храмове.

Нерон не можа да се ориентира веднага за размера на катастрофата. Завърна се от Анций в града чак тогава, когато му съобщиха, че огънят обхваща и новата пристройка на двореца, която свързваше Палатин с градините на Есквилин. Императорът се зае с цялата си енергия да потушава пожара и преди всичко да даде помощ на тълпите бездомни и гладни. Отвори за тях както личните си паркове, така и всички сгради на Марсово поле. Заповяда да се издигнат временни помещения. Но всичко това все пак не достигаше. Хиляди пострадали заеха гробниците край пътищата около града. По нареждане на Нерон бе намалена цената на зърното и бяха докарани храни от всички съседни градове.

За да наблюдава пожара и протичането на спасителната акция, императорът често се качваше на кулата, намираща се в старите градини на Меценат на Есвилинското възвишение. Сред отчаяните маси се разнесе вестта, че императорът наблюдава с възхищение стихията и декламира на фона на тази страшна обстановка своята поема „Превземането на Троя“. Много врагове на Нерон не само повярваха на тези клюки, но и ги разкрасиха по различен начин. Някои твърдяха, че именно Нерон е наредил да се подпали Рим, за да може да наблюдава това прекрасно зрелище. Други смятаха, че е извършил това от ненавист към човешкия род: убиецът на майка си иска да хвърли в унищожителен огън заедно със себе си и цялата столица. А когато след пожара императорът пристъпи към възстановяването на града, без да щади никакви средства и усилия, веднага се появи друго обяснение: Нерон умишлено запали Рим, за да може върху развалините му да издигне нова столица, според своите планове и желания.

Тези слухове и клюки продължиха дълго време. Те можеха да станат опасни, тъй като с мненията и настроенията на народа трябва да се съобразява всеки един владетел. Необходимо беше да се намери изкупителна жертва, която да откъсне вниманието на масите.