Александер Кравчук
Нерон (42)

Кометата през 60 година

Дори небето поздрави втората петгодишнина от Нероновото управление. Появи се комета. Дълго и добре се виждаше чак шест месеца през тази 60-та година. Появяваше се най-напред на северния небосклон, след това се придвижваше към запад и най-накрая, докато изчезне, достигаше до южния хоризонт.

Появяването на огнената звезда предизвика голямо вълнение сред народа. Питаха се:

— Може би тя е предвестник на същите събития, както онази комета отпреди 6 години?

По онова време умря императорът; дали и сегашният владетел не е заплашен от погиване? Напразно Сенека доказваше, следвайки Хайремон и Балбил, че не всички комети са зловещи: онази 54 година беше щастлива, защото предизвести, встъпването на трона на Нерон, тази сега също е щастлива, защото открива втора петгодишнина от неговото управление. Изводите на философа сигурно намериха признание в двореца — та кой от приближените можеше да се осмели да каже пред императора, че го заплашва нещастие? Но все пак сред жителите на столицата преобладаваше убеждението, че краят на Нерон е вече близко. Замисляха се повече над това, кой ще бъде неговият приемник. Погледите на всички бяха насочени към Рубелий Плавт. Той беше сроден с основателя на династията Август в същата степен както и Нерон. Радваше се на всеобщо уважение. Живееше скромно и не се занимаваше с обществени дела. С удоволствие се съгласяваше с философите от школата на стоицизма. Неговият брак с Антистия беше наистина за пример.

Още преди пет години роднинството му с Август за малко не стана причина за неговото погубване. Тогава през 55 година Юния Силана и Домиция изплетоха интрига срещу Агрипина: чрез своите освобожденци подхвърлиха подозрението, че тя желае да постави на трона именно Рубелий Плавт. Тази неумела клевета лесно бе открита и триумфът на Агрипина беше кратък. Плавт спокойно си почиваше няколко години. Този път обаче положението беше по-лошо, защото тъй както кометата, така и приказките сред народа обезпокоиха императора.

И не само това. Случи се нещастие, което вероятно потресе Нерон, дори и да не беше суеверен и да желаеше всичко най-хубаво за Плавт. През лятото императорът замина за едно от любимите си владения, за Сублаквеум. Това е днешното Субиако, градче, разположено в планините на 45 мили от Рим, в тясната долина на река Аниен. Почти отвесно към реката се спускаха голи скали. Това определяше добре чувството на Нерон към красотата на природата, харесал си беше пейзажа, очарователен в своята суровост. Необикновената красота на долината бе засилена с построяването на бентове, които създадоха три езера на реката. Тези бентове бяха разрушени чак през Средновековието.

На брега се простираха в дълга редица прекрасните постройки на императорските вили. Ободрявайки се от езерния хлад, в Сублаквеум често се пируваше под открито небе. Веднъж през това горещо лято се случи, че удари гръм в приборите, поставени на масата, приготвена за обяд в двора. Никой не пострада, но всички сметнаха, че това е лошо предзнаменование за владетеля и добро за Плавт, тъй като Сублаквеум като административна единица принадлежеше към Тибур, откъдето произлизаше неговият род.

Трябва да се признае, че въпреки тези предсказания, които можеха да разтревожат дори и най-недоверчивия човек, Нерон постъпи разумно спрямо Плавт — той му изпрати писмо с молба да замине за владенията си в Азия и по този начин прекрати клюките.

Изгнаникът, жертва на кометата, бе придружен от жена си и няколко най-близки приятели. Сред тях беше и философът Музоний Руф, който се радваше на голямо уважение; не само проповядваше принципите на стоицизма, но ги и въвеждаше в живота. Златоусти учители на мъдростта не липсваха в Рим, като се започне от Сенека. Известно беше обаче какво трябва да се мисли за хармонията между действията и схващанията на императорския съветник.

Отстраняването на Рубелий Плавт не заглуши приказките за опасността, заплашваща Нерон. Те избухнаха с нова сила, когато императорът сериозно се разболя след къпането си в бента около Сублаквеум. Това бе началото на акведукта, който отвеждаше студените планински потоци до самата столица; наричаше се Аква Марция, функционираща и до днес. Нерон бе привлечен от хладината на кристалночистата вода. Къпането бе прието за светотатство, тъй като изворите на акведукта се смятаха за свещени. Затова и в болестта на императора някои виждаха гнева на боговете. Но в действителност заслужаваха наказание собствениците на крайградските земи, които самоволно отвеждаха от акведукта вода за напояване на градините и пълнеха плувните си басейни, така че малка част от нея достигаше до града.

По време на това боледуване един от приближените край леглото на Нерон рекъл:

— Ако се случи нещо лошо с тебе, това ще бъде краят на нашата империя!

А императорът отговори:

— Но все пак държавата ще има още една опора в едно лице…

— В кого ли? — попитали в хор учудените ласкатели.

— Мисля за Мемий — отговорил Нерон.

Това показва, че той добре познаваше стойността на хората. Старецът Мемий се славеше като прекрасен администратор и военачалник. Като приемник на Попей Сабин, дядото на любимата на Нерон, дълго време беше наместник на балканските провинции. Беше особено почитан. Само в едно можеше да бъде упрекнат, че отстъпи на Калигула жена си Лолия Павлина и по време на сватбата изпълняваше ролята на баща на младоженката. Но кой би могъл да се противопостави на лудия, седнал на трона, какъвто беше Калигула?

Нерон стана от леглото, но междувременно дойдоха вести, за катастрофални бури и земетресения в Гърция и Мала Азия. Най-много пострада градът Латакия в Азия. Но той беше богат град и бързо се възстанови след разрушенията, дори без помощ от страна на държавата. Затова пък правителството се погрижи за западналите, поради масова емиграция на населението към провинциите, градове на Италия. До два от тях — Таренто и Анций, бяха изпратени заселници, бивши войници. И на двата града беше призната титлата „колония“, също така и на Путеоли. Планът за заселничеството не донесе очаквания резултат, тъй като ветераните предпочетоха да останат в провинциите, където бяха прекарали дълги години на служба в легионите.

Привържениците на астрологията тържествуваха. Лошото влияние на кометата продължаваше и се прояви през 61 година с още по-страшна сила. В Британия кръвта се лееше на потоци. Загинаха около 80 хиляди римляни и значително повече жители на острова. Известно време изглеждаше, че Британия ще бъде загубена за Империята.

Начало на въстанието даде народът на ицените, населяващи днешния Норфолк. Тъй като по това време на завладяването на острова от Клавдий те застанаха на страната на победителите, получиха частична независимост, въпреки че страните на юг и запад от тях бяха включени към пряката римска администрация. През 61 година умря кралят на ицените Прасутаг. Той знаеше, че римляните ще използуват смъртта му, за да приобщят тези земи направо към Империята. Затова определи императора като главен наследник в своето завещание. Разчиташе, че по този начин ще запази за жена си и дъщерите си поне част от състоянието си, а за народа — частична свобода. Този ход не успя. Скоро след това се яви, с цел да приеме наследството, императорският прокуратор Кат Деций. Той не се ограничи само с това, което принадлежеше на императора според волята на починалия. Отнасяше се към цялата страна като към собственост на новия й господар, а в действителност като своя. Властолюбието и безогледността на Кат бяха нечувани. Такъв произвол в нито една провинция не би останал ненаказан, но Британия все още се смяташе за театър на военни действия и ето защо тук чиновниците имаха повече свобода.

Заможните ицени бяха лишени от богатството им, към роднините на краля се отнесоха като към роби; беше наредено да се върнат всички подаръци, които преди години е раздал Клавдий, за да си спечели благосклонността на народа. Слугите на прокуратора изнасилиха и двете дъщери на Прасутаг, а майка им, кралицата Будика, която се хвърли да ги спасява, унижиха и пребиха от бой.

Жадна за мъст, Будика стана душата на въстанието, което се подготвяше в най-голяма тайна. След кралицата тръгнаха не само ицените, но и много племена, населяващи земите в границата на провинцията — особено триновантите от днешен Есекс, на североизток от Лондон. Тях римската администрация ги потискаше по най-различен начин. Но още по-лоши от чиновниците и бирниците бяха римските търговци и банкери, които дойдоха заедно с армията и в продължение на 20 години успяха да направят много неща. Не само изкупуваха на безценица военните трофеи и роби, но и експлоатираха простодушието на британците, които за пръв път се срещаха със система на високо организирана икономика. Те им даваха пари на заем за купуване на луксозни стоки и заплащане на данъците. Британците с желание задлъжняваха, без да си дават сметка, че ще трябва да връщат два пъти повече или да се лишат от имота си, а дори и от личната си свобода. Една от най-големите акули на лихвата беше Сенека. Разправяха, че в самата Британия той дал под лихва — разбира се, чрез посредници — 40 милиона.

Най-болезнената все пак рана за триновантите беше римската колония Камулодунум, днешният Колчестер. Ветераните, които се заселваха там, изхвърляха от домовете и земите им местните жители, а други облагаха с данъци за сметка на строящия се в града храм на Божествения Клавдий. Някои представители на британската аристокрация старателно помагаха на завоевателите в потискането на съгражданите им.

До Камулодунум стигнаха слухове за голямо съзаклятие, но колонистите не им повярваха. Не се погрижиха дори за издигане на временни укрепления, защото градът още нямаше стени. По-страхливите, за да склонят съгражданите си за действия, започнаха да разказват за някакви зловещи предзнаменования: обърнала се статуята на богинята на Победата; в празния театър някой чул странно виене и стенание; във водите на устието на Темза видели образа на разрушения град. За всеки случай властите на колонията помолиха прокуратора Кат да изпрати въоръжена част. Но той можеше да даде само 200 войника.

А това беше по-лошо от слуховете и предсказанията на паникьорите: в околността нямаше нито един голям гарнизон. Най-близкият — 9-ти легион, се намираше в Линдум (днес Линкълн), следователно на разстояние 120 мили; легион 2-ри лагеруваше в Глевум (днес Глостър), а останалите войски — легион 14-ти и част от 20-ти — бяха още по-далече, на северозападното крайбрежие на Уелс. Там под предводителството на наместника Светоний Павлин армията се подготвяше за превземането на остров Мона, наричан днес Ангълси.

Този малък и беден остров беше по това време сърце на свободна Британия. Тук се намираше центърът на друидизма. Тази мрачна религия, благодарение на фанатизма и организацията на своите жреци, от векове оказваше огромно влияние върху всички келтски племена. До Мона пристигаха дарове от цяла Британия, оттук тръгваха призиви за непрекъсната борба със завоевателя. Всеки борец за свобода, преследван от римляните, намираше тук спасение и помощ. В свещените гори на Мона се провеждаха древни култови церемонии, като за боговете се извършваха жертвоприношения от хора.

За римляните превземането на острова беше политическа необходимост. Но те се стремяха към това и като врагове на друидизма. Това беше единствената религия, която те никога не признаха, независимо че по принцип проявяваха търпимост към вероизповеданията на поробените народи.

Провлакът, отделящ Мона от Британия, бе тесен и плитък, така че преминаването на корабите с плоски дъна стана лесно. Конниците преминаха направо на конете си. Но легионистите се стъписаха от една необикновена гледка: на брега се бяха събрали многобройни редици войници, а сред тях тичаха жени с разпуснати коси, които виеха и заклинаха: друидите издигаха нагоре ръце и бълваха проклятия към пристигащите. Но тревогата премина бързо. Войниците скочиха от корабите и в гъсти редици тръгнаха в атака. Оказа се, че никакви молитви и заклинания не притъпяват острието на меча. След кратка ожесточена борба на брега полегнаха войните, друидите, жреците. Римляните пристъпиха към претърсване на свещените гори.

Точно в този момент дойде страшната новина: Източна Британия гори! Беше докладвано: ицените и тридентите грабнали оръжието. Римската колония Камулодунум била превзета и изгорена, населението избито до крак; шепата войници се защищавали в храма на Клавдий само два дни; 9-ти легион, който побързал от Линдум на помощ на Камулодунум, бил разбит по пътя и всички били изклани, единствено конницата се спасила с бягство.

Тогава Светоний взе смело решение. Тръгна на изток, взимайки със себе си само конницата; пехотата трябваше да ги догонва с всички сили. Изпрати вестоносец до втори легион в Глевум със заповед да напусне лагера и да се свърже на определено място с останалата армия.

В продължение на няколко дни наместникът измина 230 мили и спря в Лондон. В това богато търговско селище се намираха складовете на армията, роеше от предприемачи и търговци. Но както и в Камулодунум и тук нямаше никакви укрепления. Не можеше да се мисли за отбрана, още повече че главният корпус още не беше пристигнал. А британците бяха вече близо.

Светоний се оттегли. Напразни бяха молбите на жителите. За да не забави своя ход, наместникът взе със себе си само годните за борба мъже. Малко след оттеглянето на римляните, отредите на Будика нахлуха в Лондон. Победителите не взеха пленници. Единственото свидетелство за онези дни е пластът пепел, лежащ на известна дълбочина под центъра на днешната столица на Англия.

Съдбата на Лондон сподели няколко дни по-късно Верулам (днес Св. Албани), където също имаше складове на армията. И тук наместникът остави беззащитните преселници в ръцете на съдбата. Тези, които не загинаха веднага от мечовете на въстаниците, ги очакваше мъчителна смърт, същата, каквато преди това сполетя жителите на Камулодунум и Лондон: инквизиции, разпъване на кръст, изгаряне живи.

Накрая, някъде в горите, на запад от Верулам, Светоний се срещна с корпуса на своята пехота. Не дойде обаче втори легион от Глевум. Неговият военачалник отказа да изпълни заповедта. Страхуваше се да напусне лагера и да навлезе в горите. И така Светоний разполагаше с 10 000 войници срещу неколкократно по-многобройните отряди на кралицата. Но нямаше къде да се оттегли. Само битка в открито поле можеше да донесе победата, тъй като затварянето в лагер заплашваше — поради унищожаването на складовете и прекъсването на снабдителната верига — с гладна смърт.

Добрият военачалник умело избра мястото на битката — обширна равнина, затворена от три страни с гори. Постави кавалерията по крилата. Стройните редици на легионери, защитени с щитовете, стояха неподвижно, когато към тях с викове се приближаваше безформената тълпа на въстаниците. По заповед войниците хвърлиха своите копия. След това с бърза крачка кохортите тръгнаха напред, а едновременно с това атакува и конницата. Веднъж отблъснати, британците знаеха само да бягат. Но не можеха да се оттеглят, защото отзад в полукръг стояха каруците, с които бяха доведени жените и децата, за да бъдат свидетели на крайната победа. Легионерите убиваха всички. Според изчисленията те си изравниха сметките, тъй като избиха около 70 000 въстаници на Будика. Кралицата се самоуби.

Узнавайки новината за победата, страхливият военачалник на втори легион се прониза с меча си.

По това време дойдоха подкрепления от континента. Пристъпи се до системни наказателни действия на териториите, обхванати от въстанието. Но не само римските мечове носеха смърт в Британия. Ширеше се небивал глад, защото жителите на източната част на острова тръгнаха през пролетта на война и не засяха нивите си; те разчитаха на бърза победа и на римските житни складове.

Прокураторът Кат избяга през първите дни на въстанието. На негово място дойде Юлий Класиций. Той гледаше на британските въпроси по-различно от Светоний, който жадуваше за мъст и щеше да бъде щастлив, ако можеше да избие всички „варвари“. Новият прокуратор имаше по-широки представи и по-добре разбираше положението на местното население, тъй като сам произхождаше от провинция Галия. Като финансов чиновник, отговарящ за средствата, влизащи в държавната хазна, Класиций имаше предвид преди всичко стопанските въпроси и се отвращаваше от военачалническата жажда за кръв и слава. Ясно виждаше, че човеконенавистните замисли на Светоний са неизпълними и вредни за интересите на Империята. Между двамата достойни мъже се стигна до остри противоречия. Прокураторът открито твърдеше, че истински мир ще въдвори в Британия тепърва новият наместник и така пишеше в рапортите си до Рим. Имаше право. Добрият военачалник беше, както често се случва, слаб политик. Британците виждаха в него смъртен враг. Предпочитаха безнадеждна борба, отколкото подчинение пред жестокия убиец.

За да прецени положението на място, императорът изпрати своя освободен роб Поликлит. Той взе страната на прокуратора. През есента на 61 година Светоний беше отзован под претекст, че е допуснал поражение на част от флотата. Решението се оказа правилно. Наследниците на Светоний скъсаха с политиката на безогледност; благодарение на това успяха да възстановят пълен мир, който продължи до края на Нероновото управление.

Преди около сто години в Лондон беше разкрита гробницата на Юлий Класиций, издигната от жена му. Този чиновник има заслуги за земята, в която почива навеки прахът му.

Бързото умиротворяване на Британия беше крайно необходимо, тъй като на източните граници на Империята се събираха буреносни облаци. Тигран, с благословията на Рим от неотдавна цар на Армения, лекомислено започна военни действия против партите и грабеше техни територии. Цар Вологез, който и така не можеше да позволи да седне на арменския трон римски васал, ускори контранастъплението. През пролетта на 61 година част от армията му получи задача да навлезе в Армения и отново да постави на трона Тиридат, друга част бе насочена към Сирия. Наместникът на тази провинция Корбулон, навреме уведомен за намеренията на врага, изпрати в Армения два легиона, а сам, както можеше, подсилваше сирийската граница. Той изпрати молба до Рим, в която настояваше да се назначи отделен военачалник на арменския фронт.

Пълководците на Вологез обсадиха столицата на Армения, Тиграноцерта, но не можаха да постигнат успех, тъй като градът беше добре запасен и римските войници се защищаваха смело. Едновременно с това Корбулон остро осъди Вологез чрез свои пратеници за започването на военни действия. Вологез отговори с примирение, тъй като положението му не беше най-добро: Тиграноцерта не се предаваше, в много части на партийската държава бяха нахлули облаци от скакалци, така че той се закле, че за укрепване на мира ще изпрати посланици направо до Рим и едновременно с това се съгласи да изтегли войските си от Армения. Същото направи и Корбулон, който не искаше да остави римските войски разпръснати далеко на изток. Евакуира дори и Тиграноцерта. Всъщност той постъпи съгласно инструкцията, която получи от столицата. Там бе решено да се промени политиката спрямо Армения. Понеже Тигран не можа да се справи с положението, сметнаха за необходимо да се приобщи тази държава като провинция на Империята. Такава беше задачата, която получи Цезений Пет, който през пролетта на 62 година пристигна като главнокомандуващ арменския фронт.