Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Neron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011 г.)

Издание:

Александер Кравчук. Нерон

Второ издание

Издателство на Отечествения фронт — София, 1986 г.

ДП „Г. Димитров“ — София, 1986 г.

История

  1. — Добавяне

Философът и робите

Тенденцията на всички решения на сената беше ясна. Той желаеше такива реформи, които да засилят обществената и финансовата позиция на едрата аристокрация. Към това бяха насочени както ограничението на правата на народните трибуни, така и декретът за контролирането на освобожденците от страна на техните господари.

Тази тенденция беше последователно поддържана от сенаторите и през следващата 57 година. Тогава Нерон стана консул за втори път. Той отбеляза това с решение за премахване на данъците при покупката на роби. Този данък беше въведен от Цезар Август и след това беше повишен на 4% от изплащаната сума. В интерес на собствениците с голямо количество роби беше премахването на данъка, който представляваше една сериозна сума, тъй като цените на робите, особено на тези, които имаха някаква квалификация, постоянно се покачваха. Все пак държавата не можеше да се откаже от толкова сигурен източник на доходи, които влизаха в съкровищницата, наречена aerarium Saturni, и формално оставаха на разположение на сената. Затова беше решено отсега нататък данъкът да се плаща от продавачите. Това беше едно наивно решение, при което купувачите нищо не печелеха, тъй като търговците просто повишиха с толкова цената на робите, колкото бе размерът на данъка.

Aerarium Saturni, наречена така, защото още от времето на Републиката тази съкровищница се помещаваше в подземията на храма на Сатурн, беше постоянно непосредствено в касите, намиращи се под прякото управление на императора. Те се наричаха Aerarium militare Fiscus. Разходите от съкровищницата на Сатурн не бяха малки: заплатите на хиляди нисши чиновници (заемащи високи постове, не получаваха заплата), доплащането за зърното, което се продаваше в Рим на по-ниски цени от пазарните, и поддържането на храмовете в столицата.

През 57 година Нерон направи прекрасен жест. Той даде на заем на касата на Сатурн 400 милиона сестерции от личните си пари! Жестът имаше също така свой исторически аспект, защото от предишните императори само Август беше подпомагал по този начин средствата на сената. Следователно Нерон показа, че желае да върви по стъпките на великия създател на Империята.

В действителност всичко това беше само илюзия. Още в края на 56 година беше извършена реформа по отношение на разполагането с касата на Сатурн. До този момент тя се управляваше от квесторите. Сега поставиха над тях двама префекти, които императорът назначаваше от бившите претори. Формално това беше връщане към положението от времето на Август, а всъщност означаваше, че старата републиканска съкровищница е пряко и изцяло зависима от императора.

Когато прие властта, Нерон оповести, че винаги ще постъпва по примера на великия Август. През всяка следваща година се потвърждаваше, че императорът сериозно се придържа към това свое красиво изказване. През 57 година сенатът прие декрет, който формално възобновяваше и разширяваше един декрет от времето на Август, а в действителност отговаряше на жизнените интереси на големите собственици на земи и роби.

Основното съдържание на Августовия декрет бе: наследството на човек, убит от робите му, може да бъде прието чак след като се накажат виновните с изтезание и смърт. За убийство се смята всеки акт на насилие, като промушване с нож, тласкане в пропаст, също така и отравяне. Всички роби, които в момента на убийството са били под един покрив с господаря си и в непосредствена близост до него, подлежат на наказание. Ако господарят се самоубие, не трябва да се наказват робите, освен ако са могли да му попречат и не са сторили това.

Към възобновения Августовски декрет бе направено допълнение: в случай че убийството е извършено от робите на единия от съпрузите, трябва да бъдат наказани и робите, които са собственост на другия съпруг. Всички роби, които са пребивавали в дома, в който е убит господарят им, трябва да бъдат изтезавани и наказани със смърт, дори ако в завещанието си той им е дарил свобода. Робите на съседите, които са чули виковете на убития господар и не са се притекли на помощ, подлежат на наказание, равно на това на убийците; същото се отнася, и за тези роби, които са напуснали своя господар в момента, когато е нападнат от бандитите.

Декретът беше жесток и беше прилаган, както показа бъдещето, с цялата си безпощадност. Четири години по-късно, през 61 година, един роб уби господаря си — Педаний Секунд, префект на града. Причините за убийството не бяха ясни дори на съвременниците. Вероятно е ставало въпрос за заграбване на пари, които робът е събирал, за да се откупи. Такъв личен капитал на роба, наречен peculium, юридически не е негова собственост, защото всичко, което той има, принадлежи на господаря му; все пак имаше обичай, че след връчването на парите, робът получаваше свобода.

Убиецът беше известен. Невинността на останалите роби на Педаний беше съвсем ясна. Те бяха около 400 на различна възраст и пол. Съгласно декрета от 57 година, всички трябваше да загинат. Вестта за това развълнува целия град. Огромни тълпи се събираха пред сградата, където заседаваше сенатът, и настояваха за милост към нещастниците. Също така сред сенаторите преобладаваше мнението, че трябва да се отмени смъртната присъда. Тогава става Гай Касий, главният и суров юрист, и извиква:

— Бившият консул стана жертва на предателство на своите роби в собствения си дом. Никой не ги спря и не ги издаде. Та нали е в сила още решението на сената, което предвижда смъртна присъда за всички роби, ако господарят им бъде убит от един от тях. Сега можете да узаконите безнаказаността. Но каква полза от високите постове, след като беше вдигната ръка срещу префекта на града? Как ще бъде защитен от голям брой роби, след като четиристотин не успяха да опазят Педаний? На кого ще се притекат робите на помощ, ако сега не вършат това?

Нашите деди не вярваха на робите, въпреки че тогава те се раждаха в техните земи и домове, така че можеха от деца да се привържат към господарите си. Сега сред нашите роби се намират хора от различни чужди племена. Техните обичаи са съвсем други, религията им непозната или нямат такава. Тази тълпа може да се държи в подчинение само със страх. Разбира се, че някои ще загинат невинни. Същото се отнася и за войска, която напуска бойното поле: всеки десети е побиван на кол, дори и най-храбрият. Няма пълна справедливост, когато става дума за пример, който да респектира. Това, което е несправедливо за един, може да бъде полезно за останалите.

Накрая, въпреки съпротивлението на много от сенаторите, победи мнението на Касий. Имаше опасност да се стигне до сбивания в града. Тълпи хора, потресени от жестокостта на тази явна касапница, грабнаха камъни и колове. Веднага беше издадено сурово обръщение на императора, порицаващо „сеячите“ на безредици. Кордони от войници заградиха пътищата, по които 400-те невинни хора, сред които жени и деца, вървяха към мястото на екзекуцията.

Нейната главна цел, както и юридическата й основа, т.е. решението на сената от 57 година, беше да сплаши робите от каквито и да е действия срещу своите господари. Те трябваше да се грижат за живота им, както за своя собствен, защото в случай на подозрение, че господарят си е отишъл от този свят от принудителна смърт, отиваха с него в гроба всички виновни и невинни.

Нечовешкото решение влезе в сила, когато на кормилото на държавата стоеше Сенека. Каквото и да се говори за него, той не беше жесток човек. А в писмата му за онова време има толкова мъдри изказвания за робството!

В писмо до свой приятел Сенека пише:

Мило ми беше да слушам от тези, които пристигат от тебе, че живееш приятелски със своите роби. Това е достойно за твоя ум и образование. Някой може да каже: Това са роби! Да, но и хора. Това са роби! Да, но и верни приятели. Това са роби! Да, но и ние сме роби, ако се вземе под внимание, че съдбата има същата власт и над робите, и над господарите. Разсмиват ме такива, които смятат, че е под достойнството им да беседват със своите роби. Този възглед сигурно произлиза от надутия обичай, според който господарят пирува, заобиколен от тълпа правостоящи роби. Господарят изяжда повече, отколкото може да поеме, и с прекомерното си лакомство натоварва разширения си стомах. И то само заради това, за да върне обратно всичко с по-голямо усилие, отколкото го е натъпкал! Нещастните роби нямат право дори да си мръднат устните или пък да кажат нещо. Камшикът наказва всеки шум. Не подминава дори такива случайни шумове като кашляне, кихане, преглъщане. Ако някаква дума наруши тишината, това предизвиква страшно наказание. Цяла нощ стоят гладни и неми. И това е причината, че тези, които трябва да мълчат в присъствието на своя господар, говорят за него; затова пък тези, които не само имат правото да говорят в присъствието на господаря си, но и да разговарят с него, тези, чиито уста не са запушвани, са готови да се изложат на всякакви рискове заради него и да привлекат върху своята глава надвисналата опасност. По време на беседите разговарят, а при изтезанията мълчат.

Знаем една поговорка, която най-добре характеризира тази надменност: „Човек има толкова врагове, колкото и роби.“ Те не са ни врагове, а ние ги правим такива. Няма да споменавам случаите на жестоко поведение и това, че не се отнасяме с тях като с хора, а като с животни, и това, че когато лежим на пиршествата, един избърсва повърнатото, а друг, скрит под масата, събира остатъците след пиянството. А ето някой реже печените птици. С опитна ръка разделя късчетата. Нещастник! Живее само, за да разрязва птици.

Ще осъзнаеш ли, че този, когото наричаш свой роб, е създаден от същия зародиш, от който и ти, вдишва същия въздух, по същия начин диша, живее, така и ще умре? Ти можеш да го видиш свободен, както и той тебе роб. Поражението на Вар беше провал за мнозина, родени под щастлива звезда, които имаха надежда, че благодарение на военната си служба ще стигнат до сенаторска титла, а ето че един от тях стана овчар, а друг пазач. Така че презирай сега човека, изпаднал в такова положение, в което можеш сам да попаднеш!

Не искам да се задълбочавам в тази огромна тема и да говоря за ползата от робите, към които сме надменни, жестоки и изпълнени с презрение! Моят основен принцип е: живей с по-нискостоящите от тебе така, както желаеш да се отнасят към тебе тези, които стоят над тебе. Отнасяй се с робите благосклонно, даже любезно, допускай ги до разговори, съвети и съвместен живот.

На това ще се възпротивят цял куп глезльовци: това е унизително, това е отвратително! Но ще видиш същите тези хора как целуват ръцете на чуждите роби… Ще попиташ: Е, как да бъде тогава? Трябва ли да допусна на масата си всички роби? Не. Така както не допускаш и всички свободни. Грешиш обаче, ако смяташ, че ще отблъсна някои поради това, че извършват мръсна работа — например гонене на волове или мулета. Няма да ги оценявам според службата им, а според обичаите им. Тези обичаи всеки сам си създава, а работа се получава случайно. Нека някои да седнат на твоята маса заради това, че са достойни, а други, за да станат достойни.

Това е роб! Но може би е свободен по дух? Това е роб! Е, какво, вреди ли му това? Покажи ми човек, който не е такъв! Един служи на властолюбието, друг на алчността, трети на амбицията, и всички са роби на страха. Ще ти покажа бивш консул, който е слуга на старица; богаташ, който е роб на млада слугиня; потомци на най-славни родове, които се държат като роби на пантомимистите. А няма по-презряно робство от доброволно приетото!

Бъди добър към своите роби, а не високомерен. Нека да те уважават, а не да се страхуват от тебе. Който е уважаван, той е и обичан. Любовта не може да съществува заедно със страха. Затова смятам, че постъпваш най-правилно, като се стараеш твоите роби да не се страхуват от тебе и ги наказваш само с думи. Защото с пръчка се напомня само на глухите същества.[1]

Сенека беше засегнал основно въпроса за робството и в своя трактат „За добродеянията“, написан в края на живота му. Там той разглежда дали робът може да бъде добродеятел на своя господар? Някои се противопоставиха на това, като твърдяха:

— Робът не може да стане кредитор на своя господар, дори ако му даде личните си пари. Наистина, той всеки ден служи на господаря си, придружава го в пътуванията, обслужва го, когато е болен, изпълнявайки добре ролята си. Но всичко това е служба, а не добродеяние. За последното говорим тогава, когато го прави някой, който не е длъжен. А робът няма право да откаже. Не може да се похвали, че е сторил нещо, което не може да откаже!

Сенека отговаряше на това.

— А ако робът се бие в защита на своя господар и излага живота си на опасност? А ако покрит с рани пролива остатъка от кръвта си и чрез смъртта си се старае да спечели време за господаря си, за да може той да се спаси? Ако никакви обещания на тиранина, никакви заплахи и изтезания не са склонили роба да издаде тайните на господаря си? Историята знае и такива случаи! Не наричаме ли това добродеяния?

Философът стигаше до извода:

— Заблуждава се този, който смята, че робството прониква в целия човек. Тялото е послушно на собственика и е прикрепено към него. Мисълта обаче си запазва пълна свобода. Тялото може да бъде продадено и купено, но духът не се поддава на робство. А това, което произлиза от духа, е свободно. Господарят не може всичко да заповяда, робът не трябва всичко да изпълни. Може например да откаже да участвува в постъпки, които заплашват сигурността на държавата или водят до престъпление. А има и такива неща, които господарят не може да откаже на роба си, като храна и облекло. Никой не нарича това добродеяние. Но ако господарят се погрижи за възпитанието на слугата си, това е добродеяние. Същото е и с роба: и той може да даде нещо от себе си, което прекрачва заповедите, задълженията. Колко много примери могат да се дадат тук!

Всички сме съставени от едни и същи елементи, едно и също е нашето начало. Никой не е по-благороден от другия, освен ако разумът му е по-възвишен и по-възприемчив. Един е светът, който ни ражда.[2]

Но същият този Сенека трябваше да признае на едно друго място: ненавистта на робите е погубила толкова господари, колкото и гневът на царете. А колко престъпления и прегрешения правят слугите. Обират своите господари, обвиняват ги, убиват ги, тровят и изоставят.[3]

За това, противно на своите възвишени възгледи, Сенека не гласува против решението и не се противопостави на екзекуцията на робите на Педаний. Реалността на живота и политиката често изискват да се отхвърлят идеалите на доктрината.

Бележки

[1] Сенека, Epistulae, 47.

[2] Сенека, De beneficiis, III 20 и 28 (преразказ).

[3] Сенека, Epistulae, 4 и 107 (откъси, преразказ).