Александер Кравчук
Нерон (12)

Реторика

Агрипина не пропускаше случай, за да прослави сина си. Именно заради това Нерон се изказваше не само в сената и не само по важни държавни дела. На два пъти той държа реч на частни събрания пред отбрани гости, като говореше на свободно избрана тема. Такова демонстриране на умението да говориш по това време се наричаше декламиране. То бе на мода вече от три века, от времето на Август. По този начин изтъкваха ораторските си способности дори хората от най-висшите аристократични среди. Но никога досега не беше декламирал член на императорското семейство, предполагаем наследник на трона.

Декламациите на Нерон бяха приети много радушно и то не толкова заради художествената стойност на речите — на младежа не му липсваше талант, а имаше и прекрасни учители. По-важно бе друго — Нерон показа, че се интересува от свободните изкуства, че е непринуден, достъпен и се съобразява с мнението на другите.

Популярността, която получиха неговите изяви, имаше и други последствия. Разшири се значението на реториката. След като лично синът на императора се задълбочава в тайните на ораторството, давайки възможност на обществото да го оцени, то всеки младеж, който искаше да постигне нещо в живота, трябваше да постъпи по същия начин.

Майсторите на реториката, които и преди това не се оплакваха от липсата на последователи, се радваха на популярността й. Така беше не само в столицата, но и във всички градове на Италия и Империята. Нивото на училищата не навсякъде беше високо, но методите и програмата на предмета, който стана задължителен етап в обучението на младежта, бяха навсякъде еднакви. Колко дискусии предизвикаха едностранната система на образованието, разпространението на реториката и причудливите теми на произнасяните речи. Никой от просветените хора не можеше да приеме безразлично това явление, което провокираше за критики и подигравки, но имаше и своите положителни страни.

С школите по реторика се зае и Петроний, а неговата сатирична повест трябваше да даде отражение на цялата съвременност. Наистина някои неща бяха умишлено изопачени. Понеже Петроний притежаваше висока литературна култура и удивителна наблюдателна способност, карикатурният образ на епохата стана много забавен и поучителен. Основният замисъл беше изтънчено безнравствен: главният герой Енколипий преживява необикновени приключения по земя и море, защото го преследваше гневът на бог Приап. Той бил сладострастен пазач на градините и опекун на любовта. Както вече се досещаме, Енколипий не възхитил божеството с работливостта си и попадал в нови премеждия. Ето и едно от тях:

Както го слушах доста внимателно, не забелязах, че Аскилт ми е избягал. Така че аз си потъпквам на едно място и се задушавам от този словесен порой, а през това време под колоните пристига голяма тълпа ученици — изглежда, че излизаха от декламацията на някакъв ретор, който беше започнал да импровизира след Агамемнон. Та докато младежите се смеят на думите му и се подиграват с постройката на цялата му реч, аз успях да се измъкна и тичешком тръгнах да търся Аскилт. Но и пътя не си спомнях добре, понеже не знаех кой е нашият хан; така че накъдето и да отивах, връщах се все на същото място, докато най-сетне, уморен от тичане и облян в пот, срещам някаква старица, която продаваше зеленчук, и казах:

— Майко, искам да те питам нещо. Не знаеш ли случайно къде живея?

Тя се засмя на глупавата шега и отвърна:

— Как да не зная! — И като стана, тръгна пред мене. Аз я помислих за магьосница и…

Като стигнахме до едно доста уединено място, любезната старица дръпна едно парцаливо перде и каза: — Тук трябва да живееш.

И докато й отговарях, че не познавам къщата, виждам как някакви голи блудници крадешком се разхождат между табелки за цената. Бавно — и даже много късно — се досетих, че са ме завели в бордей. И така, проклинайки коварството на старицата, покрих глава и хукнах през бардака право към изхода отсреща; но ето че при самата врата се сблъсках с Аскилт, който изглеждаше измъчен до смърт: човек можеше да помисли, че го е довела същата старица.^[1]

Приятелите се срещнали само, за да могат да се противопоставят на постоянно преследващите ги несгоди. А как се загубили?

Същия ден посетили училището на прочутия майстор по реторика Агамемнон. Слушали речите на неговите ученици, докато Енколпий сам взел думата. Принудил го темпераментът му, не могъл повече да слуша глупости. Това не означава, че училището на Агамемнон било лошо. Напротив, скоро се оказало, че това е един напълно разумен човек. Той признал, че Енколпий има право, но чак когато останали сами да се разхождат и разговарят в градината, той му казал:

— Какво да се прави? Трябва да се преструвам на луд, щом живея сред луди. Ако майсторите на реториката не преподават това, което се харесва на учениците им, ще останат в празни училища. Трябва да се слага такава стръв на въдицата, каквато рибите обичат. Затова са виновни родителите. Изглежда никак не държат за истински знания на своите деца!

Всъщност Агамемнон доказвал, че момчето трябва най-напред да се запознае с големите произведения на поезията, да изучи възгледите на големите философи, да усвои добре Демостен. Разбира се, че също така трябва да обърне внимание на латинската литература, да се упражнява в съставянето на стихове, да имитира стила на Цицерон. Така подготвеният млад човек може чак тогава да се старае за титлата на истински оратор.^[2]

Толкова за Агамемнон. Но колко се различаваше действителността от прекрасната теория! Момчето, което беше научило нещо в училище по граматика, отиваше под грижите на учителя по реторика, разбира се, ако родителите имаха възможност, защото не съществуваха държавни училища и всичко трябваше да се плаща от собствения джоб. Това беше неговата висша школа. Най-напред преминаваше курс на речи за съвет. Това бяха т.нар. suasoriae. И така:

„Спартанците при Термопилите обсъждат дали да се бият с персите или да се оттеглят“;

„Александър Велики разсъждава дали да влезе във Вавилон, където според предсказанието го чака нещастие“;

„Цицерон, преследван от палачите на Антоний, размишлява дали да се върне и помоли за милост самия Антоний“.

Тези теми нямаха връзка с живота. Това бе нищо в сравнение с висшия курс по красноречие, където се учеха да съставят т.нар. спорни речи, контраверсии. Ето типични примери:

През лятото няколко младежи отишли в Остия. Като стояли на брега, те видели, че рибарите изваждат мрежа. Отишли при тях и се уговорили, че за толкова и толкова пари ще купят улова, независимо какво има в мрежата. Когато тя била изтеглена на брега, се оказало, че в нея няма нито една риба, а само една торбичка с жълтици. На кого принадлежи златото — на рибарите или на момчетата? Трябва да се представи правото на двете страни във формата на съдебни речи.

Пирати пленили едно момче. Напразно то молило с писмо своя баща да даде откуп. Капитанът на пиратите имал дъщеря. Тя накарала момчето да се закълне, че ще се ожени за нея, ако успеят да избягат и двамата. Успели. Верен на своята клетва, младежът се оженил за момичето. Междувременно баща му желаел да го ожени за много богата девойка. Синът отказал. Бащата го изгонил от дома си. Задача. Да се състави речта на пиратската дъщеря и на бащата. Тя защищава правата си над своя съпруг, когото е спасила от робство, а бащата своите права над сина.

Енколпий е имал пълно право, когато е казал на Агамемнон:

— Момчетата съвсем оглупяват в тези училища. Те нямат допир до това, което ще им поднесе животът. Когато по-късно застанат пред съда или на някакво събрание, ще се чувствуват като пренесени от друг свят.

Тези думи бяха все пак пресилени. Изучаването на реториката беше полезно както за учителите, така и за възпитаниците. Странните и изкуствени спорове дали момчето може да изостави дъщерята на пирата, след като е негова жена, създаваха известно майсторство в изразяването и блестяща способност за аргументиране, което се харесваше не само при ораторските демонстрации, но и пред съда.

Възпитаникът на оратора тогава блясваше с красноречието си, шокираше противника си с остри шеги, подвеждаше го с неочакваните си аргументи. А как се справяше без необходимата юридическа подготовка? Много просто.

Когато трябваше да се позове на даден закон и да обясни смисъла му, да даде пример от предишни присъди за подобен род съдебни процеси, да цитира мнението на познавачите, добрият оратор презрително махаше с ръка към услужливите адвокати. Тях също ги наричаха прагматици или злополучни адвокати. Те учеха наизуст законите и наредбите. Ровеха се в архивите и събираха доказателства. Понякога сами излизаха пред съда за някои дребни неща. Никой не ги уважаваше. Бяха само занаятчии и то слабо платени. Където можеха, лъжеха. Взаимно си пречеха кой да води малките дела. А и как да получиш по-големи дела в градчетата, дори и в Рим, ако нямаш добър оратор или влиятелен човек. Все пак за много млади хора от по-бедните слоеве върхът на мечтите им беше да се представят в тога пред съдебния трибунал, да бъдат близки до големците на деня, постепенно да се изкачват по стълбата на йерархията.

В повестта на Петроний един жител на малко градче се изразява по следния начин за образованието на сина си:

„Аз съм купил на момчето и няколко съдебни книги, понеже искам да зобне нещо и от правото, та да знае как се гледа имот. В тази работа има хляб. Той и без това доста се е цапотил да пише букви. А пък ако не върви, решил съм да го изуча на занаят — или бръснар, или глашатай, или пък адвокат. Това само смъртта може да му го вземе. Затова всеки ден му викам: «Примигений, слушай мене: каквото учиш, за себе си го учиш. Виждаш ли адвоката Филерон. Ако не беше учил, днес щеше да гладува. Скоро, скоро беше, когато разнасяше на гръб стоки да ги продава, а сега се мери даже с Норбан и му се опъва. Учението е богатство, а занаятът не умира никога.»“^[3]

Правните науки се изучаваха в специални училища, които бяха особено много в Рим. Но училищата не бяха еднакви. Завършилите в по-голямата част от тях ставаха дребни адвокати — прагматици. Имаше и учебни заведения, в които тази дисциплина беше на най-високо ниво, защото в тях се учеха младежи от най-богатите семейства. Тази младеж трябваше да ръководи Империята, да заема отговорните постове на наместници, префекти, военачалници, да седи в сената, да получи високото звание консул, претор и квестор.

Най-голям авторитет имаха две училища. Едното от тях бе създадено още по времето на Август Лабеон, другото малко по-късно, по времето на Тиберий и Клавдий. Неговото начало бе поставено от Сабин, но истински негов създател бе Касий, защото Сабин беше беден и не можеше да осигури на учебното заведение съответния блясък.

Нещо друго, Касий произхождаше от старо аристократическо семейство. Неговият прадядо, заедно с Брут, ръководеше заговора против Цезар и беше един от убийците на великия вожд. Потомците му, които бяха настроени враждебно срещу едноличната диктатура, някак си се примириха с новия строй. По времето на Тиберий и Клавдий, Касий достигна високи постове. В продължение на 5 години беше наместник в Сирия. По това време той трябваше да изпълни една почетна задача, да изпрати до границата на Ефрат княз Мехердат. Той беше член на династията, която управляваше в Парта, днес Иран и Месопотамия. Мехердат от години живееше в Рим. През 49 година една делегация на партийските аристократи, вражески настроени срещу управляващия крал Готарз, помоли Клавдий да им изпрати Мехердат. Императорът се съгласи. Скоро обаче се оказа, че надеждите, свързани с Мехердат, бяха напразни. Подкрепящата го аристокрация беше твърде слаба. Претендентът за трона, напуснат и измамен от всички, накрая се предаде в ръцете на Готарз, който заповяда да му отрежат ушите.

Като наместник на Сирия Касий трябваше да упражнява надзор и над Юдея. Когато научи, че там са избухнали размирици, веднага замина за Ерусалим. Тамошният прокуратор се беше справил вече с безредиците; за да държи в бъдеще евреите в подчинение, той взел първосвещеническите одежди и ги поставил в крепостта Антония под стражата на римския гарнизон. По този начин той отнел привилегията, дадена преди 10 години на евреите от Вителий. Разбира се, че не ставаше въпрос за самите одежди, а за оказване на натиск върху евреите. Ако отново почнеха да се бунтуват, можеше да не им ги върнат и без тях първосвещеникът не можеше да отслужва богослужение в храма. С разрешение на Касий евреите изпратиха делегация при императора, която се върна с нареждане да бъдат върнати отнетите одежди от прокуратора.

През 50 година Касий се върна в Рим и се посвети главно на изучаване на юридическите науки и обучение на младежите. Като богат аристократ той ръководеше своето училище не за да печели пари, а от патриотично задължение. Смяташе се за наследник на големите политици от времето на Републиката, които обучаваха своите ученици в тайните на правото чрез разговори и свободни лекции.

Дали Касий, най-изтъкнатият юрист на своето време, е взел участие в големия юридически спектакъл, който стана в столицата през лятото на 52 година? Ако старецът не се е явил лично, то безспорно там са присъствували учениците му, защото това беше зрелище, което заслужаваше да се види.

Вековна традиция беше по времето на празника на Юпитер Латински всички висши служители да напуснат за няколко дни Рим. Заминаваха за храма на бога в планината над Албанското езеро, няколко десетки мили извън града. Там отправяха жертвоприношения. За да не бъде оставена столицата без надзор и да не се спре решаването на важни въпроси и съдебни процеси, за няколко дни се назначаваше т.нар. „префект на града по време на Латинските празненства“. Той сядаше във Форума и имаше право да издава присъди за дадени проблеми. Отдавна никой не се отнасяше сериозно към този обичай и длъжност. Званието на префекта се смяташе за чест без никакво практическо значение. С охота тази титла се даваше на млади хора от аристократични семейства. Клавдий забрани тези млади префекти да решават въпроси от каквото и да било значение. Защото формално техните присъди имаха законна сила!

Този път Клавдий назначи Нерон за префект по времето на Латинските празненства. Разбира се, не без намесата на Агрипина се намериха хора, които използуваха случая, за да хвалят младежа. В момента, когато седна в базиликата на Форума, пред него се стълпиха най-добрите оратори и познавачи на закона. Надпреварвайки се, представиха пред него много важни и сложни проблеми. 15-годишният префект отговаряше с голямо познание на предмета, разрешаваше разни проблеми по начин, който будеше възхищение, издаваше присъди с изключителна проницателност. Можеше да се смята, че се е появил гений, който въпреки младостта си е усвоил цялата юридическа мисъл на Рим, която имаше шествековни традиции.