Теодор Драйзер
Стоик (79)

ПРИЛОЖЕНИЕ

Предишната глава съдържа последните редове, написани от Теодор Драйзер един ден преди смъртта му — на 28 декември 1945 година. Но той е оставил бележки за още една глава и резюме на трите книги от трилогията: „Финансист“, „Титан“ и „Стоик“. Мисис Драйзер изтъква, че резюмето е щяло да бъде написано във форма на монолог, който съвсем ясно да представи на читателя схващанията на писателя за живота, силата и слабостта, богатството и бедността, доброто и злото.

Следващият текст е подготвен от съпругата му въз основа на неговите бележки:

На път от „Грийнуд“ към дома Беренис обмисляше в каретата възможностите да създаде болница, като си даваше ясна сметка за практическите — технически и медицински, проблеми, с които ще има да се справя. Трябваше да ангажира богаташи, склонни към благотворителност, а също и хора с технически познания и умения, за да може добре да организира такова голямо начинание. Реши да продаде къщата си на Парк Авеню с всичко в нея, като се надяваше да получи най-малко четири хиляди долара. Щеше да добави към тях и половината от сегашното си състояние и с тези пари да положи едно скромно начало. Разбира се, най-подходящ за главен лекар и директор на болницата беше доктор Джеймс, но дали той щеше да се съгласи? Беренис не спираше да обмисля различните възможности във връзка с болницата, докато най-сетне отново се видя с доктор Джеймс, който я покани да го придружи по време на обиколката му из един от най-бедните райони на нюйоркския Ист Сайд.

За Беренис, която никога не бе ходила в бедни, просешки и изоставени части на града, това първо посещение на улиците в Ист Сайд бе болезнено откровение. Бе израсла под грижите на майка си, която я бе закриляла до онази съдбоносна вечер в трапезарията на един от нюйоркските най-големи хотели, когато Беренис узна истината за нея, за Хати Стар от Луисвил, и за пръв път разбра колко ужасно е да те изолират от обществото!

Но Беренис бе оцеляла. Ценностите й, както по-късно самата тя узна, се бяха изменили неизмеримо. Някогашните й амбиции за успех в обществото бяха изчезнали. В Индия у нея се бе породило желание да надникне по-дълбоко в същността на живота, да наблюдава и изучи по-отблизо онези жизнени сили, до които — както вече й ставаше ясно — тя никога не се бе докосвала. Сега, вместо да се бори да си осигури удобно място в обществото, Беренис съзна, че по-скоро си търси достойно място.

И така, когато те двамата с доктор Джеймс посетиха един дом, чиито обитатели той познаваше, Беренис бе така потресена от ужасните условия, от вонята и мръсотията, че й призля. Та там дори нямаше легла! Нощем слагаха на пода сламеници, а денем ги струпваха в ъгъла. Шестима възрастни и седем деца живееха в една стая три и половина на четири и половина метра, свързана с друга, която беше три на три и половина. Прозорци нямаше. Но от големи отвори в стените влизаше светлина, колкото да се види, че стаята се обитава и от плъхове.

Когато най-сетне излязоха на чист въздух, Беренис каза на доктор Джеймс, че сега си поставя само една цел — да построи болницата „Каупъруд“, за да помогне на тези нещастни деца, които току-що е видяла. С радост ще даде половината от имуществото си, за да осъществи този план.

Доктор Джеймс, развълнуван от промяната в нея, разбра, че това далеч не е същата Беренис, която бе напуснала Америка преди няколко години. А тя, усетила неговото одобрение, го попита дали ще й помогне да набави необходимите суми и дали е готов да поеме ръководството на болницата. Доктор Джеймс отдавна знаеше колко необходимо е едно такова заведение в района на Бронкс и горещо желаеше да бъде построена болницата, затова се съгласи на драго сърце и заяви, че за него е чест да стане неин директор и главен лекар.

Шест години по-късно планът бе осъществен. Доктор Джеймс пое ръководството на болницата. Беренис изкара курсове за медицински сестри и за своя голяма изненада откри, че притежава дълбок майчински инстинкт, недокосван досега. И тъй като обичаше децата, пое ръководството на детското отделение. Както забеляза доктор Джеймс, привързваше се силно към тези безпризорни хлапета. Те също отвръщаха на любовта й.

В отделението имаше две слепи дечица, попаднали там кой знае как. Не виждаха от рождение. Едното, крехко русо петгодишно момиченце на име Патриша, бе дъщеря на отрудена млада жена, която нямаше време за детето си. Бе го държала часове наред в малък люлеещ се стол, без никой да се занимава с него, и детето бе изостанало в своето развитие. Майката се чувствуваше много виновна. Когато Беренис видя това дребосъче, така се влюби в него, че се зае да му помогне — започна да го учи на различни неща. Но Патриша хареса най-много пързалката на детската площадка. Часове наред се качваше и спускаше с възторг, удивена от новото преживяване, щастлива от тази си независимост.

Другото дете бе Дейвид, също около петгодишен — сляп по рождение. Той бе по-облагодетелствуван от Патриша — имаше любяща и интелигентна майка — и не бе изостанал толкова в развитието си. Беренис г© научи да се изкатерва на едно дърво, да сяда сред горните клони и да пее там „Привечер, по здрач“, като поклаща глава, обърнал слабичкото си чувствително личице към слънцето, както всички слепи деца. Един ден, като минаваше край големите прозорци над детската площадка, доктор Джеймс се спря да погледа как Беренис долу се занимава с децата. Виждаше се колко искрена радост излъчва тя. Сподели това със старшата сестра мис Слейтър, която минаваше край него. И двамата се съгласиха, че Беренис далеч е надхвърлила очакванията им и заслужава щедра похвала. Същата вечер, когато тя си тръгваше, мис Слейтър и доктор Джеймс й казаха колко доволни са от работата й с децата и как всички я ценят и обичат много. Беренис им благодари мило, като изрази своята признателност, че има възможността да направи нещо за тези нещастни деца.

Но докато се прибираше тя си помисли каква малка роля играе в огромната панорама на живота. Само точица човешка доброта в морето от нужда и отчаяние! Спомни си бедните гладни деца в Индия, измъчените им личица. Колко бе жесток светът към тях, колко мъчително безразличен към тежката им съдба.

„Какво изобщо представлява този свят? — попита се Беренис. — Защо милиони дечица се раждат в него само за да се мъчат, да умират от нищета, студ и глад?“ Но поне сега тя се опитваше да направи всичко възможно, за да облекчи страданията на малцината, които са имали щастието да попаднат в нейната болница. А онези хиляди дечица, останали извън нея? Как живеят те? Капка в морето бе нейното дело. Само една капка.

Сега Беренис премисляше цялото си минало. Спомняше си за Каупъруд и за ролята, която бе играла в неговия живот Колко дълго и яростно се бе борил той — и за какво? Богатство, власт, разкош, влияние, обществено положение? Къде са те сега, тези замисли и стремежи, които не му даваха покой и го тласкаха напред? А колко много се бе отдалечила тя от всичко това за толкова кратко време! Как внезапно бе съзнала колко грозен е животът, след като години наред бе водила безгрижно и осигурено съществуване. Така и нямаше да може да го оцени, ако не бе решила внезапно да замине за далечна Индия, където контрастите се набиваха в очи на всяка крачка така, че бе изключено да не ги забележиш.

Тогава за пръв път я бе озарило духовното просветление, което до този миг й даваше възможност да вижда по-ясно. Тя знаеше, че трябва да продължи делото си, да развива мисленето си, за да постигне, ако е възможно, истинско и дълбоко разбиране на смисъла на живота и духовната му значимост.