Теодор Драйзер
Стоик (18)

ГЛАВА XVIII

Кантората на „Райдър, Булок, Джонсън и Чанс“, както и тази на лорд Стейн, се намираха в една от най-мрачните части на Стори Стрийт в близост до сградите на адвокатските корпорации. Като се изключат тези сгради, целият район би се сторил на всеки американец доста неподходящо място за кантори на едни от най-стабилните английски юристи. Малките, неколкократно престроявани три- и четириетажни къщи или някогашни складове сега бяха превърнати в приемни и кабинети, в библиотеки и архиви на около десетина юристи заедно с техните стенографи, секретари, момчета за всичко и други помощници.

Самата Стори Стрийт бе толкова тясна, че двамина не можеха да се разхождат под ръка по тротоара, без да се блъскат. По самия път можеха да се разминат две колички, но в никакъв случай два по-големи екипажа. И все пак в тази теснотия се изливаше цял порой от служещи, между тях и тези, които минаваха оттук напряко, за да стигнат до Странд и съседните оживени улици.

Фирмата на Райдър, Булок, Джонсън и Чанс заемаше и четирите етажа на Стори Стрийт номер 33. Къщата имаше фасада, широка не повече от седем метра, а на дължина бе около петнадесет. Партерът, където някога се помещавали приемната и холът на един много необщителен стар съдия от предишното поколение, сега бе зает от общата приемна и библиотеката. Кантората на лорд Стейн бе малка и се намираше на първия етаж, отзад; третият етаж бе определен за тримата най-важни членове на фирмата — Райдър, Джонсън и Булок; Чанс, заедно с многото си помощници, заемаше четвъртия етаж. Кантората на Елвърсън Джонсън, най-отзад на втория етаж, гледаше към малък двор. Покрит с камъни, той някога бил част от древен римски двор, но бе загубил своя исторически блясък, тъй като хората бяха принудени да го съзерцават ден след ден.

Асансьор нямаше. От средата на втория етаж до покрива минаваше доста голяма вентилационна шахта. Канторите бяха снабдени и с някакви старовремски вентилатори, които трябваше да вкарват нов кислород в помещенията. Освен това във всяка стая имаше камина, в която през мъгливите, дъждовни дни на зимата горяха битумни въглища, а това допринасяше много за техния уют и очарование. Във всяка адвокатска стая имаше големи, добре направени бюра и столове и бели мраморни камини, на чиито полици бяха наредени книги или статуетки. По стените висяха остарели гравюри на някогашни светила на английската юриспруденция или пейзажи от Англия.

Джонсън, най-властният и амбициозен партньор, бе в общи линии практичен човек и следваше главно своя си път, като се ръководеше най-вече от собствените си интереси. В едно кътче от съзнанието му обаче оставаше място и за отвлечени разсъждения, например за значимостта на религията, той дори бе способен да симпатизира на някои неконформистки доктрини. Понякога размишляваше за лицемерието и духовния застой на англиканската църква, а също за земното, както и небесно величие на такива прочути църковници като Джон Нокс, Уилям Пен, Джордж Фокс и Джон Уесли. В тази своя сложна и странна представа за света Джонсън бе скътал противоречиви и дори несъвместими идеи. Смяташе, че трябва да има управляваща класа, която да налага своето господство и да преуспява чрез желателна, макар и невинаги почтена хитрост. Тъй като в Англия тази класа вече се опираше на законите за собствеността, наследството и правото на първородния син, това състояние на нещата бе правилно и непроменимо. На бедните духом, както и на бедните изобщо, не им оставаше нищо друго, освен чрез смирение, усилен труд и вяра в Светия отец да се надяват, че той в края на краищата ще ги възнагради. От друга страна, огромната пропаст между невинаги безмозъчната бедност и незаслуженото богатство се струваше на Джонсън жестока и почти греховна. Този светоглед поддържаше неговите най-нетърпими религиозни настроения, които понякога граничеха с лицемерието.

Макар че произхождаше от низините, от род незначим и неуспял, Джонсън цял живот се бе стремял да се добере до върха, където ако не той, поне децата му — двамата му сина и дъщеря му — ще бъдат осигурени като всички ония, които така критикуваше и от които така се възхищаваше. Бореше се да получи титла, като начало скромното „сър“, а сетне, ако има късмет, и по-престижни знаци на кралското внимание. Знаеше много добре, че за да го постигне, трябва да спечели не само повече пари, отколкото имаше сега, но също така и благоразположението на вече титулуваните и богатство. Затова инстинктивно работеше за благото и успеха на хората от тази класа.

Беше дребен, жилав, държеше се надуто и властно. Баща му, дърводелец от Съдърк, бе попийвал и едва бе изхранвал седемчленното си семейство. Младият Джонсън стана чирак на един пекар, разнасяше хляба по домовете. Един от клиентите, печатар, оцени старанието му и го взе да чиракува при него, като го научи да чете и пише и го насочи към по-добра работа, която да го измъкне от дотогавашната нищета. Джонсън се стараеше много. Разнасяше печатни материали на всякакви търговци и се запозна с един млад адвокат на име Лутър Флечър, който тогава се кандидатираше за член на Съвета на Лондонското графство и провеждаше предизборната си кампания в един от районите на Съдърк. В Джонсън, който тогава бе на двадесетина години, той видя данни за адвокат. Любознателността и старанието на младежа така очароваха Флечър, че той го изпрати във вечерно юридическо училище.

От този момент на Джонсън му потръгна. Фирмата, в която той постъпи, веднага забеляза изключителния му юридически усет и скоро почна да му възлага всякаква подготвителна работа по правовите въпроси, с които тя се занимаваше: договори, документи за собственост, завещания, създаване на компании. На двадесет и две години Джонсън взе необходимите изпити и получи звание адвокат. На двадесет и три се срещна с Байрън Чанс от „Булок и Чанс“, който му предложи партньорство във фирмата.

Булок имаше широки връзки сред адвокатите, практикуващи в съда. Беше приятел на Уелингтън Райдър, също адвокат, по-влиятелен дори от него. Райдър водеше делата на много едри земевладелци, между които и лорд Стейн, а също така бе юрисконсулт на акционерното дружество на Районната подземна железница. Той също се заинтересува от Джонсън и сериозно му се поиска да го убеди да напусне Булок и да стане негов съдружник. Но интересите и приятелството му налагаха да потърси други начини, за да ползва услугите на Джонсън. След един разговор с Булок най-сетне се стигна до сегашната фирма, която съществуваше вече десет години.

Заедно с Райдър във фирмата постъпи и лорд Гордън Родерик Стейн, първородният син на граф Стейн. По това време Стейн току-що бе завършил Кембридж и баща му очакваше, че това е достатъчно, за да стане достоен приемник на бащината си титла. Но младежът си беше особняк и се интересуваше повече от практическата, а не от историческата страна на живота, Той влезе в обществото тъкмо когато блясъкът на наследените титли бе почнал да потъмнява и дори понякога да е засенчван от финансовите светила. В Кембридж се бе увличал от икономика, политика, социология и бе надавал ухо към социалистите от „Фабианското общество“^[1], без обаче да забравя за предстоящото си наследство. След като се запозна с Райдър, също едва ли не изцяло погълнат от дейността на големите акционерни компании, Стейн бързо възприе идеята му, че истинските лордове на бъдещето са финансистите. Светът се нуждаеше от повече материални и технически средства, а финансистът, който се посветеше на това дело и удовлетвореше тази потребност, щеше да бъде движеща сила в развитието на обществото.

Проникнат от тези убеждения, Стейн се зае да изучава английските закони за дейността на акционерните дружества в кантората на „Райдър, Булок, Джонсън и Чанс“. Най-много се сближи с Елвърсън Джонсън. В него видя проницателния човек от низините, решен да се издигне до върха, а Джонсън зачиташе у Стейн наследника на социални и финансови привилегии, който все пак е решил да се занимава с практически дела.

И Джонсън, и Стейн още от самото начало разбраха какви големи възможности се крият в подземния железопътен транспорт в Лондон. Затова интересът им в никакъв случай не се изчерпваше с основаването на Електротранспортната компания, чието ядро представляваха. Когато бе предложено да се построи модерната линия Сити — Южен Лондон, те, както и техните приятели, вложиха в нея известни суми с уговорката, че някога ще се осъществи свързването й е двете стари линии, пресичащи сърцето на Лондон — Метрополитън и Районната. Като Демостен в речите си към атиняните Джонсън се обърна към английските финансисти с апела, че който намери капитал, за да купи акции от тези две линии и да си осигури контролния пакет от петдесет и един процента, може да се смята за собственик на цялата подземна мрежа и да се разпорежда е нея както намери за добре.

След смъртта на баща си Стейн заедно с неколцина приятели, между които и Джонсън, се опита да изкупи акциите на Районната линия, като се надяваше по този начин да си осигури контрол и върху двете линии, но тази задача се оказа не по силите им. Имаше твърде много неизкупени акции, а те не можаха да съберат необходимата сума. И тъй като линията не се експлоатираше както трябва и акциите не носеха доход, препродадоха голяма част от закупените.

Що се отнася до линията Чаринг Крос, за чието строителство бяха създали Електротранспортната компания, те така и не събраха необходимата сума и не успяха да разпродадат пуснатите акции, за да получат капитал за строежа, който щеше да възлезе на милион и шестстотин и шестдесет хиляди лири стерлинги. Най-сетне решиха чрез Грийвс и Хеншоу да потърсят един или неколцина финансисти, които или да вземат в ръцете си линията Чаринг Крос, или да се обединят с тях, та да се сбъдне мечтата им да получат Метрополитън и Районната линия.

Но досега не се бе получило нищо. Джонсън вече бе на четиридесет и седем години, а лорд Стейн — на четиридесет, и двамата се бяха поуморили и доста се съмняваха в успеха на това си голямо начинание.