Теодор Драйзер
Стоик (5)

ГЛАВА V

Сега, след като отминаха първите вълнения от връзката й с Каупъруд, Беренис се зае междувременно да обмисли и прецени пречките и опасностите, които я грозяха. Тя бе съвсем наясно с тях, когато най-сетне бе решила да отиде при Каупъруд, но все пак трябваше да ги посрещне твърдо и непоколебимо, при това без да губи повече време.

Първо — Ейлийн, една ревнива и емоционална съпруга, която не би се спряла пред нищо, за да я унищожи, стига да разбере, че Каупъруд я обича. После — вестниците. Те непременно щяха да разгласят връзката й с него, ако някой ги видеше заедно по начин, който бие на очи. И накрая — майка й, на която трябваше да обясни този свой ход, и брат й Ролф, когото тя сега се надяваше да осигури е помощта на Каупъруд.

От всичко това следваше, че Беренис трябва твърдо и последователно да бъде предпазлива, хитра, дипломатична, смела и готова на някои жертви и компромиси.

Подобни мисли се въртяха и в главата на Каупъруд. Тъй като отсега нататък Беренис щеше да е главната движеща сила в живота му, той трябваше да се грижи тя да е добре, а също така да няма неприятности заради бъдещите им срещи. А и мисълта за Лондон го обземаше все повече и повече. Затова веднага щом се срещнаха на другия ден, той започна да обсъжда сериозно проблемите им от всички страни:

— Знаеш ли, Беви — каза Каупъруд, — колкото повече си мисля за тази твоя идея за Лондон, толкова повече тя ми харесва. Има интересни възможности в нея.

И той й обясни какво има предвид, като й разказа за двамата предприемачи, които го бяха посетили.

— Едно нещо трябва да сторя сега — продължи Каупъруд. — Да изпратя някого в Лондон, за да провери важи ли още направеното предложение. Ако важи, то пътят е открит и твоята идея може да се осъществи. — Той се усмихна ласкаво на Беренис, авторката на всичко това. — От друга страна, ясно е, че ще имаме пречки — пресата и това, което може да направи Ейлийн. Тя е много романтична и емоционална, живее с чувствата си, а не с разума. Години наред се опитвам да я накарам да ме разбере — та нали човек може да се промени, без дори да го иска. Но тя не го проумява — смята, че хората се променят нарочно. — Той спря и се усмихна. — Тя е от онези жени, които по природа са верни до смърт. Жена за един-единствен мъж.

— И на теб това не ти ли харесва? — попита Беренис.

— Напротив, намирам го за красиво. Но там е работата, че аз никога не съм бил такъв.

— Няма и да бъдеш според мен — заяде се Беренис.

— Стига! — помоли я той. — Да не спорим! Остави ме да се изкажа, мила. След като навремето съм я обичал толкова много, тя не разбира защо да не продължа да я обичам. Страхувам се, че болката й вече се е превърнала в нещо като омраза или поне тя се опитва да си го втълпи. Най-лошото е, че всичко е •свързано с гордостта й от това, че е моя жена. Тя иска да блести в обществото, и аз го исках в началото, защото си мислех, че е добре и за двама ни. Но скоро установих, че Ейлийн не е достатъчно умна. Отказах се от опитите си в Чикаго. Реших, че много по-важен е Ню Йорк, град, достоен за богаташи. Затова рекох да опитам там. Почнах да си мисля, че може би няма да искам да изживея живота си с Ейлийн и, ако щеш вярвай, това стана, след като видях снимката ти в Луисвил — тази, която ми е в джоба. Едва след това реших да построя къщата в Ню Йорк и тя да бъде едновременно и художествена галерия, и дом. А сетне, ако все пак някога проявиш интерес към мен…

— Значи палатът, в който никога няма да живея, е бил построен за мен — каза Беренис замислено. — Странно!

— Такъв е животът — отвърна Каупъруд. — Но ние можем да бъдем щастливи.

— Знам — каза тя. — Просто си мислех колко е странно. В никакъв случай няма да тревожа Ейлийн.

— Знам, че си и мъдра, и великодушна. Сигурно ще се справиш много по-добре от мен с положението.

— Смятам, че ще мога — отвърна Беренис спокойно.

— Като махнем Ейлийн, остават вестниците. Те непрекъснато вървят по петите ми. Само да подушат тази работа за Лондон — стига да се заема с нея, — ще вдигнат шум до бога! А веднъж свържат ли името ти с моето, ще те гонят, както ястреб гони пиленце. Има едно разрешение — да те осиновя или да разправяме в Лондон, че съм ти настойник. Това ще ми даде правото да съм с теб, уж се грижа за деловите ти неща. Как мислиш?

— Ами да — каза тя бавно. — Не виждам друг начин. Но тази идея за Лондон трябва много внимателно да се обмисли. Нямам предвид само себе си.

— Разбира се — отвърна Каупъруд. — Но ще се оправим, стига да имаме мъничко късмет. Сега е важно едно — да не ни виждат много-много заедно. Най-напред трябва да помислим как да отвлечем вниманието на Ейлийн. Защото тя естествено знае за теб. Тъй като често гостувах на теб и на майка ти в Ню Йорк, Ейлийн отдавна подозира, че между нас има нещо. Нямаше как да ти го кажа — ти май много-много не ме харесваше.

— Много-много не те познавах — поправи го Беренис. — Ти беше твърде голяма загадка.

— А сега?

— Опасявам се, че си не по-малка загадка отпреди.

— Не ми се вярва. А за Ейлийн нищо не мога да измисля. Тя е толкова подозрителна. Съгласна е да търпи, стига да не напускам страната и да се явявам от време на време в Ню Йорк. Но ако замина и почна да се застоявам в Лондон, а и вестниците пишат за това… — той замълча, като размисляше.

— Страхуваш се, че ще се разприказва? Или ще те проследи и ще прави сцени? Нещо такова ли?

— Трудно е да се каже какво ще направи. Ако има някакво развлечение, може и нищо да не направи. От друга страна, особено след като почна да пие през последните няколко години, тя е способна на всичко. Преди няколко години при един от изблиците й се напи от мъка и се опита да се самоубие. — Беренис се намръщи. — Попречих й, като разбих вратата и успях да я разубедя.

Той й описа сцената, но не й даде да разбере колко неотстъпчив е бил.

Беренис го изслуша, убедена най-сетне в безпаметната любов на Ейлийн, което означаваше още един трън в неизбежния й трънен венец. Само че, размишляваше Беренис, жената на Каупъруд с нищо не можеше да го промени. А що се отнасяше до нея самата и до желанието й да си отмъсти на обществото.. не, тя наистина обичаше Каупъруд. Той й действаше като силен опиат. Чарът му — физически и духовен — бе огромен, всъщност неотразим. Сега важното беше да продължат градивната си връзка, без да причиняват нова мъка на Ейлийн.

Тя помисли малко и каза:

— Сериозен проблем, нали? Но ние имаме известно време, за да го обмислим. Да го оставим за ден-два. Все едно, аз нито за миг не забравям за нея — Беренис погледна Каупъруд с големите си, замислени и ласкави очи, на устните й играеше лека, но ведра усмивка. — Двамата заедно ще се справим, сигурна съм.

Тя стана от стола до камината, отиде при него, седна в скута му и започна да му роши косата.

— Не всички проблеми са финансови, а? — каза насмешливо, като докосна челото му с устните си.

— И още как — отвърна той весело, зарадван от ласкавото й съчувствие и подкрепа.

Тъй като предишния ден бе паднал дълбок сняг, Каупъруд предложи да се повозят с шейна, чудесно развлечение, с което да завършат деня. Той знаеше една хубава гостилница на Норт Шор, където можеха да вечерят край езерото, под зимната луна.

След като се върна късно през нощта, Беренис седна сама край камината в стаята си и пак се размисли. Вече беше изпратила телеграма на майка си да пристигне веднага в Чикаго. Щяха да отседнат двете в един хотел в Норт Сайд. Когато майка й дойдеше, тя щеше да й обясни какво смятат да предприемат с Каупъруд.

Но най-много я тревожеше Ейлийн — сама в палата в Ню Йорк, загубила завинаги младостта, ако не и красотата си, а неотдавна, както бе забелязала Беренис, натрупала и килограми, без да се тревожи от това. Облеклото й също бе по-скоро скъпо и разкошно, отколкото подбрано с вкус. Годините, външният вид и тесният кръгозор — всичко това не й даваше възможност да се мери с жена като Беренис. Но аз никога няма да съм жестока, каза си тя, колкото и отмъстителна да бъде Ейлийн. По-скоро ще съм възможно най-великодушна и няма да допусна ни най-малката жестокост или дори нехайство спрямо нея от страна на Каупъруд, стига да ги забележа навреме. Всъщност Беренис съжаляваше Ейлийн, много я съжаляваше, защото знаеше колко жестоко е наранено изоставеното й сърце, защото и тя самата, макар да бе млада, бе страдала заедно с майка си. и техните рани още не бяха зараснали.

Затова реши, че сега истината е една — тя да играе възможно най-незабележимата роля в живота на Каупъруд. Да, ще бъде с него, защото такова е голямото му, макар и смътно желание и голямата му жажда, но ще гледа да не я забелязват. Нима няма някакъв начин да се отвлече вниманието на Ейлийн от болката й, за да не мрази тя Каупъруд, а щом узнае всичко, и самата Беренис.

Първо потърси изход в религията или по-точно си помисли дали няма някой свещеник, чиито религиозни съвети да помогнат на Ейлийн. Винаги ще се намерят такива благоразположени, макар и пресметливи души, които с радост ще се погрижат за нея срещу добра награда или надеждата, че ще бъдат споменати в завещанието. Тя си спомни за един такъв човек в Ню Йорк — преподобния Уилис Стийл, енорийски пастор в черквата „Свети Суидин“ в Нюйоркската епархия. Неведнъж бе посещавала неговата черква не толкова, за да се моли, колкото да помечтае под семплите й сводове и да послуша приятната проповед. Преподобният Уилис бе на средна възраст, изящен, привлекателен, с меки маниери и много светски блясък, но явно без пари. Беренис си спомни как той веднъж я бе заговорил, но мисълта за него само я накара да се усмихне и тя се отказа от тази идея. Но във всеки случай някой трябваше да се погрижи за Ейлийн.

Изведнъж Беренис се сети — защо не един от онези приятни безделници, които така често се срещаха в нюйоркското общество. Такъв човек би се наел срещу добра сума или издръжка да създаде около Ейлийн доста весело, па макар и малко неподходящо за нея обкръжение, което да я развлече поне за момента. Но как да се намери такъв човек и как да му се направи предложението?

Беренис реши, че тази идея е твърде тънка и твърде цинична, за да я предложи на Каупъруд. Но, от друга страна, бе твърде ценна, за да не бъде използвана. Може би е най-добре да му я подхвърли майка й. А той, съзре ли веднъж такъв изход, веднага ще се заеме с практическата част.