Теодор Драйзер
Стоик (34)

ГЛАВА XXXIV

Докато Каупъруд и Беренис обикаляха катедралите, Ейлийн и Толифър посещаваха парижките кафенета, модни магазини и забележителности. Щом разбра, че Ейлийн ще дойде, Толифър я изпревари с едно денонощие и й състави програма, която да я развлече и да я задържи в Париж. Защото знаеше, че френският свят не е нов за нея. Тя бе посещавала Париж и повечето европейски курорти неведнъж, когато Каупъруд бе искал да я направи щастлива. И досега пазеше скъпи спомени оттам и понякога те се мяркаха твърде живи в съзнанието й.

И все пак Ейлийн смяташе Толифър за много забавен. Още щом тя пристигна, той й се обади вечерта в „Риц“, където бе отседнала с прислужницата си, малко озадачена защо изобщо е тук. Наистина имаше намерение да ходи в Париж, но се бе надявала Каупъруд да е с нея. Е, поне бе убедена, че сега той е много зает — в Лондон вестниците гърмяха за неговите делови работи, а и той доста ловко й бе представил нещата по начин, удобен за него. Освен това бе срещнала една сутрин Сипънс във фоайето на „Сесил“ и той я обсипа с какви ли не подробности за всичките дела в Лондон, толкова заплетени, че мъжът й бе напълно погълнат от тях.

— Ще обърне града с главата надолу, мисис Каупъруд — й бе казал Сипънс, — стига да реши, че си струва. Само ми се ще да не се товари толкова много — макар че Сипънс искаше тъкмо това. — Той не е вече така млад, ама главата му още щрака както едно време.

— Зная, зная — му бе отвърнала Ейлийн. — Нищо няма да ми кажете за Франк, дето вече да не го зная. До последния си час ще работи.

Този разговор със Сипънс я поуспокои, макар Ейлийн все още да подозираше, че във всичко е замесена жена… вероятно Беренис Флеминг. Да, но тя, Ейлийн, беше мисис Франк Каупъруд. Оставаше й утешението, че където и да се чуеше името й, всички се обръщаха и я гледаха — в магазините, хотелите, ресторантите, А сега се появи и Брус Толифър… Ето го красив като винаги, влиза в апартамента й почти веднага, след като тя е пристигнала:

— Значи сте се вслушали в съвета ми! В такъв случай поемам отговорността за вас. Ако имате настроение, облечете се веднага за вечеря. Поканил съм приятели във ваша чест, американци. Познавате ли семейство Брейнърд от Ню Йорк?

— О, да — каза Ейлийн, замаяна от емоции. Бе чувала, че семейство Брейнърд са много богати и с добро обществено положение. Доколкото си спомняше, по баща миеш Брейнърд се казваше Маригоулд Шумейкър и бе от Филаделфия.

— Мисис Брейнърд е тук, в Париж — продължи Толифър. — Ще вечеряме с нея и още няколко приятели в „Максим“, а след това отиваме у един аржентинец. Убеден съм, че ще ви бъде интересно. Ще ви стигне ли един час, за да се облечете? — и той се обърна към вратата като човек, който очаква много весела вечер.

— Да, струва ми се — каза Ейлийн, като се засмя. — Но трябва да излезете веднага, за да почна.

— Чудесно. Бъдете в бяло, ако имате, и си сложете тъмночервени рози. Ще изглеждате ослепително!

Ейлийн се поизчерви, като го чу да говори така свойски. Я какъв чевръст кабалеро!

— Точно така ще се облека — каза тя, като му се усмихна живо, — стига да я намеря тази рокля.

— Чудесно! След час ще дойда да ви взема. Засега довиждане — и той се поклони и излезе.

Докато се обличаше, Ейлийн продължаваше да се чуди на внезапното, настойчиво и самоуверено ухажване на Толифър. Очевидно пари не му липсваха. И страхотни връзки. Тогава защо се занимаваше с нея? Защо тази мисис Брейнърд ще идва на вечеря, която не е в чест на нея самата? Колкото и да я измъчваха тези противоречиви мисли, бързото сприятеляване с Толифър, дори да беше фалшиво, я радваше. Ако той беше авантюрист и я ухажваше хладнокръвно заради парите, както мнозина други, то явно бе много хитър. И й предлагаше какви ли не развлечения, неща, на които не бе способен никой от кавалерите й през последните няколко години. Те по-скоро бяха скучни, а маниерите им я дразнеха.

— Готова ли сте? — възкликна Толифър сърдечно, влизайки в стаята й след около час и оглеждайки бялата й рокля с червени рози на кръста. — Ако тръгнем сега, ще сме тъкмо навреме. Мисис Брейнърд ще доведе един млад банкер от Гърция, а приятелката й, мисис Джудит Торн, която още не познавам — един арабски шейх, Ибрахим Абас бей, за когото не се знае защо е в Париж! Но поне говори английски, а и гъркът също.

Толифър бе въодушевен и още по-самоуверен. Разхождаше се леко из стаята, опиянен от мисълта, че отново е във форма, и започна да критикува мебелировката в апартамента й, което й се стори забавно.

— Погледнете тези пердета! Как може да се допуска такова нещо! А като се качвах тук, асансьорът скърцаше. Представяте ли си такова нещо в Ню Йорк! И хора като вас си мълчат!.

Ейлийн се почувствува поласкана.

— Толкова ли е зле? — попита тя. — Дори не съм обърнала внимание. То къде ли другаде може да отседне човек?

Той бутна с пръст копринените ресни на лампиона.

— Ето има петно от вино. И някой си е гасил цигарите по този гоблен, който е само имитация. Прав е човекът!

Ейлийн се засмя, развеселена от тази му мъжка придирчивост.

— Е, хайде — каза тя. — Може и по-лошо да е. Да не караме гостите да чакат.

— Права сте. Чудя се дали тоя шейх е чувал за американското уиски. Да идем да видим!

„Максим“ през 1900 година. Лъснати като огледало черни подове, отразяващи стени в помпейско червено, позлатен таван и светлините на три огромни полилея от малки кристални призми. Навсякъде покрай стените — червено-кафяви кожени канапета е малки уютни маси: типично галска атмосфера, разчетена да осигури онова духовна и емоционално отпускане, заради което светът по онова време пристигаше там и само там — в Париж! Със самото си влизане изпадаш в блажен делириум. Виждаш всякакви типове, костюми от всички народи на света, пищен парад на богатството, титлите, положението и славата, всичките тези хора, които са стегнати със стоманеното въже на светските условности, но все пак се мъчат да се освободят от тях, които са привлечени към тази витрина на волния дух, подредена от самата условност.

Ейлийн замря от възторг, че е тук и всички я виждат. Както Толифър очакваше, приятелите му закъсняха.

— Шейхът — обясни той — понякога се загубва.

Но само няколко минути по-късно влязоха мисис Брейнърд и нейният грък заедно с мисис Торн и арабския й кавалер. Публиката особено се разшава при появата на шейха. Толифър веднага се зае да прави тежко-тежко поръчката, като се наслаждаваше на половин дузината келнери, които кръжаха като мухи около масата. За голяма негова радост шейхът веднага хареса Ейлийн. Закръглените й форми, яркочервената й коса и руменината по страните му обещаваха повече наслади, отколкото тънките и не така пищни мисис Брейнърд и мисис Торн. Той не забелязваше никоя друга освен нея и я обсипа с вежливи въпроси. Откъде е? И нейният мъж ли е милионер като всички американци? Може ли да получи една от нейните рози? Харесва му тъмният им цвят. Била ли е в Арабия? Ще й хареса животът в някое чергарско бедуинско племе. В Арабия било много красиво.

Ейлийн усещаше вторачения поглед на искрящите му черни очи, гледаше мургавото му лице, добре подстриганата брада и дългия му, леко гърбав нос и едновременно се вълнуваше и се измъчваше от съмнения. Какво ли ще е, ако започне интимна връзка с него? А ако замине за Арабия — какво ще стане с нея, след като попадне в лапите на такова чудовище? И макар че се усмихваше и му отговаряше на всичките въпроси, е облекчение усещаше присъствието на Толифър и приятелите му край тях, колкото и да не й допадаше насмешливото им внимание.

Ибрахим, като узна, че тя е в Париж за няколко дни, помоли да се види пак с нея. Той бил довел свой кон за парижките надбягвания, за Голямата награда. Иска ли тя да го види в конюшнята? След това могат да обядват заедно. Къде е отседнала, в „Риц“? А… той има апартамент на улица Саид край Булонския лес.

По време на тази сцена Толифър, изпаднал в много добро настроение, се стараеше с всички сили да очарова Маригоулд, която го подиграваше за тази негова кова любовна история, макар много добре да схващаше за какво става дума.

— Кажи ми, Брус — закачи го тя, — какво ще правим ние, горкичките, след като ти така добре си се уредил?

— Ако става дума за теб, каквото кажеш. Не мога да твърдя, че съм много ухажван.

— Така ли? Значи бедното момче е самотно?

— Да, самотно, и то повече, отколкото можеш да си представиш — отговори той печално. — А твоят съпруг? Няма ли да има нещо против външната намеса?

— Не се бой за него! — каза тя, като се усмихна окуражаващо. — Просто налетях на него, преди да се срещна с теб. Между другото, откога не сме се виждали?

— От доста години. Но кой е виновен? Я кажи, разправят, че си имала яхта.

— Чул си за капитана? Кълна се, просто ми е капитан и нищо повече. Искаш ли да попътуваме с нея?

Толифър се оказа в затруднено положение. Откога мечтаеше за такова предложение, а сега не можеше да го приеме. Трябваше да продължи да си върши работата, иначе край на сегашното му благополучие.

— Е — каза той на смях, — нали не отплаваш утре?

— О, не!

— Ако говориш сериозно, мисли му!

— От сериозно по-сериозно! — отвърна тя.

— Ще се види. А искаш ли да обядваш с мен тази седмица? След това можем да се разходим в Тюйлери.

Малко по-късно той плати сметката и те си тръгнаха.

Полунощ. У Сабинал. Както винаги, пълно с хора. Рулетка. Карти. Танци. Интимни групички, които си говорят оживено или вяло. Сабинал лично посрещна Толифър и компанията му и им предложи да останат при него до един часа, когато ще има изпълнение на известна група руски танцьори и певци.

Сабинал притежаваше великолепни скъпоценни камъни, средновековно италианско стъкло и сребро и редки платове от Азия със странна тъкан и цвят, но далеч по-внушителна от колекциите му, които той показваше най-небрежно, бе собствената му личност — неуловима и мефистофелска, тъмна и интересна, която като наркотик опиваше всички околни. Той познаваше толкова много хора, бе посещавал любопитни места. Каза им, че през есента ще пътува и известно време няма да приема хора у дома си. Заминавал за Ориента, за да събира редки предмети, които да продава на частни колекционери. Всъщност печелеше доста добре от тези пътувания.

Ейлийн, както и всички останали, бе очарована. Още повече че Толифър не им каза нищо за финансовата страна на въпроса. Просто по-късно щеше да изпрати чек на Сабинал, заплащайки посещението им в неговото заведение, а другите остави с впечатлението, че е близък приятел на Сабинал.