Теодор Драйзер
Стоик (61)

ГЛАВА LXII

След около две седмици в Прайърс Коув пристигна доктор Джеймс. Като видя Каупъруд, изтегнат удобно в спалнята с изглед към Темза, той забеляза на врата, а:

— Е, Франк, май не си чак толкова болен, че да не се наслаждаваш на красивата гледка през тези прозорци. Ще ми се да те изпратя тебе в Ню Йорк, а аз да се изтегна тук и да си почина от уморителния път. Умирам за ваканция вече години наред.

— Не беше ли приятно пътуването? — попита Каупъруд.

— Много. Доста добре ми дойде промяната на обстановката. Морето бе спокойно, а на кораба имаше трупа певци, които непрекъснато ни развличаха. Представяш ли си; пътуваха за Виена. Половината негри.

— Същият си си, Джеф — забеляза Каупъруд. — Така се радвам да те видя. Колко пъти ми се е искало да си тук, за да ти покажа какви чудаци са англичаните.

— За нищо не стават, нали? — развеселя се Джеймс. — Но я сега по-добре ми разкажи всичко отначало. Къде си бил, какво е станало и защо си арестуван тук?

Бавно и внимателно Каупъруд му разказа какво му се е случило, откак се е върнал от Норвегия, като не пропусна и диагнозата на доктор Уейн и специалистите.

— Затова исках да дойдеш, Джеф — заключи той. — Знам, че ти ще ми кажеш истината. Специалистите твърдят, че сигурно е болестта на Брайт. Дори казват, че може да не изкарам и година, макар доктор Уейн да ме успокои малко — заключенията на специалистите не били винаги верни.

— Така е! — потвърди доктор Джеймс с жар.

— Доверих се на доктор Уейн и явно твърде много се успокоих — продължи Каупъруд, — защото скоро след това на приема у лорд Стейн се позабавлявах доста добре и се случи това, за което ти разказах. Изведнъж не можех да дишам и трябваше да ме изведат от залата. Затова доста се усъмних в диагнозата на доктор Уейн. Но сега ти си вече тук и аз се надявам да ми кажеш истината и да ми посочиш правия път.

Доктор Джеймс пристъпи напред и сложи ръцете си на гърдите на Каупъруд.

— Я дишай дълбоко — каза той и след като Каупъруд направи, каквото можа, добави: — А, ясно, имаш леко разширение на стомаха. Ще ти предпиша нещо за това.

— Какво, страдам ли от фаталната болест, Джеф?

— Не бързай, Франк. Трябва да ти направя изследвания. Но едно нещо мога да ти кажа: вече са те гледали двама лекари и трима специалисти и от тях знаеш, болестта ти може да е смъртоносна, а може и да не е. Сам знаеш колко голяма е разликата между възможното и невъзможното, между сигурното и несигурното, между болестта и здравето. Но сегашното ти състояние е такова, че във всеки случай ще изкараш още няколко месеца, а може би и няколко години. Дай ми време да помисля кое е най-добре за теб. А утре сутринта доста рано ще дойда да ти направя основен преглед,

— Чакай малко! — възкликна Каупъруд. — Аз се разпоредих да останеш при нас тук, при мен, при моята повереница мис Флеминг и майка й.

— Много мило от твоя страна, Франк, ала днес не мога. Трябва да ти намеря някои лекарства в Лондон. Но до единадесет ще се върна и тогава вече ще мога да остана при вас поне дотогава, докато не оздравееш, ако не и да поумнееш. А сега никакво шампанско, изобщо никакъв алкохол поне за известно време и никакво ядене освен кремсупи и мътеница, много мътеница.

В тези момент влезе Беренис и Каупъруд ги запозна. След като й подаде ръка, Джеймс се обърна към него:

— Как може да боледуваш при този лея от всички болести, който да се грижи за теб? Да знаете, че в такъв случай утре ще подраня.

След това с професионален тон обясни на Беренис, че тогава ще му трябват гореща вода, кърпи и жарава от горящата камина, която е забелязал в съседната стая.

— Гледай ти, аз бия път от Ню Йорк да го лекувам, а неговият лек си бил тук — каза й той засмян и добави: — Смешна работа.

Като видя колко е мъдър и весел, Беренис го хареса веднага и си помисли как Каупъруд неизбежно привлича все такива силни и интересни хора.

След като си поговори още малко с Каупъруд, той замина за Лондон, но преди това успя да му внуши, че такъв огромен проект като неговия е жива болест.

— Всички тези проблеми с метрото те измъчват, Франк — каза му лекарят сериозно. — Мозъкът е мислещ, съзидателен и управляващ орган, който може да ти причини не по-малко страдания, отколкото която и да е фатална болест. А притеснението също е такава болест и аз мисля, че ти сега си болен тъкмо от нея. Моята задача е да те убедя в това, за да разбереш, че животът ти е далеч по-ценен от десет метрополитен на. Ако продължаваш да поставяш работата си на първо място, всеки фелдшер ще ти каже, че на тази възраст може и да умреш. Така че сега задачата ми е да те отвлека от мисълта за метрото, за да си починеш истински.

— Ще се постарая с всички сили — каза Каупъруд. — Но не е толкова лесно да се отърва от това бреме. От мен зависят интересите на стотици хора, които са ми се доверили, да не говорим за милионите лондончани, които до ден днешен могат да пътуват само до съседните квартали. А когато се осъществи моят проект, ще пресичат цял Лондон за някакви си два пенса и най-сетне ще опознаят родния си град.

— Едно си знаеш, Франк! А какво ще правят тези твои лондончани, ако вземеш, че умреш?

— Нищо няма да правят, ако преди това успея да задвижа нещата. Да, Джеф, боя се, че наистина работата за мен е най-важна. Но знаеш ли, този проект е така огромен, че вече не зависи от един човек, нито дори от мен, макар че аз имам още доста работа по него, стига да съм жив.