Теодор Драйзер
Стоик (29)

ГЛАВА XXIX

Доволен от сделката, която сигурно щеше да се отрази добре на по-нататъшната му дейност в Лондон, Каупъруд реши да посети Ейлийн, за да я омилостиви. Толифър не му се бе обаждал и той се чудеше какво да предприеме по-нататък, без да се издава.

Когато наближи апартамента на Ейлийн, който беше до неговия, той чу смеха й, а като влезе, я намери пред голямото огледало, заобиколена от шивачки и модистки от един лондонски магазин. Тя се оглеждаше, докато прислужничката оправяше гънките на роклята й. Из цялата стая бяха разпръснати хартии, кутии, етикети и дрехи и Каупъруд забеляза, че роклята на Ейлийн е великолепна, избрана за разлика от друг път с по-добър вкус. Две шивачки с карфици в уста стояха на колене пред Ейлийн и правеха бързи промени в дрехата, а една много красива и елегантна жена ги командваше.

— Я виж ти — забеляза Каупъруд, след като влезе, — май съм излишен тук, макар че бих погледал, ако нямате нища против.

— Влизай, Франк — викна го Ейлийн. — Меря една вечерна рокля. Още малко. Това е мъжът ми — каза тя и се обърна към групата жени, които се поклониха почтително.

— Признавам, че това светлосиво страшно ти отива — каза Каупъруд. — Подчертава косата ти. На друга жена нямаше да върви. Но аз всъщност идвах да ти кажа, че ще се наложи да поостанем в Лондон.

— Така ли? — попита Ейлийн, като се обърна леко към него.

— Вече сключих онзи договор, за който ти говорих. Остава да се уточнят само още някои подробности. Рекох да ти кажа.

— О, Франк, та това е чудесно! — Ейлийн беше във възторг.

— Е, няма да ти отнемам повече време. Доста съм зает.

— Между другото — каза Ейлийн, като усети желанието му да се измъкне и поиска да не го притеснява повече, — току-що се обади мистър Толифър. Върнал се е и ще обядва с нас. Обясних му, че ти може да си зает. Сигурна съм, че ще прояви разбиране.

— Няма да е лесно — поде Каупъруд, — но ще се постарая да дойда — което Ейлийн разбра точно както трябваше — че едва ли ще може.

— Добре, Франк — каза тя, а той й махна с ръка за довиждане и излезе.

Ейлийн знаеше, че няма да го види до другия ден, а може и до по-късно, но сега не я болеше толкова от обичайното му безразличие. По телефона Толифър й се бе извинил, че не й се е обаждал толкова време, и бе попитал нетърпеливо дали ще дойде във Франция. Ейлийн недоумяваше как е могла да спечели вниманието на такъв блестящ джентълмен. Защо се интересуваше той така от нея? Сигурно заради парите. И все пак: колко привлекателен беше! Тя нямаше какво да мисли за подбудите, след като неговото внимание й носеше толкова радост.

И все пак главната причина Толифър да иска тя да дойде във Франция, макар това да съвпадаше с желанието на Каупъруд да я отстрани от Лондон, беше, че бе станал една от безнадеждните жертви на чаровете на Париж. Тогава, още преди автомобилите да влязат в широка употреба, Париж — дори повече от по-късно, бе център за развлечения на богаташите от целия свят — американци, англичани, бразилци, руснаци, гърци и италианци, — хора от всички страни идваха тук и заради тях съществуваха лъскавите магазини, очарователните цветарници и безбройните кафенета с техните летни столове и маси отвън, крещящите кабарета, блестящите тълпи в Булонския лес, конните надбягвания в Отьой, хазартът, операта, театрите и подземният свят.

Вече съществуваха интернационалният хотел — под името „Риц“, а също и ресторантите за гастрономите — „Кафе дьо ла Пе“, „Воазен“, „Маргьори“, „Жиру“ и още пет-шест. А за поета, художника или романиста без пукнат грош оставаше Латинският квартал. В този град и дъждовете, и снеговете, пролетните и есенните дни, и яркото слънце, и сивите небеса въздействаха добре на чувствителните, творчески натури. Париж пееше. И с него пееше младостта, а с нея старостта, амбицията, богатството и дори поражението и отчаянието.

Не трябва да се забравя, че за пръв път през живота си Толифър се видя с пари и си подготви блестяща програма на Казанова. Толкова приятно беше да можеш да се обличаш добре, да имаш постоянен адрес, какъвто подобава — в момента „Риц“, да бързаш към най-изисканите заведения, да оглеждаш фоайетата, да се спираш на баровете, да поздравяваш приятели и познати.

А един неделен следобед в Булонския лес той бе срещнал своя някогашна любима — навремето се бе казвала Маригоулд Шумейкър и бе от Филаделфия, а сега бе съпруга на Сидни Брейнърд, от рода Брейнърд в Бар Харбър и Лонг Айланд. Тогава тя бе влюбена в него, но поради бедността му бе предпочела Брейнърд, чиито пари, изглежда, нямаха свършване. Яхтата им бе закотвена недалеч от Ница. Толифър, облечен безукорно, обвеян от аромата на приключението, й напомни за онези вълнуващи и романтични дни, когато за пръв път тя бе въведена в обществото. Жената го поздрави сърдечно, запозна го с придружителя си и му даде парижкия си адрес. Той видя как чрез нея, а и чрез други пред него ще се отворят поне някои от вратите, които така отдавна се бяха затръшнали под носа му.

Разбира се, трябваше да се занимава с Ейлийн. Колко умение се искаше, за да може едновременно да я развлича и да следва собствените си стремежи. Трябва да намери някои дребни риби, които обаче да й представи като нещо кой знае какво. Веднага потърси в хотелите имената на познатите актриси, музиканти, певци, танцьори. Те го приеха радушно, защото бяха сигурни, че той ще ги забавлява. Сега Толифър вече бе спокоен — бе намерил с какво да залъже Ейлийн, ако тя дойдеше в Париж. Най-накрая се свърза и с водещите модисти, които познаваше лично, тъй като смяташе начина й на обличане за доста незадоволителен, но се надяваше, че като я напътства тактично, това може да се оправи; така и на него щеше да му е по-лесно да я представи на приятелите си.

Толифър завърза едно от най-перспективните си парижки познанства, когато негов приятел от Чикаго го представи на един аржентинец на име Виктор Леон Сабинал. Този младеж от виден и богат род пристигнал в Париж преди няколко години с пари, препоръчителни писма и връзки, които незабавно му осигурили достъп до най-различни обществени кръгове в този космополитен град. Но пък заради темперамента си той се отдал на такъв разкош и разсипничество, че търпението на южноамериканските му родители се изчерпало и те изведнъж отказали да осигуряват и занапред пари за неговите подвизи. Затова също като Толифър Сабинал трябваше да взима на заем и да измисля какви ли не номера, докато най-сетне някогашните му по-назадничави приятели му затвориха вратите си.

Но никой от тях не забравяше, че родителите му са баснословно богати и не е изключено в някой момент да отменят наказанието на сина си. С други думи, той все още можеше да се сдобие с цяло състояние и в такъв случай неговите приятели нямаше да бъдат забравени. Така около него си остана един кръг от безгрижни сателити, все хора с някаква дарба: художници, войници, пройдохи от всички националности, привлекателни мъже и жени, които търсеха богатство и удоволствия. Дори по това време той се бе споразумял с френската полиция и политиците и държеше нещо като заведение за развлечение на многото си приятел ли, които му бяха същевременно закрилници.

Сабимал бе висок, строен, мургав, с почти зловещ вид, който се дължеше отчасти на дългото му, тясно и бледо лице и поразително високо чело. Едното от тъмните му бляскави очи изглеждаше изключително кръгло и отворено, сякаш бе от стъкло, докато другото бе по-малко и по-тясно, отчасти закрито от увисналия клепач. Горната му устна бе тънка, а долната — странно издадена напред, но все пак привлекателна. Зъбите му бяха равни, здрави и искрящо бели. Дългите му, тънки ръце и крака бяха като дългото му тънко тяло: гъвкави и стегнати. Но като цяло той излъчваше ловкост, изящество и чар, който те държи нащрек. Общо взето, видът му говореше, че всеки, който пресича пътя му, трябва да се пази.

Домът му на улица Пигал винаги бе отворен. Ако някой дойдеше за следобеден чай, спокойно можеше да остане за закуска. Част от просторния трети етаж, докъдето се стигаше с малък асансьор, бе определена за хазарт. В една от залите на втория етаж имаше малък бар с много чевръст барман от родината на Сабинал, който при нужда си взимаше двама или дори трима помощници. На партера освен гардеробна, салон и кухня имаше галерия с хубави картини и интересна библиотека. Мазето бе добре заредено с вино. Готвачът, който приготвяше обедите, чайовете, официалните и неофициалните приеми и дори закуските, като получаваше за това само по някой и друг дребен бакшиш, също бе аржентинец.

В Сабинал Толифър позна човек от своята кръв, но с много по-големи възможности, и с радост прие да го посети в дома му. Там той се срещна с най-различни личности, които много го заинтересуваха: френски банкери и законодатели, руски князе, южноамерикански милионери, гръцки комарджии и какви ли още не. Веднага усети — тук ще срещне Ейлийн с такива хора, че тя ще остане с впечатлението за запознанства със световноизвестни личности.

Тази мисъл доста го развеселяваше, когато Толифър пристигна в Лондон. След като се обади по телефона на Ейлийн, той прекара по-голямата част от деня на Бонд Стрийт, където се снабди с всичко необходимо за прекарването на цялото лято в Европа, а после се отправи към нейния хотел. Реши този път да не се преструва на влюбен. По-скоро щеше да играе ролята на безкористен приятел, на човек, който я харесва и иска да я запознае заради самата нея с хора, до каквито тя иначе не би се добрала.

След като се поздравиха и си казаха няколко незначителни думи, тя веднага му разправи за посещението си в имението на лорд Хадънфийлд,

— Хадънфийлд… а, да, помня го — каза Толифър. — Той идва в Щатите преди няколко години. Засякох се с него в Нюпорт или Саутхамптън. Веселяк. Обича умните хора.

Всъщност Толифър изобщо не познаваше Хадънфийлд, но бе чувал това-онова за него. Затова веднага почна да й разказва за престоя си в Париж и добави, че същия ден в Лондон е обядвал е някоя си лейди Лесинг, име, което Ейлийн бе видяла сутринта в светските хроники на вестниците.

Тя се радваше много на вниманието му, но не можеше да си го обясни. Очевидно той не разчиташе на нея, за да разшири връзките си. Може би очакваше да получи нещо от Франк. Това я озадачаваше, но тя знаеше много добре, че никой не може да измъкне нещо от Каупъруд, като ухажва нея. Той не беше такъв човек. И затова, въпреки подозренията си, Ейлийн повярва, макар и малко колебливо, че Толифър наистина я харесва просто като човек.

Същата вечер отидоха в ресторант „Принс“, където той непрекъснато я забавляваше с бъдещите й развлечения, стига само тя да се съгласи. Разказваше й с възторг за Париж.

— Щом мъжът ви е толкова зает, защо да не отскочите сама? — предложи Толифър. — Там можете да правите, да видите всичко, да си купите толкова интересни неща. Никога не съм виждал Париж по-всеел.

— Много бих искала — призна Ейлийн, — защото всъщност имам да пазарувам. Но не знам дали мъжът ми ще може да дойде с мен.

Толифър се разсмя на последните й думи, макар и не подигравателно.

— Смятам, че всеки зает съпруг би трябвало да пусне жена си, за да си напазарува за две седмици в Париж — каза той.

Ейлийн, нетърпелива да изпита радостите от това ново приятелство, възкликна:

— Знаете ли какво ще направя? Още утре ще го попитам и ще ви се обадя.

След вечеря отидоха на неофициалната, но редовна „вторник вечер“ в квартирата на Сесилия Грант, актриса, която играеше в нашумялото тогава ревю и по една случайност любовница на граф Етиен льо Бар, много чаровен французин, добре известен в Лондон. Толифър знаеше, че само да почука на вратата на Сесилия, и тя ще ги посрещне добре двамата с Ейлийн. А хората, с които се видяха там — между които някаква странна графиня, жена на един английски лорд, се сториха на Ейлийн много значими и още веднъж я убедиха, че каквито и да са подбудите на Толифър, неговите познанства са далеч по-важни от нейните и дори от тези на Каупъруд. И в този миг, макар и да си замълча, тя реши да замине за Париж.