Теодор Драйзер
Стоик (8)

ГЛАВА VIII

Тъкмо когато Беренис говореше за него, Брус Толифър, красивият безделник, отморяваше доста съсипаното си тяло, както и всестранния си и колоритен дух в една от малките спални на пансиона на мисис Селма Хол на Източната петдесет и трета улица — някога доста моден, но сега позападнал квартал с фасади от скъп кафяв пясъчник. Вкусът в устата му беше гаден, следствие на развлеченията до малките часове, но въпреки това на проядената от времето табуретка до него имаше бутилка уиски, сифон за сода и цигари. От другата му страна на сгъваемото легло лежеше една доста привлекателна млада актриса, която делеше с него заплатата си, стаята си и всичко, което имаше на този свят.

В единадесет без нещо сутринта двамата още дремеха. Но след няколко минути Розали Харигън отвори очи и огледа отблъскващата стая с някога кремавите, ала вече избелели тапети, с ниската тоалетка с тройни огледала и шкафа и реши, че трябва да стане и да разтреби разхвърляните навсякъде дрехи. Към стаята бяха направени малка кухничка и баня, а вдясно от табуретката имаше бюро, на което Розали сервираше, когато се хранеха в къщи.

Дори неглиже тя бе привлекателно създание. Къдрава, пищна черна коса, бяло личице, неголеми, проницателни черни очи, червени устни, леко чип нос, изящна фигура с чувствени извивки — всичко това, взето заедно, задържа, макар и за кратко, непостоянния, безпътен красавец Толифър. Розали си помисли дали да не му даде една цигара и нещо за пиене. А след това, стига той да поискаше, щеше да му направи кафе и да му свари няколко яйца. Ако пък решеше да не се помръдва и да не й обръща никакво внимание, тя ще се облече и ще отиде на репетицията в дванадесет часа, а сетне ще се върне при него, за да дочака все някога разбуждането му. Защото Розали бе влюбена.

Любимец на жените по самата си същност, Толифър приемаше хладно такива жестове. И защо не? Един Толифър, от виден род от Вирджиния и Южна Каролина! Беше в правата си да общува само с най-изискани люде! Но за беда, ако не беше Розали или някоя друга като нея, той често оставаше без пукната пара, при това пиян и затънал в дългове. И въпреки всичко това привличаше жените като магнит. Но сега, след повече от двадесет години лекомислено съществуване, той не бе успял да си намери добра партия и затова се държеше рязко, подигравателно и властно с всяка, която благоволеше да удостои е присъствието си.

Толифър бе потомък на добро южняшко семейство, някога много богато и издигнато. И до ден днешен в Чарлстън се издигаше великолепна стара къща, в която живееха последните потомци от рода, оцелели след Гражданската война. До ден днешен те пазеха облигации на стойност хиляди долари още от времето на Конфедерацията и обезценени от изхода на войната. Брус имаше брат в армията, капитан Уексфърд Толифър, който го смяташе за безделник и нехранимайко.

В Сан Антонио, Тексас, имаше още един брат, собственик на хубаво ранчо, който бе заминал на запад, бе се оженил, бе създал деца и бе останал да живее там и който сега гледаше на амбициите на Брус да завладее нюйоркското общество като на връх на глупостта. Щом ще предприема нещо — например да хване някоя богата наследница — защо не го е сторил още преди години? Вярно, че името му се появяваше във вестниците от време на време и в един момент се говореше, че щял да се жени за богато момиче от Ню Йорк, току-що появило се в обществото. Но оттогава бяха минали десет години и не бе излязло нищо. Нито братята му, нито някой друг роднина вече му имаха доверие. С него бе свършено. Повечето от някогашните му приятели от нюйоркското общество бяха склонни да се съгласят с това. Той прекалено много се подчиняваше на страстите си. Не ценеше социалното си положение. Затова те отдавна бяха се отказали да му дават каквито и да било заеми.

Но имаше и други, мъже и жени, млади и стари, които го виждаха от време на време трезв и добре облечен и изпитваха неволно съжаление, че не е успял да се ожени за богата наследница и не се е върнал в онези среди, сред които би блестял така ослепително. Топлият му южняшки тембър бе така приятен, щом Брус го пуснеше в действие, а усмивката му — така мила.

Историята му с Розали Харигън бе започнала преди два месеца и нямаше изгледи да продължи още толкова. Тя бе най-обикновена хористка, която печелеше тридесет и пет долара седмично. Макар да бе весела, мила и обичлива, той виждаше, че Розали няма да напредне, защото не бе достатъчно пробивна. При нея го задържаха само тялото й, нейната страст и любов.

И сега, гледайки разрошената му черна коса и изящно очертаните устни и брадичка с такава трогателна наслада, Розали потръпваше от отчаяние и страх, че някоя друга може да й го отнеме. Тази сутрин той можеше да се събуди с добре познатото й ръмжене, ругатни и заповеди. И въпреки това тя искаше да остане до него с часове, дори ако трябва само да го гали по косата.

Толифър от своя страна разсъждаваше в полубудно състояние върху всички злини, с които бе изпъстрено всекидневието му. Защото сега той нямаше никакви пари освен тези, които взимаше от Розали. И вече бе започнал да губи интерес към нея. Как му се искаше да намери някоя богата жена, с която да заживее нашироко, дори да се ожени за нея, ако трябва, и да натрие носа на всички тези местни парвенюта, които сега го гледат отвисоко, да им покаже какво значи да си Толифър, при това един богат Толифър!

Скоро след пристигането си в Ню Йорк той бе спечелил любовта на една богата наследница и я бе склонил да избяга с него, но родителите й разбраха навреме и я експедираха в чужбина. А той бе заклеймен във вестниците като зестрогонец, от когото трябва да се пазят всички почетни богати семейства, ако искат дъщерите им да сключат добър и щастлив брак. И този провал, или по-точно грешка, заедно с пиенето, жените и хазарта затвори за него вратите, през които ,от години се опитваше да влезе.

Той се разсъни и докато се обличаше, мърмореше на Розали — защо го е замъкнала на това събиране снощи, където се бе напил и бе почнал да се подиграва на всички околии, докато най-сетне си отиде за тяхно голямо облекчение.

— Какви хора! Каква сбирщина! — викаше Брус. — Защо не ми каза, че ще дойдат и тия вестникари? То и актьорите не са стока, но тия драскачи, дето ги домъкнаха твоите приятелки! Тия ловци на сензации! Пфу!

— Но аз не знаех, че ще дойдат, Брус — оправдаваше се Розали с побледняло, но изразително лице, като се опитваше да препече една филийка на газовия котлон. — Мислех, че е само за звездите на нашата програма.

— Звезди ли! И ти ги наричаш звезди! Те, ако са звезди, аз съм цяла плеяда! — Но Розали не можа да оцени това сравнение, тъй като не го разбра. — Пълни боклуци! Та ти не знаеш дори каква е разликата между звезда и газена лампа!

И той се прозя, като се чудеше кога ли ще се стегне и ще се махне оттук. Нима можеше да падне по-ниско? Делеше залък с момичета, които едва изкарваха достатъчно за себе си, а сетне пиеше и играеше комар с мъже, с които не можеше да се мери!

— Господи, вече не се издържа! — викна той. — Ще трябва да се махна. Не мога повече да кисна тук. Твърде унизително е!

Той прекоси стаята два пъти, пъхнал гневно ръце в джобовете си, Розали стоеше безмълвна до него и не смееше да си отвори устата от страх.

— Чуваш ли какво ти казвам? — настоя той. — Какво стърчиш като чучело? Какво нещо сте това жените! Или се борите като котки, или стихвате и дума не продумвате! Господи, де да можех да намеря някоя жена, една-единствена, с капка мозък в главата, тогава щях… щях…

Розали го погледна. Болката бе изкривила устните й в нещо като усмивка.

— Какво щеше да направиш? — попита тя тихо.

— Щях да остана с нея. Дори да я обикна! Иначе какъв смисъл има? Да седя тук, в тази дупка. За какъв дявол? Другаде ми е мястото на мен, в друг свят и аз ще се върна в него! Ние с теб ще трябва да се разделим. Няма как. Това не може да продължава нито ден повече!

С тези думи той отиде в килера, извади шапката и палтото си и тръгна към вратата. Но Розали му препречи пътя, хвърли се на гърдите му и притисна лице към неговото. Тя ридаеше.

— О, Брус, моля те! Какво съм ти сторила? Не ме ли обичаш вече? Не ти ли стига това, че съм готова на всичко за теб? Нищичко не ти искам, нали? Моля те, Брус, не ме напускай. Нали няма, Брус?

Но Толифър я отблъсна и се изскубна от обятията й.

— Недей, Розали, недей — продължи той. — Не мога да търпя такива работи. Така няма да ме задържиш. Отивам си, защото трябва.

Той отвори вратата, но щом пристъпи, Розали застана между него и стъпалата.

— О, Брус! — извика тя. — Моля те, за бога, не си отивай! Не ме оставяй така! Всичко ще направя за тебе, всичко, разбери. О, Брус, ще изкарвам повече пари, ще си намеря по-добра работа. Мога, знам го. Ще се преместим в друг апартамент. Аз ще уредя всичко. Брус, седни, моля те, и не се отнасяй така с мен. Ще се самоубия, ако ме оставиш?

Но този път Толифър бе неумолим.

— И стига, Роузи! Не ставай глупачка! Много добре знам, че няма да се самоубиеш. И ти го знаеш. Стегни се малко. Успокой се. Ще се видим довечера или може би утре, но сега трябва да се заловя за работа и това е всичко. Разбираш ли?

Розали омекна от погледа му. Едва сега тя разбра, че това, което има да става, ще стане, че няма да може да го задържи, ако той реши да си тръгне.

— О, Брус — помоли го тя още веднъж, притискайки се до него. — Няма да те пусна. Няма! Няма! Няма да си тръгваш!

— Няма ли? — попита Брус. — Я да видим!

Той я изблъска, излезе и хукна по стълбите. Ужасена и останала без дъх, Розали стоеше и гледаше с невиждащ поглед напред, докато входната врата не се затръшна, след което се обърна уморено и влезе в стаята, затвори вратата и се облегна на нея.

Време беше да отива на репетиция, но мисълта за това я накара да потръпне. Сега вече нищо не я интересуваше. Нищо… освен ако… ако той се върнеше… нали трябваше да си вземе дрехите…