Теодор Драйзер
Стоик (68)

ГЛАВА LXIX

Каупъруд всячески се опита да внуши на Ейлийн какво огромно значение има богатството, което ще премине в ръцете й след неговата смърт, и колко необходимо е тя да успее да реши практическите въпроси, както неизбежно ще възникнат пред нея като изпълнител на завещанието, но вместо да срещне нежност и разбиране, остана е впечатлението, че си е загубил времето. Ейлийн просто не разбираше колко важни са тези неща за него, а и за самата нея. Тя не беше добър психолог и когато него вече го нямаше, кое щеше да гарантира изпълнението на желанията му, залегнали в завещанието? И тази мисъл, вместо да му вдъхне жажда за живот, съвсем го обезкуражи. Той бе не само уморен, но и донейде отегчен, дори почна да се съмнява дали си струва да живее човек.

Колко странно — макар и в дрязги, бяха преживели тридесет години заедно- В началото, когато тя бе на седемнадесет, а той на двадесет и седем години, бе силно влюбен в нея. Малко по-късно разбра, че тази красива, цветуща жена не е достатъчно умна и чувствителна, не разбира и не цени неговите способности и положение във финансовия свят, но същевременно смята, че той й е вечна собственост и няма право да поглежда в посока, които не е нейната. И въпреки всички бури, последвали и най-малкото му отклонение от правия път, те пак бяха заедно и Ейлийн след толкова години все така нищо не разбираше и не ценеше сегашното богатство.

А ето най-сетне той бе намерил жена, която с цялото си същество го караше остро да чувствува вкуса към живота. Откри Беренис, а тя откри него. Те си помогнаха един на друг да разберат самите себе си. Чудотворната й любов се усещаше в гласа й, очите, думите, докосването. Ето тя се навежда над него и казва: „Скъпи мой! Любими! Нашата любов не е за ден-два, тя е вечна. Тя ще живее в теб, където и да си. В мен също. Няма да я забравим. Почивай, скъпи, и бъди щастлив.“

Тези копнения бяха прекъснати от влизането на самата Беренис, облечена като медицинска сестра. Когато чу познатия глас, той се размърда и се вторачи в нея, без да разбира какво виждат очите му. Престилката удивително подчертаваше необикновената й красота. Въпреки че беше доста слаб, Каупъруд повдигна с усилие глава и възкликна:

— Ти! Афродита! Богиня на морето! Цялата в бяло!

Тя се наведе и го целуна.

— Богиня! — прошепна той. — Какви златисточервени коси! Какви сини очи! — Каупъруд стисна ръката й и я притегли към себе си. — Сега си е мен, моя си. Помня те как излизаш от морската пяна, от синьото Егейско море!

— Франк! Франк! Искам завинаги да съм твоята богиня!

Беренис разбра, че той бълнува, и се опита да го успокои.

— Каква усмивка! — продължи Каупъруд. — Усмихни ми се пак. Като слънчев лъч. Подръж ръцете ми в своите, моя морска Афродито!

Беренис седна на края на леглото и се разплака тихо.

— Не ме оставяй, Афродито! Имам нужда от теб! — и той се притисна към нея.

В този миг в стаята влезе доктор Джеймс и като видя в какво състояние е Каупъруд, веднага се зае е него. На Беренис каза:

— Бъдете горда, скъпа! Един гигант ви поздравява. Но сега ни оставете за минутка. Трябва да му помогна. Той няма да умре.

Тя излезе от стаята, а докторът му даде хапче за възстановяване. След няколко минути Каупъруд престана да бълнува и попита:

— Къде е Беренис?

— Ще дойде, Франк, но сега ти трябва да почиваш — каза Джеймс.

Но Беренис чу гласа му, влезе, седна на столчето край леглото му и зачака. Скоро той отвори очи и заговори:

— Знаеш ли, Беренис — каза й Каупъруд, сякаш продължаваше някакъв разговор, — много е важно дворецът да се запази такъв, какъвто е, за да се излагат там моите картини и скулптури.

— Да, знам, Франк — отвърна Беренис тихо и съчувствено. — Ти толкова много го обичаш.

— Винаги съм го обичал. Прекрачваш прага, оставяш асфалта на Пето Авеню зад гърба си и след десет секунди се озоваваш в палмова градина, разхождаш се сред цветя и растения, посядаш да починеш, чуваш плясъка на водата. Потокът бъбли и се стича във вирчето и се чува водна музика, сякаш ручей ромоли в тихата прохлада на зелен лес…

— Знам, скъпи — прошепна Беренис. — Но сега трябва да почиваш. Спи, аз ще съм до теб. Ще ти бъда милосърдна сестра.

Тя се грижи неотклонно за него тази вечер, както и следващите, и остана поразена от нестихващия му интерес към делата, които вече не можеше да види.. Каупъруд говореше ту за картинната галерия, ту за метрото, ту за болницата.

Нито Беренис, нито доктор Джеймс подозираха, че му остават още само няколко дни. В нейно присъствие той се ободряваше, но поговореше ли няколко минути, усещаше умора и му се доспиваше.

— Оставяйте го да спи колкото иска — посъветва я доктор Джеймс. — Той просто си съхранява силите.

Тези думи съвсем обезкуражиха Беренис. Тя дори попита няма ли какво друго да се прави, за да му помогне.

— Не — отвърна Джеймс. — Сънят сега е най-доброто лекарство за него. Току-виж прескочил трапа. Давам му най-добрите общоукрепващи хапчета, които знам, но можем само да чакаме. Дано се оправи.

Но Каупъруд не се оправи. Две денонощия преди да умре, състоянието му се влоши толкова рязко, че доктор Джеймс съобщи на сина му, Франк А. Каупъруд-младши, и на Лилиан, дъщеря му, сега мисис Темпълтън. Но не и на Ейлийн, както забелязаха с пристигането си дъщерята и синът. Когато попитаха защо я няма мисис Каупъруд, доктор Джеймс им отговори, че по някакви свои съображения тя е отказала да посещава мъжа си.

Макар децата на Каупъруд да знаеха колко отчуждени са Ейлийн и баща им, нейното отсъствие край леглото му в такъв момент ги смути и те се почувстваха длъжни да й съобщят за състоянието му. Веднага намериха автомат и й позвъниха, но за голямо свое учудване разбраха, че тя не желае да обсъжда нищо с тях. Ейлийн им заяви, че Каупъруд е възложил на доктор Джеймс и мис Флеминг да се грижат за него, без да се съобразява е нейните желания, и тя е убедена, че те ще се справят. Отказа им категорично да дойде.

Зашеметени от нейната жестокост, на Лилиан и Франк ме им оставаше нищо друго, освен да се върнат при баща си и да чакат изхода от кризата. Доктор Джеймс, Беренис и Джеймисън стояха безпомощни и изплашени около болния и съзнаваха, че нищо не могат да направят. Чакаха часове наред, вслушваха се в тежкото му дишане, което от време на време замираше, докато внезапно, след още двадесет и четири часа, Каупъруд се размърда, сякаш искаше да се отърве от тази ужасна умора, понадигна се на лакът, като да се огледа наоколо, и изведнъж падна рязко назад и не мръдна.

Смърт! Смърт! Ето я пред тях — неудържима и сурова!

— Франк! — извика Беренис, вцепенена, вперила в него широко отворените си, изумени очи. Тя се приближи до леглото и падна на колене, като стискаше влажните му ръце и криеше лицето си в тях. — О, Франк, скъпи мой, не! — извика пак Беренис и се свлече бавно на пода в несвяст.