Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stoic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Сканиране и разпознаване
NomaD (2008)

Издание:

Издателство на БКП, 1990

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XXIV

Отношението на Каупъруд към Беренис по това време бе едновременно като на баща и на любовник. Красотата и бързият й ум пораждаха у него като по-възрастен и солиден човек неизменно възхищение и желание да я закриля и да развива богатата й натура. Едновременно с това, и то безспорно, той изгаряше за нея, макар и да усещаше понякога нещо странно в техните отношения, тъй като не можеше да не крие тази връзка между един шестдесетгодишен мъж и скандално младо момиче. От друга страна, нейната трезва предвидливост, която така често не отстъпваше на неговата, го изпълваше както със сила, така и с гордост. Независимостта и енергията й го тласкаха не толкова да трупа капитал, колкото да използва възможностите на парите, които могат да й осигурят обществено положение и развитие на духа й. Това обясняваше присъствието му сега в Лондон и му придаваше истинска тежест. Каупъруд я свари сияеща и възторжена както винаги, взе я в прегръдките си и сякаш пое част от нейната радост и увереност.

— Добре дошъл в Лондон! — бяха първите й думи. — Значи Цезар прекрачи Рубикон!

— Благодаря ти, Беви — каза той, като я пусна. — Получих телеграмата ти и я пазя. Я да те видя. Иди нататък.

Каупъруд я оглеждаше с голямо удоволствие, докато тя, иронично усмихната, се разходи напред-назад из стаята като същински манекен и накрая направи реверанс с думите:

— Право от мадам Сари! Цената е… тайна! — и нацупи устни.

Беше облечена в тъмносиня кадифена рокля по тялото, обточена с перлички по врата и колана.

Каупъруд я хвана за ръка и я поведе към малкото канапе за двама.

— Великолепно! — каза той. — Думи нямам да ти кажа колко се радвам да те видя отново.

И Каупъруд разпита за майка й, като добави:

— Знаеш ли, Беви, чувствам се много особено. Никога не съм обичал Лондон, но сега, като знам, че ти си тук, се зарадвах да го видя.

— И какво още? — попита тя.

— Да видя теб, разбира се — засмя се той и почна да я целува по очите, косата, устата и пръстите, докато накрая Беренис не го спря и не му каза, че е още рано. Принуден да отстъпи, Каупъруд разправи накратко за пътуването:

— Ейлийн е с мен в „Сесил“ — продължи той. Нарисуваха й портрета за вестниците. А твоят приятел Толифър доста се постара, за да прекара тя приятно.

— Моят приятел ли? Че аз не го познавам!

— Знам, знам, но той се оказа доста умен мъж. Да беше го видяла как дойде при мен в Ню Йорк и посетне на кораба. Аладин и вълшебната лампа, наречена пари. Между другото, Толифър продължи за Париж, предполагам, за да не настрои Ейлийн подозрително. Естествено аз се погрижих да разполага с достатъчно пари.

— Видели сте се на кораба? — попита Беренис.

— Да, капитанът ни запозна. Само че Толифър вече го бе подработил. И е същински гений с дамите. Така ги печели, че практически монополизира по-хубавите.

— След като ти си там? Как мога да ти повярвам?

— Чудно наистина, но този човек е много особен. Надушва точно какво е нужно. Аз лично малко се виждах с него, но на Ейлийн направи такова впечатление, че тя дори иска да го поканим на обяд.

Каупъруд погледна мрачно Беренис, но тя на свой ред му отвърна доволна:

— Много се радвам. Наистина. Ейлийн има нужда от разнообразие. Това отдавна трябваше да стане.

— Така е — каза Каупъруд. — След като аз не мога да съм такъв, какъвто иска, защо да не го получи от друг? Във всеки случай се надявам и смятам, че той ще бъде благоразумен. Ейлийн вече се гласи да ходи в Париж да пазарува. Така че нещата се нареждат добре.

— Много добре — възкликна Беренис усмихната. — Може пък да успеем да осъществим плановете си. И чия е заслугата?

— Нито твоя, нито моя. Просто стана така, както когато ти дойде при мен миналата Коледа, без изобщо да се надявам.

И той започна отново да я гали, но тя, погълната от мислите си, го спря с думите:

— Чакай, чакай, разкажи ми за Лондон и после и аз ще ти съобщя нещо.

— За Лондон ли? Засега перспективите са чудесни. Нали ти споменах в Ню Йорк за онези двамата, Грийвс и Хеншоу, на които им отказах. Сега се получи писмо от тях в хотела, малко преди да тръгна. Искат да се видят с мен и аз им назначих среща. А що се отнася до големия проект, тук има неколцина души, с които смятам да говоря. Щом се разбере нещо, веднага ще ти кажа. А междувременно искам да се измъкнем някъде с теб. Да успеем малко да си починем, преди да се захвана с всичко това. Но Ейлийн… Докато тя не замине… — той млъкна за миг. — Смятам, разбира се, да я убедя да отиде в Париж и тогава ние с теб можем да заминем за Норкап или по Средиземно море. Един от моите агенти ми каза, че може да осигури яхта под наем за лятото.

— Яхта, яхта! — възкликна Беренис радостно, като същевременно сложи пръст на устата му. — Не, не, не! Ще попречи на моите планове. Уредила съм някои неща така, както аз ги искам. Аз…

Но Каупъруд я сграбчи и запуши устата й с целувка.

— Я какъв си нетърпелив! — каза тя меко. — Чакай малко… — и го заведе в другата стая, където край отворения прозорец бе сложена маса. — Вижте, господарю, чака ни пир за двама. Вашата робиня ви кани. Ако седнеш и пийнеш с мен и се държиш като добро момче, ще ти разкажа какво съм свършила. Ако щеш вярвай, намерих изход.

— Изход ли? — закачи я Каупъруд. — Толкова скоро? Де да можех и аз така!

— Е, почти — продължи Беренис, като вдигна кана с любимото му вино и наля на двамата. — Може да ти се стори странно, но аз доста си мислих. А когато се размисля…

Тя спря и погледна към тавана. Той взе чашата от ръцете й и я целуна, както тя очакваше.

— Назад, Цезаре! — закачи го Беренис. — Още няма да пием. Първо ти седни там, а аз — тук. И ще ти кажа всичко. Ще ти се изповядам.

— Дяволче! Я по-сериозно, Беви!

— Никога не съм била по-сериозна — каза тя. — Чуй ме, Франк. Стана така: на кораба имаше пет-шест англичани, млади и стари, и все хубави. Поне тези, с които аз флиртувах, бяха хубави.

— Сигурно — каза Каупъруд добродушно, макар и с малко съмнение. — И какво?

— Е, щом ще си толкова великодушен, трябва да ти кажа, че го направих заради тебе, при това невинно, макар и да не ми повярваш. Разбрах например, че на някакви си три десетина мили от Лондон има малко живописно място, Бовъни. На Темза. За него ми каза един много привлекателен млад мъж, неженен. Артър Тавистък. Той живее там с майка си лейди Тавистък. Сигурна съм, че тя ще ти допадне. А и майка ми много го хареса. Така че…

— Така че ние заминаваме за Бовъни, двете с майка — каза Каупъруд язвително.

— Точно така! — не остана назад Беренис. — И за това исках да ти говоря — за майка. Отсега нататък ще трябва да й обръщаш доста внимание. И много по-малко на мен. Освен като мой настойник — и тя го щипна за ухото.

— С други думи, Каупъруд, настойник и приятел на семейството. — Той се усмихна криво.

— Точно така — настоя Беренис. — Нещо повече, много скоро ще замина на пътешествие с лодка заедно с Артър. При това — тук тя се засмя — той обещава чудесна малка яхта, идеална за нас с майка. Ще има лунни нощи и слънчеви следобеди, и чайове; майките ни ще си седят или ще плетат, или ще се разхождат в градината, ти ще пушиш и ще четеш, а ние с Артър…

— О, да, разбирам, чудесно ще си прекараме: с яхта, любовник, пролет, настойник, майка. Какво идеално лято.

— За по-добро не може и да се мечтае — настоя Беренис бурно. — Той дори ми каза какви са навесите — в червено и зелено. Описа и всичките си приятели.

— И те сигурно са в червено и зелено — обади се Каупъруд.

— Почти. Нали ги знаеш, с фланелени панталони и блейзери. Както си му е редът. Така каза Артър на майка. Обеща да ни запознае с тях,

— А поканите за сватбата?

— Ще ги изпратим най-късно до юни, да знаеш.

— А може ли аз да съм кумът, дето ще предаде булката на младоженеца?

— Може, разбира се — отвърна Беренис, без да се усмихва.

— Боже господи! — разсмя се високо Каупъруд. — Доста успешно пътуване!

— Още не знаеш всичко — продължи тя нагло и заядливо. — Далеч не всичко. Ако ти кажа за Мейдънхед, ще се изчервя…

— Така ли? Няма да го забравя.

— Още не знаеш за полковник Хоксбъри от Кралската не знам какво си — продължи Беренис, уж като някаква глупачка. — От онези, военните хубавци. Познавал друг офицер, който имал братовчед, а той пък притежавал къщица в някакъв парк на Темза…

— Две къщици и две яхти! Дали нещата не ти се привиждат двойни?

— Във всеки случай тази рядко я давали под наем. За пръв път това лято била свободна. Същинска мечта била. Преотстъпвали я обикновено на приятели. Но за нас с майка…

— Значи ти вече си станала дъщерята на полка!

— Е, добре, да оставим полковника. Да ти кажа за Уилтън Брейтуейт Ротисли, който има страхотни мустачки, висок е 183 сантиметра…

— Е, Беви, та ти си много добре осведомена. Почвам да се съмнявам!

— За Уилтън недей! Кълна се, с него никога! С полковника може би, но не и с Уилтън! — и тя се разсмя. — И да не те отегчавам повече, ще ти кажа, че вече разполагам не само с четири яхти по Темза, но и с четири добре обзаведени къщи в най-страхотните квартали на Лондон или недалеч от тях, които можем да наемем или за сезона, или за една година, или за винаги, ако решим да се установим тук.

— Стига да искаш, мила — рече Каупъруд. — Ама ти си същинска актриса!

— И всичките ми обожатели — продължи Беренис, без да обръща внимание на възхищението му, — са готови да ми ги покажат — и къщите, и яхтите, стига да им дам лондонския си адрес, нещо, което аз още не съм направила.

— Браво! Ей, богу, браво! — възкликна Каупъруд.

— Само че още с никого не съм се обвързала и нищо не съм обещавала — добави тя. — С мама решихме да разгледаме къщата на Гросвенър Скуеър и друга една на Баркли Скуеър и тогава ще видим какво ще правим.

— Не смяташ ли, че ще трябва да се посъветваш със стария си настойник във връзка с договора за наема и така нататък?

— Е, за договора — да, но за другото…

— За другото се предавам, при това с радост. Цял живот ръководя, стига ми. Я да те видя сега тебе.

— Добре — продължи Беренис игриво, — като начало ще седна тук — и тя се настани в скута му, пресегна се, взе от масата чашата и докосна устни до ръба й: — Виж, намислих си желание. — И изпи половината. — Сега си измисли и ти — каза Беренис, като му подаде чашата и не свали поглед от него, докато той не я допи. — А сега я хвърли през дясното ми рамо, за да се разбие в стената и никой повече да не пие от нея. Така са правили старите датчани и нормани. Сега…

Каупъруд хвърли чашата.

— Сега ме целуни и желанието ще се сбъдне — рече тя. — Защото съм вещица, както много добре знаеш, и изпълнявам желания.

— Напълно ти вярвам — каза Каупъруд с обич, като я целуна тържествено.

След вечеря те обсъдиха какво ще правят в най-близко време. Беренис в никакъв случай не искаше да напуска Англия. Беше дошла пролетта, а тя винаги бе мечтала да обиколи градовете с големи катедрали — Кентърбъри, Йорк, Уелс, да види римските бани в Бат, да посети Оксфорд и Кембридж, както и няколко стари замъка. Можеха да пътуват заедно, но едва след като той разучи възможностите за лондонския си проект. От своя страна Беренис също искаше да огледа споменатите къщи. А щом се устрояха, можеха веднага да заминат.

Междувременно Каупъруд трябваше да отиде да види майка й, която напоследък бе разстроена и бе изпаднала в депресия, опасявайки се за тях тримата, кой знае от какво. А след това можеше да се върне при нея и тогава… тогава…

Каупъруд я взе в прегръдките си.

— Добре, Минерва — каза той. — Не знам, може и да успеем да уредим всичко така, както искаш. Но едно е сигурно, ако нещо не върви тук, ще направим околосветско пътешествие. Все ще се оправя някак си с Ейлийн. Дори тя да не се съгласи, пак ще заминем. Нищо, че ме заплашва да разгласи всичко в пресата. Сигурно ще мога да го предотвратя. Поне досега съм се оправял.

Той я целуна нежно и това някак си го успокои. Сетне отиде да поговори с мисис Картър. Намери я да чете роман от Мари Корели, седнала до отворения прозорец. Явно се бе облякла и сресала заради него. Усмихна му се доста бодро. Но все пак Каупъруд усети как тя се притеснява, бои се от изхода на тази му история с Беренис. Стори му се, че вижда в очите й напрежение и потиснатост. Затова, след като си размениха няколко незначителни фрази, колко приятно е да прекараш пролетта в Англия, той уж между другото, но съвсем откровено, й каза:

— На ваше място не бих се притеснявал, Хати. Ние с Беви чудесно се разбираме. Смятам, че тя и със себе си е съвсем наясно. Беви е красива и умна и аз я обичам. И да имаме неприятности, ще се справим с тях. Гледайте да си прекарвате добре. Аз вероятно ще бъда много зает и няма да се виждаме толкова, колкото ми се иска, но ще бъда нащрек. А и тя също. Така че не се бойте.

— О, аз не се боя, Франк — каза тя почти извинително. — Естествено знам колко е находчива и решителна Беви и как се грижите за нея. Така се надявам да ви върви. Тя е тъкмо за вас, Франк, толкова талантлива и обаятелна е. Да бяхте я видели на кораба как общуваше с хората. Забавляваше ги, но успяваше да ги задържи на разстояние. Сега ще поостанете ли? Така се радвам. Аз нещо не съм разположена, но се надявам да се видим по-късно.

Тя го изпрати до вратата като домакиня, която е приела важен гост, за какъвто и наистина го смяташе. След като той си отиде, Хати затвори вратата, отиде до прозореца, погледна тъжно през него, сложи си малко руж на страните — в случай че Беренис надникне, — след това извади от куфара шише бренди и си наля една чашка.