Теодор Драйзер
Стоик (7)

ГЛАВА VII

След като даде инструкции на Сипънс и разбра, че за да приключи чикагските си дела, ще трябва да замине за Ню Йорк и да се консултира с неколцина финансисти как да се сдобие веднага с известни суми срещу имуществото си в Чикаго, Каупъруд отново се размисли за Беренис и за това, как да пътуват и да живеят така, че да не привличат вниманието върху себе си.

Естествено на него нещата му бяха много по-ясни, отколкото на Беренис — цяла дълга верига от факти и преживявания го свързваха с Ейлийн здраво, както с никоя друга. Беренис не би могла да го разбере, особена след като той така пламенно я бе преследвал. Но самият Каупъруд бе принуден да се съмнява в успеха на каквито и да били действия спрямо Ейлийн освен умиротворителната дипломация. Иначе рискът би бил твърде голям, особено ако решеха да нахлуят в Лондон, и то така скоро след големия шум, вдигнал се около създадената от него компания и похватите, които използваше в Чикаго. Бяха го обвинили, че дава подкупи и едва ли не, че разклаща устоите на обществото. И сега в никакъв случай не можеше да си позволи нови нападки или вестникарски разкрития на връзката му с Беренис, които Ейлийн бе в състояние да предизвика.

А имаше и още един проблем, който можеше да се отрази зле на отношенията му с Беренис — връзките му с други жени. Той съвсем не бе прекъснал някои от старите си истории. Засега се бе отървал временно от Арлет Уейн. Имаше и няколко съвсем случайни връзки, но съвсем друго нещо бе Каролайн Ханд, жената на Хосмър Ханд, чикагски богаташ, вложил акции в железниците и консервените компании. Тя приличаше на девойче, а не на съпруга, когато Каупъруд се запозна с нея. След това Ханд се разведе с Каролайн, но и остави добра издръжка. Тя все още обичаше Каупъруд. По време на чикагската си битка той често я посещаваше, тъй като бе. убеден, че Беренис никога няма да го обикне.

А сега Каролайн възнамеряваше да се премести в Ню Йорк, за да бъде с него, когато той най-сетне реши да напусне Чикаго. Тя беше умна жена и не ревнуваше — или поне не го показваше; красива, макар и малко екстравагантно облечена, и толкова остроумна, че винаги успяваше да го разведри. Сега беше на тридесет години, въпреки че изглеждаше на двадесет и пет и бе запазила бодрия дух на двадесетгодишно момиче. До мига, в който пристигна Беренис, а и след това — тъй като Беренис не го знаеше — домът на Каролайн Ханд бе широко отворен за Каупъруд и за всекиго, който той пожелаеше да покани. Тъкмо за нейната къща в Норт Сайд споменаваха чикагските вестници в най-злостните си нападки срещу него. Каролайн все твърдеше, че щом я разлюби, той само трябва да й го каже и тя няма да го задържа насила.

Сега, когато се чудеше какво да прави, Каупъруд си помисли дали да не се хване за думите й, да й обясни как стоят нещата и да я напусне. Но колкото и да държеше на Беренис, това му се стори излишно. Реши, че може да се разбере и с двете. В никакъв случай нямаше да допусне нещо да помрачи връзката му с Беренис, на която бе обещал да бъде верен, доколкото това бе по силите му.

Но мисълта за Ейлийн не го напускаше. Каупъруд неволно си спомняше за случките, които ги бяха сближили, за онази бурна, неистова треска, която я бе обзела във Филаделфия и бе допринесла за първия му финансов крах или може би дори го бе причинила. Колко весела, безразсъдна, емоционална бе някогашната Ейлийн, отдала му се цялата така трескаво и зачакала в замяна онази пълна сигурност, с каквато любовта не е дарявала никого през цялата си дълга унищожителна история! И дори сега, след толкова години, след толкова много връзки в неговия и в нейния живот, тя не се бе променила и още го обичаше.

— Знаеш ли, мила — каза той на Беренис. — Толкова ми е жал за Ейлийн! Стои си в тази голяма къща в Ню Йорк без никакви интересни познати. Търсят я само някакви безделници, които гледат да я заведат някъде да ядат и пият, за да може после тя да плати сметката. Знам го от слугите, които все още са ми верни.

— Тъжна работа — отвърна Беренис. — Но я разбирам.

— Не я съдя — продължи Каупъруд. — Всъщност вината е изцяло моя. Знаеш ли какво си мисля — да намеря някой привлекателен младеж от нюйоркското общество, може и да не е от най-висшите кръгове, който срещу съответното заплащане да се наеме да я развлича. Само не го разбирай съвсем буквално.

Тук той се усмихна тъжно на Беренис.

Но тя се направи, че не забелязва това, изслуша го невъзмутимо и само лекото потръпване в крайчеца на устните би могло да издаде радостта й, че неговите намерения напълно съвпадат с нейните.

— Ох, не знам — каза Беренис предпазливо. — Сигурно има такива хора.

— Под път и над път — продължи делово Каупъруд. — Разбира се, той трябва да е американец. Ейлийн не обича да я ухажват чужденци. Но едно е сигурно — този въпрос трябва да се уреди скоро, ако искаме да се виждаме свободно и да сме спокойни.

— Мисля, че знам човек за тази работа — прекъсна го Беренис замислено. — Казва се Брус Толифър. От рода Толифър от Вирджиния и Северна Каролина. Може да си чувал за него.

— Не. Дали е такъв, какъвто ми трябва?

— Е, млад е и много красив, ако имаш предвид това — продължи Беренис. — Не го познавам лично. Само веднъж съм го виждала — на тенискортовете у Дейниа Муърс в Ню Джърси. Едгар Бонсил тогава ми разправяше какъв паразит бил този Брус и как го издържали богати жени като Дейниа Муърс например. — Тук тя се засмя и добави: — Едгар май се страхуваше да не го харесам. Той наистина е доста привлекателен.

Беренис се засмя неопределено, сякаш не знаеше почти нищо за този човек.

— Звучи интересно — отсъди Каупъруд. — Сигурно е доста известен в Ню Йорк.

— Да. Едгар ми каза, че се мяркал на Уолстрийт, Нищо сериозно не вършел, само колкото да прави впечатление,

— Наистина ли! — възкликна Каупъруд е доволно изражение. — Тогава сигурно лесно ще го открия, макар че има много такива като него. Навремето и аз познавах доста.

— Чувствам се доста неловко — каза Беренис. — Ужасно е, че трябва да се занимаваме с такива неща. Гледай да намериш човек, който да не причини никакви неприятности на Ейлийн.

— Аз й мисля само доброто, Беви. И ти го знаеш. Просто искам този човек да направи за нея това, което не можем да направим нито аз, нито тя, заедно или поотделно.

Тук той спря и загледа Беренис замислено, а тя му отвърна с мрачен и унил поглед.

— Трябва ми човек, който да се заеме със задачата да я развлича. Готов съм да му платя, при това щедро.

— Добре, ще видим — каза Беренис и смени темата, която уж й беше неприятна. — Майка ще пристигне утре в един часа. Запазила съм стаи в „Бранднигам“. Но сега искам да поговорим за Ролф.

— Какво за Ролф?

— О, той е толкова непрактичен. И образование няма. Иска ми се да му намеря някаква работа.

— Не се притеснявай. Ще наредя на моите хора да се погрижат за него. Можем да го вземем като секретар. Ще кажа на Китъридж да му пише.

Беренис го погледна, доста поразена от лекотата, с която той решаваше всичко, и от щедростта му към нея.

— Искам да знаеш колко съм ти признателна, Франк. Толкова си добър към мен.