Теодор Драйзер
Стоик (73)

ГЛАВА LXXIV

Смъртта на Франк Алджърнън Каупъруд предизвика много догадки, свързани най-вече със състоянието му — колко е голямо, кой ще го наследи, по колко ще получи всеки от наследниците. Преди да бъде отворено завещанието, се пусна мълвата, че Ейлийн ще получи минимална сума, а по-голямата част от имуществото е оставено на двете деца на Каупъруд. Говореше се също, че той щедро е възнаградил лондонските си фаворити.

Не мина и седмица след смъртта на Каупъруд и Ейлийн се отказа от услугите на неговия адвокат и нае някой си Чарлс Дей да защитава интересите й.

В завещанието си, дадено пет седмици след смъртта му за легализиране във Върховния съд на окръг Кук, Каупъруд оставяше различни дарения — по две хиляди долара за всеки от слугите, петдесет хиляди на Албърт Джеймисън и сто хиляди за обсерваторията на името на Франк А. Каупъруд, която той бе построил за Чикагския университет преди десет години. В списъка имаше десет лица и институции, сред които и двете му деца. Общата сума, оставена в дар на хора и учреждения, възлизаше на около половин милион долара.

Ейлийн бе обезпечена с дохода от останалото имущество. След смъртта й художествената галерия — колекцията от картини и скулптури на стойност около три милиона, трябваше да премине в собственост на град Ню Йорк, за да радва и възпитава висок вкус у хората. Около седемстотин и петдесет хиляди долара бяха оставени на разположение на изпълнителите на завещанието за поддържане на галерията. Освен това Каупъруд нареждаше да бъде купен парцел в Бронкс и там да бъде построена болница на стойност не повече от осемстотин хиляди долара. Останалата недвижима собственост — с част от дохода от нея трябваше да се издържа болницата — се предаваше в ръцете на изпълнителите на завещанието: Ейлийн, доктор Джеймс и Албърт Джеймисън. Болницата трябваше да носи неговото име — „Франк А. Каупъруд“ — и да приема пациенти независимо от тяхната раса, цвят на кожата или вероизповедание. Ако нямаха средства да си платят, щяха да ги лекуват безплатно.

Сега, след като Каупъруд вече го нямаше, Ейлийн започна свято да зачита волята му, като съсредоточи цялото си внимание върху болницата. Дори даде интервюта във вестниците, като очерта своите планове, които включваха и приют за оздравяващите, където да не се чувствува типичната болнична атмосфера. Едно от интервютата си тя завърши с думите: „Ще хвърля всичките си сили, за да изпълня желанията на моя съпруг. Тази болница се превърна в смисъл на живота ми.“

Но Каупъруд бе направил една сериозна грешка — не бе отчел начина, по който функционират всички американски съдилища, начина, по който те раздават правосъдие или го нарушават, протакането, на което бяха способни американските юристи.

Първият удар по състоянието му бе решението на Върховния съд на САЩ да ликвидира неговата Чикагска обединена транспортна компания. Тя гарантираше четирите и половина милиона долара, които той бе вложил в акции на Единната транспортна компания. Сега щяха да минат години в съдебни разпри, за да се установи не само стойността им, но и кой ги притежава. На Ейлийн това й дойде твърде много, тя се отказа да бъде изпълнителка на завещанието и възложи всичко на Джеймисън. Минаха още близо две години, но въпросът не се реши. Тогава започна паниката от 1907 година и Джеймисън, без да извести нито съда, нито Ейлийн, нито нейния адвокат, предаде спорните акции на комисията по реорганизация на компанията.

— Няма смисъл да ги разпродаваме, защото сега те не струват нищо — обясни Джеймисън. — А комисията по реорганизацията се надява да създаде план за спасяването на Единната транспортна компания.

След това комисията по реорганизацията заложи акциите в Среднозападното кредитно дружество — банката, която искаше да обедини всички чикагски железопътни линии в една голяма компания. Хората започнаха да се питат: „Какво ли е спечелил Джеймисън от всичко това?“

И докато чикагският съд не бързаше да легализира завещанието на Каупъруд, в Ню Йорк също не се правеше нищо по този въпрос. Дружеството за застраховка „Живот“ държеше ипотека върху онези двеста двадесет и пет хиляди долара, платени за пристройката към картинната галерия на палата на Пето Авеню; към тази сума се прибавяха седемнадесет хиляди за неиздължени лихви. Дружеството даде наследниците под съд. Без да уведомяват Ейлийн и нейните адвокати, сътрудниците му се споразумяха с Джеймисън и Франк Каупъруд-младши и продадоха на търг пристройката заедно с окачените в нея картини. Получените пари едва стигнаха, за да се удовлетворят исканията на дружеството и да се платят данъците и сметките за вода на нюйоркската община, които възлизаха на тридесет хиляди долара. Тогава Ейлийн и адвокатите й се обърнаха към съда с молба Джеймисън да бъде отстранен като изпълнител на завещанието.

Ейлийн заяви пред съдията Севъринг:

— Откак мъжът ми е починал, чувам само празни приказки, а пари няма. Мистър Джеймисън го бива да дава обещания и да говори мило, но аз не съм видяла пари от него. Когато му исках, той отговаряше, че няма. Престанах да му вярвам, дори го подозирам.

И Ейлийн разказа на съда как той без нейно знание е предал на комисията по реорганизацията четири и половина милиона долара, как е уредил да се продаде на търг картинната галерия за двеста двадесет и седем хиляди долара, когато тя е оценявана на четиристотин хиляди, как е поискал от нея комисиона от хиляда и петстотин долара, макар да е получил хонорара си като изпълнител на завещанието, как не е допуснал нейния адвокат до счетоводните книги за имуществото на Каупъруд.

— Когато мистър Джеймисън ми предложи да продам своя дом и художествената колекция — заключи тя — и да му заплатя шест процента за сделката, аз просто му отказах. Той ме заплаши, че ще ми почерни живота.

Съдията отложи гледането на делото за още три седмици.

— Така е, когато жена се захваща с работи, от които не разбира — отбеляза Франк А. Каупъруд-младши.

И докато Ейлийн се опитваше да отстрани Джеймисън като изпълнител на завещанието в Чикаго, той след три години бездействие в Ню Йорк изведнъж се обърна към съда с молба за изпълнителски права там. Но тъй като Ейлийн вече го бе дала под съд, трябваше да се изясни дали е способен да изпълнява тази роля, затова съдията Монахан отложи гледането на делото с петнадесет дни, за да се реши този въпрос. Междувременно в Чикаго Джеймисън отговори на съдията Севъринг по обвиненията на Ейлийн, че не е нарушавал интересите й и не е получил нито цент незаконно, дори напротив, направил е много за опазването на имуществото.

Съдията Севъринг отказа да отнеме на Джеймисън правата на изпълнител, но заяви:

— Разбира се, когато един изпълнител е получил от наследството полагаемото му се възнаграждение и пак иска от вдовицата да му изплати процент за оформянето на нейната част от завещанието, което и без това е негово задължение, той би трябвало да загуби правата си като такъв. Но аз се съмнявам дали мога да го отстраня като изпълнител на завещанието само по тази причина.

Ейлийн реши да обжалва това решение във Върховния съд.

По това време обаче Компанията на лондонското метро се обърна към Нюйоркския окръжен съд с молба да получи дължимите й осемстотин хиляди долара. Те не поставяли под съмнение платежоспособността на вдовицата, макар да знаели от сигурен източник, че вследствие на няколкото дела вече са се изпарили около три милиона от имуществото на Каупъруд. Съдът назначи за съдебен изпълнител Уилям Кънингам, който, независимо че Ейлийн бе болна от пневмония, веднага сложи охрана около палата на Каупъруд на Пето Авеню и три дни по-късно уреди тридневна разпродажба на картините, килимите и гоблените в дома, за да се изплати дължимата на лондонската компания сума. Пазачите бяха на поста си денонощно и следяха зорко да не изчезне нещо от имуществото, което щеше да се разпродава. Те непрекъснато се разхождаха из къщата, всяваха навсякъде безпорядък и нарушаваха правото на неприкосновеност на дома и собствеността.

Чарлс Дей, един от адвокатите на Ейлийн, веднага обжалва решението на съда и заяви, че тази процедура е сред най-ужасните примери за съдебен произвол, който някога е бил извършван в страната — става дума всъщност за истински заговор с цел да се проникне в дома по незаконен път, за да може той да бъде продаден насилствено заедно с картините и по такъв начин да се провали намерението на Каупъруд да остави на широката публика този палат и произведенията на изкуствата в него.

И докато нюйоркските адвокати на Ейлийн с всички сили се стараеха да отменят този запор, адвокатите й в Чикаго се бореха да бъде назначен съдебен изпълнител на цялото имущество на Каупъруд.

Тъй като никой не се сети да се възползва от правото да купи ипотеката върху пристройката към картинната галерия, продадена заради иска на Дружеството за застраховка „Живот“, след четири месеца то даде под съд изпълнителя Кънингам и Компанията на лондонското метро, които категорично отказаха да изкупят ипотеката, На всичко отгоре, докато комисията по реорганизацията, състояща се от чикагски капиталисти, разработваше съвместно с представители на банкерската къща на Брентън Дигс своя план, акционерите на три дъщерни компании на Чикагската обединена транспортна настояха да се започне дело за лишаване на комисията от правото да изкупи въпросните ценни книжа. Адвокатите на Ейлийн заявиха, че право да се разпорежда о имуществото на Каупъруд има само съдията на окръг Кук, докато апелативният съд на окръга няма това право. Съдията на споменатия апелативен съд донякъде го призна, като декларира, че ще се оттегли веднага щом Джеймисън поеме задълженията си върху нюйоркското имущество на Каупъруд.

Но пет месеца след като Ейлийн се обърна към апелативния съд на САЩ, този съд с два гласа за и един против взе решение да обяви за постоянни пълномощията на съдебния изпълнител Уилям X. Кънингам. Впрочем съдията, който не бе съгласен с това решение, заяви, че федералният съд не може да се меси в дела по завещания, които са от компетенцията на щатските съдилища. Другите двама, които бяха гласували „за“, смятаха, че изпълнителят не трябва да се сменя, докато не мине достатъчно дълъг период от време — по преценка на апелативния окръжен съд, — за да могат кредиторите да се обърнат към съда по делата за наследство с молба да назначи разпоредител, на когото да се предаде цялото имущество. Наред с това бе отменено временното решение, забраняващо на Джеймисън да кандидатства за изпълнител на завещанието за нюйоркската собственост.

Безкрай продължаваха отлаганията, делата, исковете, решенията, които трябваше да се вземат. И всичко това се стовари върху главата на вдовицата, а тя нямаше юридически познания и харчеше непрекъснато оставените й от съпруга й пари за установяване на правата си, които се оказаха доста трудно защитими. Тя се поболя, разби си напълно здравето, а и средствата й застрашително намаляха.

При това положение адвокатите на Ейлийн трябваше да се споразумеят с адвокатите на Джеймисън и на Компанията на лондонското метро тя да получи осемстотин хиляди долара, за да се откаже от правата върху полагащата й се част от наследеното недвижимо имущество. Чикагският съд по наследствените дела трябваше да потвърди тази спогодба.

Четири години след смъртта на Каупъруд чиновникът, определящ размера на данъка върху наследството, оцени останалото от него имущество на 11 467 370 долара и 65 цента. Последва ново дело, на което председател бе съдията Робъртс — Ейлийн настояваше чиновникът да преразгледа оценката си. Адвокатът й мистър Дей заяви, че ако съдията Севъринг потвърди законността на споразумението й с Джеймисън и Компанията на лондонското метро, не остава нищо друго, освен имуществото да се продаде. Дей възрази, че оценката е твърде висока — колекцията от картини не струва четири милиона, а от цялото обзавеждане на дома не могат да се вземат и хиляда долара.

Тогава Джеймисън се обърна към съдията Хенри, за да получи правата на изпълнител на завещанието за нюйоркската собственост на Каупъруд. Горе-долу по същото време, когато Ейлийн загуби делото против него, съдията Севъринг потвърди законността на споразумението, постигнато между адвокатите им: след като се изплатят всички дългове, тя трябваше да получи осемстотин хиляди долара и полагащата й се като на вдовица една трета от личното имущество на Каупъруд. Ейлийн пък бе длъжна да предаде на съдебния изпълнител Кънингам къщата, галерията, картините, конюшнята и всичко останало за разпродажба, а Джеймисън, четири години след като започнаха делата по наследството в Чикаго, получи правата да се разпорежда с имуществото в Ню Йорк. Той можеше да спре разпродажбата на нюйоркската собственост, но не го стори. Галерията съдържаше триста картини на стойност около милион и половина долара, между които творби на Рембранд, Хобема, Тенирс, Райздал, Холбайн, Франс Хале, Рубенс, Ван Дайк, Рейнолдс и Търнър.

Междувременно в Чикаго адвокатите на Джеймисън заявиха пред съдията Севъринг, че единственият начин да бъде избягната разпродажбата на имуществото поради неплатежоспособност е бил акциите на Единната транспортна компания на стойност 4 494 000 долара да се предадат на комисията по реорганизацията, след което да се създаде нова компания. Адвокатите на Ейлийн твърдяха, че това е било извършено тайно, без одобрението на съда. Съдията Севъринг обяви, че не може да вземе каквото и да било решение, докато страните не се споразумеят. И така делото бе отложено за неопределено време, за да могат адвокатите да преговарят.

Отлагане! И пак отлагане! И пак отлагане!

Искове от корпорациите! И нови искове! И нови!

Решения! Решения! Решения!

Съдилища! Съдилища! Съдилища!

Така минаха пет години. В края на краищата всичко, което бе принадлежало на Франк Каупъруд заедно с недвижимата му собственост, бе продадено на търг и възлезе на 3 610 150 долара!