Теодор Драйзер
Титан (1)

Глава I
НОВИЯТ ГРАД

След като излезе от Източния изправителен затвор на Филаделфия, Франк Алджърнър Каупъруд разбра, че предишният му живот в града на детството е приключил. Младостта му бе отминала, а с нея бяха пропаднали и големите финансови възможности от тези години. Налагаше се да започва отначало.

Не е нужно да повтаряме как втората паника, последвала един чудовищен фалит, този на „Джей Кук и Ко“, му донесе ново богатство. Възстановеното състояние до известна степен го успокои. Съдбата сякаш се грижеше за личното му благоденствие. Във всеки случай борсата му дойде до гуша най-малкото като средство за препитаване и той реши да се откаже от нея веднъж завинаги. Ще се заеме с нещо друго — с трамвайни линии, с покупко-продажба на земя, с някои от неизчерпаемите възможности на Далечния запад. Филаделфия вече не му харесваше. Макар отново свободен и богат, той продължаваше да е трън в очите на лицемерите, а финансовият свят и светските кръгове не бяха готови да го приемат. Трябваше да върви по пъти си сам, без чужда помощ, или да я получава тайно, докато старите му приятели наблюдават кариерата му от разстояние. И с тези мисли той взе един ден влака, а очарователната му любовница, едва двадесет и шест годишна, дойде да го изпрати на гарата. Каупъруд я погледна с голяма нежност, тъй като тя въплъщаваше един определен тип женска красота.

— Довиждане, скъпа — усмихна се той, когато камбаната оповести скорошното заминаване на влака. — Ние двамата скоро ще се измъкнем от всичко това. Не оклюмвай. След две-три седмици ще се върна или ще те повикам. И сега бих те взел, само че не знам как е там. Ще се установим на някое място, а после само гледам как ще натрупам богатство. Няма да живеем винаги в сянка. Ще получа развод, ще се оженим и всичко ще се оправи отведнъж. С пари ще го постигнем.

Той я погледна с големите си, студени и пронизващи очи, а тя притисна лицето му с длани.

— О, Франк — възкликна. — Толкова ще ми липсваш! Ти си всичко, което имам.

— След две седмици — усмихна се Каупъруд, тъй като влакът потегли, — ще ти телеграфирам или ще се върна. Бъди послушна, мила.

Тя, омаяна от любов — галеното дете, любимката на семейството, обичаща, пламенна, предана, жената, която един силен мъж естествено би харесал, го проследи с благоговеен поглед, отметна красивата си златисточервена коса и му изпрати целувка. После си тръгна е широка, енергична, бодра крачка — типът жена, по която мъжете се заглеждат.

— Ето я дъщерята на Бътлър — сподели един гаров чиновник с друг. — Брей, човек може само да мечтае за жена като нея!

Това бе непринудената дан, която страстта и завистта неминуемо плащат на жизнеността и красотата, А светът се върти около тази ос.

Никога дотогава Каупъруд не беше стигал на запад по-далеч от Питсбърг. Колкото и бляскави и изумителни да бяха финансовите му премеждия, те почти не прекрачваха границите на скучния и тесногръд свят на Филаделфия, с приятната изисканост в някои слоеве от обществото, с претенциите му за първенство в социалната йерархия и деловия живот, което уж му се полагало по традиция с неговата история, умерено богатство, досадна порядъчност, с вкусовете и развлеченията, които предполага всичко това. Каупъруд си спомни, че почти беше превзел този прекрасен свят и бе направил свои неговите най-свети кътчета, когато дойде крахът. Всъщност бе приет в обществото. Сега бе прокуден като Исмаил, бе бивш затворник, макар и милионер. Но почакайте! Надбягването печели най-бързият, повтаряше си постоянно той. Да, борбата печели най-силният. Ще видим дали животът ще го смаже.

Докато разбере, Чикаго изникна внезапно пред него на втората сутрин. Беше прекарал две нощи в претрупания пулманов вагон от онова време, чиито неудобства се компенсираха с обилието от плюш и мъчително многото огледала, когато започнаха да се мяркат първите самотни аванпостове на столицата на прериите. Железопътните линии покрай трасето, по което сега се движеха бързо, ставаха все по-многобройни, а телеграфните стълбове натежаваха все повече от рамена и от почернели от пушека жици, Тук-таме в далечината по посока на града се виждаха самотни работнически къщурки, където живееха смелчаци, издигнали колибите си толкова надалече в голото поле, за да извлекат малката, но сигурна изгода, която щеше да им донесе разрастването на града.

Местността беше равна като тепсия, с пожълтяла трева от предишната година, която сега се полюшваше леко на утринния ветрец. Под нея бе покарала нова зеленина — предвестница на настъпващата пролет. Кой знае защо, въздухът над далечните неясни очертания на града бе кристално чист и в него градът приличаше на муха в кехлибар и придобиваше артистична изисканост, която го развълнува. Вече поклонник на изкуството, обладан от желанието да го опознае, почерпил радост, опит и мъка от своята колекция, която бе събрал и изгубил във Филаделфия, Каупъруд се наслаждаваше почти на всяко загатваме на красивото в природата.

Успоредните релси ставаха все по-многобройни. Тук бяха събрани хиляди товарни вагони от цялата страна — жълти, червени, сини, зелени, бели. (Той си спомни, че в Чикаго завършваха вече тридесет железопътни линии, сякаш тук бе краят на света.) Повечето ниски едноетажни и двуетажни къщички, току-що построени от дърво, бяха небоядисани и вече опушени, а някои дори замърсени. По прелезите, където чакаха спокойно конски трамваи, каруци и двуколки с кални колела, той забеляза, че улиците са еднообразни и не-павирани, че тротоарите ту се издигат, ту се снишават — тук стъпала и нещо като платформа пред къщата, там дълга настилка от дъски, хвърлени направо в прерията върху калта. Какъв град! След малко се показа приток на замърсената, надменна и самодоволна малка река Чикаго с множество пухтящи влекачи, с черни омаслени води, с високи червени, кафяви и зелени силози за зърнени храни, с огромни стоварища за черни каменни въглища и жълтеникавокафяви складове за дървен материал.

Тук имаше живот, Каупъруд моментално го съзря. Изграждащият се град вреше и кипеше. В самия въздух имаше движение, допадащо на въображението му. Кой знае защо, Чикаго бе толкова различен от Филаделфия! И Филаделфия бе оживена. По едно време му се струваше прекрасна, цял един свят, но Чикаго, макар и очевидно много по-грозен, по му допадаше. Беше по-млад, по-изпълнен с надежда. Влакът спря, за да се вдигне един мост и под него да минат половин дузина големи лодки, натоварени със зърно и дървен материал — по шест в двете посоки, и в ярката светлина на утринното слънце, струяща между два склада за въглища, Каупъруд видя неколцина ирландски докери, които си почиваха на брега, при склад за дървен материал, чиято ограда се спускаше до самата вода. Здравеняци по сини и червени ризи, с дебели кожени ремъци, с малки лули между зъбите, те бяха чудесни, яки, мургави представители на човешкия род. Защо ли толкова го привличаха, запита се той. Този суров, мръсен град, изглежда, се състоеше от вълнуващи живописни картини. И сякаш пееше! Светът тук беше млад. Животът твореше нещо ново. Може би беше по-добре Каупъруд изобщо да не продължава на северозапад, щеше да реши по-късно.

А засега разполагаше с препоръчителни писма до видни граждани на Чикаго, които трябваше да занесе. Искаше да разговаря с някои банкери, търговци на зърнени храни и посредници. Фондовата борса на Чикаго го интересуваше, тъй като той познаваше изтънко нейната сложна дейност, а и тук се сключваха крупни сделки със зърнени храни.

Влакът най-сетне изтрополи покрай задните стени на няколко сиромашки къщурки и навлезе в дълъг низ от перони, покрити надве-натри просто с навеси, и сред тропота на превозващи багаж колички, на бълващи пара локомотиви и сновящи нагоре-надолу пътници Каупъруд излезе на Канал стрийт и нае един от файтоните, чакащи на дълга редица и придаващи на града столичен вид. Беше се спрял на „Гранд Пасифик“, най-значимия хотел в града, с най-голяма тежест в светското общество, и поиска да го откарат там. По пътя изучаваше улиците така, както би изучавал някоя картина. Бе трогнат от малките жълти, сини, землени, бели и кафяви трамваи, които виждаше тук-там, от уморените дръгливи коне с подрънкващи на шиите им звънци. Тези трамваи бяха несериозна работа, просто силно лакирани трески за горене с малко лъскав пиринч и стъкло по тях, но Каупъруд разбираше, че от тях човек може да натрупа състояние, ако градът се разраснеше. Знаеше, че трамваите са неговото естествено призвание. Нито борсовото посредничество, нито банкерството или търговията с ценни книжа не го привличаха така, както мисълта за трамваите и широката възможност за машинации, конто те предлагаха.