Теодор Драйзер
Стоик (31)

ГЛАВА XXXI

Макар че двете страни се споразумяха да ле дават на пресата никакви сведения за покупко-продажбата на Чаринг Крос, новината се появи във вестниците. Вероятните източници бяха Райдър, Колторп или Делафийлд, които като акционери и служители в Електротранспортната компания преди прехвърлянето на собствеността й се опасяваха за бъдещето си и водеха чести разтвори по въпроса. Много скоро Каупъруд бе обсаден от репортери, някои от които от финансовите отдели на вестниците, които попитаха Каупъруд ще потвърди ли слуха.

Той ги осведоми искрено, че сделката е в ход и в най-скоро време ще бъде регистрирана. Каза им също, че първоначално не е смятал да купува нищо в Лондон, тъй като предприятията му в Щатите все още отнемат много от времето му, но че към него са се обърнали делови лица, заангажирани с лондонското метро, които са потърсили съветите му като специалист по финансирането и експлоатацията на градския транспорт. В резултат на това се е стигнало до покупката на Чаринг Крос, а той се интересувал и от някои други проекти. Дали ще се заеме със строеж на цялото метро, зависело от някои проучвания, които тепърва щял да прави.

В Чикаго редакционните коментари на това съобщение можеха да се сравняват с диво ръмжене. Виж го ти този безцеремонен мошеник, който неотдавна бе низвергнат от нашия град, да вземе да отиде в Лондон, където с богатство, хитрини и най-обикновена наглост е успял да спечели доверието на властите в английската; столица, и те да заложат на него за решаването на транспортните проблеми на града! Явно англичаните не са си направили труд да се запознаят с тъмното му минало. А щом то излезе наяве, там няма да го търпят, така както не го търпяха в Чикаго! В още няколко американски града вестниците последваха примера на чикагските и излязоха с подобни редакционни статии.

От друга страна, лондонската преса бе доброжелателно настроена към Каупъруд и нищо чудно, нейните общественици, финансисти и политици бяха реалисти и не обръщаха внимание на мълвата. „Дейли Мейл“ изрази мнението, че такъв способен финансист може да помотае на лондонското метро да излезе от задънената улица, след като дълги години то не удовлетворява нуждите на хората. „Кроникъл“ се възмущаваше от бездействието на английската столица и изразяваше благочестивата надежда, че ако един американец е съумял чак от Чикаго да съзре нуждите на Лондон, може би и лондонските предприемачи ще се събудят и ще поемат нещата. Подобни коментари имаше в „Таймс“, „Експрес“ и други вестници.

Каупъруд смяташе тези материали за вредни от финансова гледна точка. Те щяха да привлекат вниманието не само на английските, но и на американските делови кръгове към неговата дейност и да породят пречки. И той се оказа прав. Веднага щом бяха потвърдени слуховете за продажбата на линията и намеренията му да проучи и други проекти за лондонския транспорт, най-големите притежатели на акции от Районната и Метрополитън — двете линии, подложени на най-много упреци — изпаднаха в ярост и решиха за в бъдеще непременно да му се противопоставят.

— Каупъруд! Каупъруд! — сумтеше лорд Колвей, акционер и един от дванадесетте членове на управителния съвет на Метрополитън, а също така и на новата линия Сити — Южен Лондон. Той тъкмо закусваше, вдясно от него от принципни съображения лежеше „Таймс“, а лордът всъщност четеше любимия си вестник „Дейли Мейл“. — И що за птица е този Каупъруд? От онези американци, дето никнат като гъби, мъкнат се по света и учат хората какво да правят! Чудя се кои ли са така наречените му съветници — сигурно Скар с този негов проект за линията Бейкър Стрийт — Уотърлу и Уиндам Уилптс с неговия маршрут Дептфорд — Бромли. Естествено и инженерите Грийвс и Хеншоу, търсят си договори. И Електротранспортната компания, защото иска да се отърве от тази линия.

Не по-малко възмутен бе сър Хъдспът Дайтън, директор на Районната и акционер в Метрополитън. Той беше вече седемдесет и пет годишен, крайно консервативен и голям противник на всякакви нововъведения в лондонската железница, особено ако за тях са необходими средства, които не се знае дали ще се възвърнат. Сър Дайтън бе станал в пет и половина, бе пил чай и бе прочел вестника си и сега се разхождаше сред цветята в имението си в Брентфорд, чудейки се що за хора са тези американци с техните непрекъснати новости. Вярно, че метрото не носеше достатъчно добри доходи и нямаше да е лошо малко да се модернизира. Но защо „Таймс“ и „Мейл“ се занимаваха с този въпрос, и то във връзка с пристигането на този американец, който едва ли щеше да се справи по-добре, отколкото англичаните, стига те да запретнеха ръкави? Каква глупост, да подценяват английските способности. Англия владееше света, щеше да го владее и занапред. И определено не бе опряла до помощ отвън. И така сър Дайтън се обяви срещу всякаква чужда намеса в развитието на лондонското метро.

Не остана назад и сър Уилмингтън Джиймс, който живееше в района на Уимбли Парк. И той беше член на управителния съвет на Районната. Но макар да бе готов да признае, че преоборудването и продължаването на линиите са необходими, не искаше с това да се захваща американец. Когато му дойде времето, англичаните ще се справят сами.

Мнението на тези трима джентълмени се поддържаше и от мнозинството членове на управителния съвет и крупни акционери на Метрополитън и Районната, а също и на другите подземни линии в Лондон.

Но само Колвей, най-настъпателният и енергичен бизнесмен от тримата, се захвана здраво с отбрана. Същия ден той се свърза с другите членове на управителния съвет и най-вече със Стейн и обсъди с тях какви мерки да вземат по този въпрос. Но Стейн, който от отчета на Джонсън и от вестниците вече си бе създал добро мнение за Каупъруд, се държа доста предпазливо. Той заяви, че е съвсем естествени Каупъруд да направи подобно предложение. И всички с изключение само на възрастните членове на управителния съвет го намират за навременно. Естествено след като съществува конкуриращ проект, би трябвало да се свика съвещание на управителните съвети на Метрополитън и Районната, за да обсъдят какво да предприемат по-нататък.

След Стейн Колвей посети сър Уилмингтън Джиймс, когото свари много разтревожен.

— Обзалагам се сто срещу едно, Колвей — каза той, — че ако не се обединим с Метрополитън, този тип ще събере достатъчно акционери от двете компании, за да ни смаже. Готов съм да се боря срещу него заедно с вас, стига и двете страни да запазят интересите си.

Получил такава поддръжка, Колвей посети възможно най-много членове на управителния съвет. Седем от всичко дванадесетте съзряха значимостта на думите му. В резултат на това за идния петък бяха насрочени извънредни съвещания на управителните съвети на двете линии, на които се гласува в четвъртък следващата седмица да бъде свикана обща среща на директорите на двете компании, където да се обсъди създалото се положение.

Стейн и Джонсън решиха да обмислят заедно този внезапен поврат. С оглед на предстоящата среща между Джонсън и Каупъруд това съвещание им се струваше доста навременно и представляваше голям интерес за тях.

— Бъдете сигурен — каза Джонсън, — че той знае всичко за нас от този Джаркинс и сега иска да ни изпробва.

— Трябва да запретнем ръкави — отвърна Стейн, — нито Районната, нито Метрополитън ще предприемат нещо, ако Каупъруд не направи първата стъпка. В момента духовете са доста възбудени, но компаниите едва ли вече са готови за дълбоки промени. Дори сега не могат да се решат да обединят двете линии, а още по-малко да ги електрифицират и експлоатират заедно. Ако Каупъруд не започне да осъществява програмата си, те няма да направят нищо. Смятам, че трябва да играем неговата игра дотогава, докато разберем какви са мащабите на проектите му и дали със сигурност ще ги осъществи. Тогава ще решим какво означава това за нас. Докато не стане съвсем ясно, че тези от Метрополитън и Районната са готови да поемат по същия път и дори да отидат по-далеч от нас, ще трябва да се държим за Каупъруд и по-късно да се спогодим с нашите приятели.

— Много разумно, много разумно — възкликна Джонсън. — Напълно съм съгласен с вас. Поне теоретично. Но не забравяйте, по този въпрос аз имам малко по-различна позиция. Като акционер и на двете компании споделям мнението ви, че от сегашните им директори може да се очаква малко. Но като техен юрисконсулт трябва да внимавам много, тъй като положението ми е двойствено и не се знае какво мога да си навлека. Сам виждате, че не мога да бъда и от двете страни. Мой дълг — а и искреното ми желание — е да проуча много добре и безпристрастно въпроса и да видя дали няма възможност да се обединят английските и американските интереси. Едва ли ще си навредя, ако призная в качеството си на юрисконсулт, че мистър Каупъруд е поискал да узнае от, мен каква е позицията на местните делови кръгове в най-общи линии. А като акционер и на двете компании би трябвало да мога да реша за себе си коя е най-добрата програма и да предприема, макар и тайно, съответните действия. Как смятате, нали това не е неетично?

— Ни най-малко — каза Стейн. — Смятам, че нашата позиция е напълно честна и правилна. Ако имат нещо против, добре. Това няма защо да ни безпокои. А Каупъруд естествено сам може да се погрижи за себе си.

— Много се радвам, че мислите така — продължи Джонсън. — Безпокоях се малко, но сега ми се струва, че всичко ще се уреди. Във всеки случай няма нищо лошо да се консултирам е Каупъруд. А по-нататък, ако нещата вървят добре, можем да продължим в този дух. Ние тримата — добави той предпазливо.

— Тримата, разбира се — каза Стейн. — Научите ли нещо ново, съобщете ми. Едно е сигурно — добави той, като стана и свали от масата дългите си крака, — разлаяхме кучетата. Или по-точно, Каупъруд ни ги разлая. Сега ни остава само да се стегнем и да ги чакаме накъде ще скочат.

— Точно така — рече Джонсън. — Ще ви се обадя веднага след срещата си с Каупъруд във вторник.