Теодор Драйзер
Стоик (76)

ГЛАВА LXXVII

Приближавайки към Бомбай, Беренис и майка й бяха поразени от красотата на открилата се панорама. Корабът навлезе в широк, изпъстрен с гористи острови пролив, който водеше към града. Отляво се издигаха величествени сгради, а отдясно се простираше нисък бряг, осеян с палми, който постепенно се надигаше и някъде в далечината преминаваше във върховете на Западните Гати.

Писмото на лорд Севърънс до управителя на хотел „Мажестик“ им осигури най-любезен прием и великолепно обслужване през цялото време на пребиваването им в Бомбай, който толкова им хареса, че решиха да останат няколко седмици и да се запознаят с контрастите на този голям град, така различен от западните, И наистина събраха много и богати впечатления. Какво ли нямаше тук — широки улици, по които се тътреха волски каруци, натоварени с всякаква стока, шумни базари с огромно разнообразие и изобилие, гъмжащи с хора от всякакви раси, вероизповедания и цвят на кожата — от светлокафяво до черно, боси и полуголи: афганистанци, сикхи, тибетци, цейлонци, багдадски евреи, японци, китайци и какви ли още не. И повечето от тях бяха бледни и изпити, слаби, с хлътнали гърди и караха рикши из града, покрай красиви сгради, пищно украсени храмове и университета, по улиците, обточени с дървета: кокосови, финикови, индийски палми, акации и каучукови дървета, всичките натежали от плодове. С една дума, невиждани дотогава хора и тропически пейзажи, които поглъщаха цялото внимание на Беренис и майка й, докато най-сетне те решиха да се разделят с Бомбай и да заминат с влак за град Нагпур, разположен на изток, по пътя за Калкута.

Следваха съвета на лорд Севърънс, който им бе казал да потърсят гуруто Бородандадж. Лордът го окачестви като Разрушител на материята и Властелин на енергията — той живееше край Нагпур, а редките му посетители отсядаха в огромна къща със старинна архитектура на площада в центъра на града.

Веднага щом се настаниха, Беренис тръгна, следвайки упътванията на лорд Севърънс, за да намери час по-скоро този гуру. Излезе на шосето, пресичащо Нагпур от север на юг, и щом стигна до някаква стара и полусрутена сграда, която приличаше на изоставена мелница, пое надясно, както я бяха упътили. Вървя около половин миля край изоставено памуково поле и стигна до горичка с високи черни мангрови и тикови дървета, израсли така нагъсто, че ярките лъчи на слънцето не проникваха през листата им. Беренис помнеше подробните описания на Севърънс и разбра, че тук живее гуруто. Спря се нерешително, огледа се, видя тясна пътека, която криволичеше във вътрешността на гората, и пое по нея. Стигна до голяма квадратна полуразрушена дървена къща, която, както тя узна по-късно, някога е била лесничейство. В стените бяха пробити дупки, които никой не си бе направил труда да запълни, и през тях се виждаха и полуразрушените стаи. Пак по-късно Беренис научи, че сградата е била предоставена на гуру Бородандадж за часовете му по медитация, пак там той показваше как чрез йога човек може да овладее и контролира цялата си физическа вътрешна енергия.

Тишина и мрак царяха под сянката на надвисналите над Беренис огромни дървета. Тя пристъпи смирено напред. Може би тук щеше да намери така необходимите й самота и покой, тъй като светът, който оставяше зад гърба си, бе чужд и неприемлив. Когато се приближи към една от постройките в двора, насреща й излезе смугла възрастна индуска, която й даде знак да мине под арката и да пресече дворчето. В дъното му се виждаше още една сграда. Индуската й каза:

— Ела тук. Учителят те чака.

Беренис я последва, минаха през полуразрушена стена, край няколко изпочупени глинени съда и греди, които явно служеха за пейки. Индуската отвори голяма, тежка врата, Беренис се събу и пристъпи прага.

Висок, мургав човек с тясно, дълго лице седеше в йогийска поза на бяло парче плат в средата на стаята. Ръцете му бяха отпуснати между коленете — изглежда, се бе молил. Той не мръдна и не промълви дума, само насочи към Беренис дълбоките си, почти черни проницателни и изпитателни очи. И чак тогава каза:

— Къде беше досега? Четири месеца, откак е умрял мъжът ти, а аз все те чакам.

Смутена от въпроса и от вида му, Беренис неволно се дръпна няколко крачки назад.

— Не се бой — каза й гуруто. — Брахманизмът, дето учи на тези истини, които ти искаш да узнаеш, не познава страха. Ела тук, дъще, седни.

С дългата си и тънка ръка той посочи на Беренис крайчеца на белия плат. Тя седна и той заговори:

— Изминала си дълъг път, за да намериш покой. Ти търсиш самадхи — единение с бога. Нали така?

— Да, Учителю — отвърна Беренис, изумена и изпълнена е благоговение. — Така е.

— И смяташ, че си страдала много от злините на този свят — продължи той. — И сега си готова за промяна.

— Да, Учителю, готова съм. Защото сега ми се струва, че може би аз съм причинила зло на света.

— И сега си готова да изкупиш вината си, ако можеш?

— О, да, да! — каза тя тихо.

— А готова ли си да посветиш на това дълги години, или интересът ти ще премине?

— Готова съм да посветя години за изкупление на вината си. Искам да изправя злините, които съм сторила. Искам да знам как. Длъжна съм да се науча.

Гласът й трепереше от вълнение.

— Но знай, че от теб ще се искат търпение, труд и самодисциплина. Ще станеш всесилна, ако се подчиняваш на това, което учи брахманизмът.

— О, ще направя всичко, което е необходимо — каза Беренис. — С тази цел съм дошла. Знам, че трябва да се науча да се съсредоточавам и да съзерцавам. Тогава ще стана толкова мъдра, че да се отплатя на света и дори да изкупя вината си.

— Само този, който се отдава на съзерцание, може да стигне до истината — каза гуруто, като продължи да изучава Беренис. Накрая добави: — Да, ще те взема. Твоята искреност ти осигури място сред моите ученици. Ела утре за занятията по дишане. Ще узнаеш какво е дълбоко дишане, средно дишане, пълно дишане на йогите, носово дишане. Задържането на дъха е задържане на живота в тялото. То е първата крачка. На тази основа ще построиш целия си нов свят. Чрез него ще успееш да се откъснеш от всичко. Ще се освободиш от страданието, пораждано от желанието.

— Учителю, бих се отказала от много неща, за да достигна душевен мир — заяви Беренис.

Гуруто помълча малко, след което започна някак тържествено:

— Ако човек се откаже от красивия си дом, от красивите си дрехи и вкусната храна и отиде в пустинята, това още не значи, че се е отрекъл от света. Единственото му притежание, собственото му тяло, може да стане всичко за него и по-нататъшният му живот ще се превърне в борба за запазването на това тяло. Всъщност аскетизмът няма нищо общо с нашето вечно тяло. Той е възможен само за духа. Човек може да седи на трон и пак да се е отрекъл от всичко, а друг — уж е облечен в парцали, а е зает изцяло със себе си. Но който притежава дара на духовната прозорливост и е озарен от светлината на Атмана, всичките му съмнения се разсейват. Той е готов да прави неща, които не са му приятни, и не копнее за тези, които му доставят наслада. Никое човешко същество не може да живее в пълно бездействие, но който се откаже от плодовете на действието, се е отрекъл от всичко.

— О, Учителю, да можех да овладея поне зрънце от тази мъдрост — каза Беренис.

— Всяко познание, дъще моя — продължи той, — е дар на духа. Само пред онези, които могат да бъдат духовно благодарни, то се разтваря като венчелистчетата на лотоса. От твоите учители на Запад ще получиш познания за науката и изкуството, а източните ще ти помогнат да откриеш тайната на мъдростта. Истински просветен е не образованият, а който владее тази скрита истина. Защото тя взима мъртвите факти и им вдъхва живот. Тя внушава на човешкото сърце да използва знанието в служба на другите. Чрез сърцето, а не чрез ума можем да познаем бога. Прави добро заради самото добро. Само така ще успееш да се отречеш от всичко.

— Ще се постарая да усвоя всички дихателни упражнения, Учителю — каза Беренис. — Знам достатъчно за учението на йогите, за да разбера, че това е основата на прозрението. Зная, че диханието е живот.

— Не непременно — каза гуруто. — Ако искаш, мога да ти покажа, че има живот без дихание.

Той взе малко огледалце, даде й го и нареди:

— Като спра да дишам, сложи това огледалце пред устата и носа ми, за да видиш дали ще се покрие с влага.

Гуруто затвори очи, малко по малко тялото му започна да става все по-неподвижно и изпънато, дори заприлича на статуя, сякаш се вкамени. Беренис, без да откъсва очи от него, приближи ръка до ноздрите му. След няколко минути усети, че дишането му става все по-леко, докато в един момент за нейна голяма изненада съвсем спря. Нямаше и следа от ритъма, който би трябвало да го съпровожда. Тя зачака. После извади огледалото и го държа няколко секунди пред носа и устата му. То не се овлажни. Сега тя знаеше, че гуруто не диша, бе заприличал на каменен идол. Минаха цели десет минути, докато най-сетне Беренис забеляза признаци на дишане, което постепенно се нормализира. Тогава гуруто с много изморен вид отвори очи, погледна я и се усмихна.

— Какво чудо! — възкликна Беренис.

— Мога да задържам дъха си цели часове — каза гуруто. — А други йоги могат да не дишат и с месеци. Има и случаи, когато йоги са били затваряни за седмици наред в гробници, където няма въздух, и са излизали оттам живи и здрави. Освен това — продължи той — има още едно подобно изпитание — да подчиниш на волята си биенето на сърцето. Аз мога да спра моето напълно, защото връзката между кръвта и дишането е много тясна, както сигурно знаеш. Но това ще ти го покажа друг път. Постепенно ще разбереш, че дишането е проява на онази неуловима сила, която е невидима и се крие в жизненоважните органи. Когато тя напусне тялото, подвластното й дишане спира и настъпва смърт. Ала подчиниш ли дишането си, тогава успяваш донякъде да подчиниш и тази невидима сила. Но искам да те предупредя, че това е предмет на изучаване на Раджа йога, до която ще стигнеш само ако усвоиш първо Хата йога. А сега ми се струваш малко уморена, върви си и ела утре, за да започнем занятията.

Беренис разбра, че за днес срещата й с този необикновен човек е приключила. Тръгна си неохотно, усещайки, че се отдалечава от недокоснат и неизчерпаем кладенец с познания. Пое по същата камениста пътечка, по която бе дошла, и ускори крачка, защото знаеше, че индийската нощ се спуска внезапно по петите на вечерта, че няма дълги залези като в Европа и Америка. По-скоро тъмнината бързо покрива всичко с плаща на самотата.

Приближавайки отново Нагпур, Беренис изведнъж спря, поразена от красотата на свещения хълм Рамтек с неговите искрящобели храмове, които властваха над всичко наоколо. Замисли се за изтънчената красота на тази гледка, омагьосана от далечните монотонни звуци на индуските мантри, които бавно се издигаха и се носеха из прозрачния въздух. Знаеше, че пеят монасите от Рамтек, събрали се в края на деня, за да огласят всичко наоколо със свещените си химни. Първо гласовете им звучаха като бавен шепот — нежен и приятен, но когато Беренис се приближи, звукът се усили, докато най-накрая започна да й напомня за ритмични удари по гигантски тъпан. И тогава сърцето й сякаш промени пулса си и го нагоди към туптенето на тази велика, устремена към господа страна, където духът бе над всичко. Беренис съзна, че тук най-сетне ще намери покой.