Теодор Драйзер
Стоик (13)

ГЛАВА XIII

Само няколко минути бяха нужни на Каупъруд на вечерята, за да убеди Коул да накара Грийвс и Хеншоу отново да се обърнат към него. Коул дори изрази мисълта, че в Лондон Каупъруд може би ще намери по-добра възможност за разгръщане на силите си, отколкото Чикаго някога му е предлагало, и в такъв случай бил готов да обсъди евентуални планове за нови капиталовложения.

Каупъруд остана не по-малко доволен и от разговора си с Едуард Бингам, от когото измъкна доста интересни сведения за Брус Толифър. Според Бингам Толифър бил доста изпаднал в момента. Макар навремето да имал много добро положение в обществото и доста пари, сега бил останал и без двете. Все още бил красив, но изглеждал занемарен, „смачкан“. Доскоро го виждали все с картоиграчи и други лица със съмнителна репутация. Повечето от предишните му познати и доброжелатели очевидно вече го били зачеркнали от списъците си.

Бингам обаче счете за нужно да добави, че отскоро у Толифър се забелязвали признаци на съживяване. Сега живеел сам в скромен пансион, така наречения ергенски клуб „Алков“ на Петдесет и трета улица и понякога обядвал в най-добрите ресторанти. Според Бингам Толифър целял едно от следните две неща: или да се хареса на някоя богаташка, която с радост би му заплатила за услугите, или да си намери работа в борсова кантора, където, разчитайки на някогашните му връзки, да му отпуснат заплата. Това критично заключение на Бингам накара Каупъруд да се усмихне, защото той се бе надявал да намери Толифър тъкмо в такова положение.

Каупъруд благодари на Бингам и след като той си отиде, телефонира на Толифър в „Алков“. По това време този джентълмен си лежеше полуоблечен и чакаше унило да стане пет часът, за да излезе на своята „обиколка“ — така наричаше той посещенията си на клубове, ресторанти, театри и барове, където разменяше случайни поздрави с хора, които някога бе познавал или с които се надяваше да завърже ново приятелство. Беше ветровит февруарски ден, три часът следобед, когато той слезе във вестибюла, за да вдигне слушалката с полуизпушена цигара в устата, с разрошена коса и поизносени пантофи.

Когато чу: „Обажда се Франк Каупъруд“, Толифър настръхна и се стегна, тъй като месеци наред бе виждал това име в заглавията на първите страници на вестниците.

— Да, мистър Каупъруд, с какво мога да ви бъда полезен?

В гласа на Толифър звучеше смесица от разбиране, вежливост и готовност да изпълни всичко, което можеше да се поиска от него.

— Искам да ви предложа нещо, което може би ще ви заинтересува, мистър Толифър. Ако имате възможност да минете утре сутринта в десет и тридесет към моето бюро в хотел „Нидърландс“, ще се радвам да се срещнем. Мога ли да ви очаквам по това време?

Човекът, както Толифър не пропусна да забележи, не говореше като началник на своя подчинен, но все пак гласът му бе авторитетен и властен. Толифър при цялото си изключително самомнение бе обзет от доста силно любопитство и вълнение.

— Разбира се, че ще дойда, мистър Каупъруд — отвърна той веднага.

Какво можеше да означава това? Предложение да разпространи акции или облигации? Ако е така, с радост щеше да се хване на тази работа. Седнал в стаята си, той размишляваше върху това неочаквано обаждане и си припомняше всичко, което бе чел въз вестниците за семейство Каупъруд. Те се бяха опитали да пробият и да станат част от висшите кръгове в Ню Йорк. Говореше се, че се наложило да изтърпят някои обиди. Но той отново се замисли за евентуалната работа и новите познанства, които тя може да му донесе. Обзе го някаква неясна радост. Заразглежда лицето и фигурата си, както и дрехите си в килера. Трябва да се обръсне и да си измие косата, да даде дрехите на почистване и гладене. Тази вечер няма да излиза и ще си легне рано, за да бъде бодър на сутринта.

На другата заран се яви в бюрото на Каупъруд по-потиснат и отстъпчив откогато и да било. Защото някак си усещаше, че това е поврат в живота му. Поне така се надяваше, когато влезе и видя този внушителен мъж, седнал зад голямото бюро от палисандрово дърво в средата на стаята. Но веднага се почувства още по-потиснат и малко несигурен в себе си, защото човекът пред него, макар да се държеше съвсем вежливо и дори дружелюбно-приветливо, все пак си оставаше недосегаем, далечен. Може да се каже, реши Толифър, че той е красив, силен и властен. Какви големи магнетични и напълно непроницаеми сини очи, какви здрави, изящни ръце, така леко отпуснати на бюрото пред него, с най-обикновена златна халка на малкия пръст на дясната ръка!

Този пръстен му го бе дала Ейлийн преди години в знак на вечната си любов към него в килията на затвора във Филаделфия, когато Каупъруд бе стигнал онова падение, от което започна голямото му издигане, продължаващо до ден днешен. Той никога не го сваляше от ръката си. И какво правеше сега — уреждаше развлеченията на Ейлийн с някакво декласирано конте, за да може спокойно и блажено да се наслаждава на друга жена. Истинско падение! Той напълно го съзнаваше. Но какво да прави? Трябваше да осъществи плана си, защото той бе породен от условия, които животът чрез самия него и чрез другите бе създал и които в никакъв случай не можеха вече да се променят. Каупъруд трябваше да постига целите си смело, дръзко, безжалостно, да внушава на хората да приемат методите и нуждите му като неизбежни. Затова сега, гледайки Толифър спокойно и доста хладно, му посочи стола и започна:

— Мистър Толифър, седнете, ако обичате. Обадих се вчера на вас, защото делото, което смятам да ви възложа, изисква доста такт и известен опит в обществото. По-нататък ще ви обясня всичко най-подробно. Ще ви призная, че преди да ви се обадя, поразпитах за вас, за вашето минало и положение, но уверявам ви, не съм имал за цел да ви навредя. Дори напротив. Мога да ви бъда полезен, ако вие направите същото за мен.

Тук той се усмихна лъчезарно, на което Толифър отвърна също така сърдечно, оставайки малко нащрек.

— Дано да не сте научили толкова лоши неща за мен, че този разговор да стане безпредметен — каза Толифър тъжно. — Признавам, че животът ми не е бил безупречен. Боя се, че не съм роден за такова нещо.

— Най-вероятно — отвърна Каупъруд доста любезно и утешително. — Но преди да обсъдим въпроса, бъдете съвсем искрен и ми разкажете всичко за себе си. Задачата, която имам предвид, изисква да знам всичко за вас.

Той погледна окуражително Толифър, който, забелязвайки това, на свой ред му разказа накратко, но съвсем честно, цялата история на своя живот от юношеските си години досега. През това време Каупъруд никак не скуча и накрая реши, че Толифър е по-свестен, отколкото той се е надявал, че не е толкова користен и по-скоро е искрен, волен и човек на живота, отколкото хитър и себичен. Затова реши, че може да му се довери повече, отколкото е смятал първоначално.

— Значи сте закъсали с парите.

— Горе-долу — отвърна Толифър с крива усмивка. — Кога ли е било друго!

— Не всички преуспяват. Но кажете ми, сега не се ли опитвате да се стегнете и отново да се свържете, ако е възможно, със средата, към която някога сте принадлежали?

Каупъруд забеляза безпогрешната сянка на антипатия, която премина през лицето на Толифър, когато той отговори:

— Да, така е.

И отново иронична, почти безнадеждна, но интригуваща усмивка:

— И как според вас върви борбата?

— При положението, в което се намирам сега — немного добре. Придобил съм жизненият си опит в свят, който изисква да имаш много повече пари, отколкото имам аз. Надявах се да се свържа с някоя банка или борсова кантора, която има делова работа с мои познати тук, в Ню Йорк. Тогава бих могъл да изкарам нари както за себе си, така и за банката, а и да си създам отново връзки с хора, които наистина биха могли да са ми полезни…

— Ясно — каза Каупъруд. — Но вие доста сте занемарили повечето си връзки и това вероятно немалко ви затруднява. Наистина ли вярвате, че с такава работа ще можете да си спечелите желаното от вас?

— Не мога да кажа, защото не знам — отвърна Толифър, — Само се надявам.

Леко обезкуражителната нотка на недоверие или най-малко съмнението в тона на Каупъруд преди минута накара Толифър да загуби част от надеждите, които имаше. Във всеки случай той продължи доста смело:

— Не съм толкова стар и при всички положения не съм толкова изпаднал, та да не мога да се съвзема. И други са го постигали. Лошото при мен е, че нямам достатъчно пари. Ако навремето ги имах, никога нямаше да изляза от правия път. От липса на пари е, от нищо друго. Но в никакъв случай не смятам, че с мен е свършено, дори сега. Не съм спрял да се опитвам и се надявам на утрешния ден.

— Харесва ми бодрият ви дух — каза Каупъруд. — Дано да сте прав. Във всеки случай няма да е трудно да ви се намери място в борсова кантора.

Толифър се размърда нетърпеливо, обзет от надежда.

— Ще ми се да вярвам — поде той сериозно и почти тъжно. — Все ще е някакво начало за мен.

Каупъруд се усмихна.

— Добре тогава — продължи той. — Мисля, че това спокойно може да бъде уредено. Но при едно условие — че засега няма да се обвързвате с нищо и с никого. Казвам ви го, защото имам предвид нещо друго, с което може да ви помоля да се заемете. То изключва каквото и да било нарушаване на сегашната ви ергенска свобода, но е възможно за известно време да ви се наложи да отделяте специално внимание на една личност, като ще правите съвсем същото, за което ми разказахте преди малко — да обръщате внимание на една доста очарователна жена, която е малко по-стара от вас.

При тези думи Толифър си помисли, че Каупъруд сигурно има намерение да сключи сделка, с някоя своя богата възрастна позната и че той трябва да стане негова маша.

— Разбира се — каза Толифър. — Бих направил всичко за вас, мистър Каупъруд, стига да мога.

В този миг Каупъруд се облегна удобно на стола си, сплете пръсти и загледа Толифър със студен, преценяващ поглед.

— Жената, за която стана дума, е моята съпруга, мистър Толифър — обяви той остро и нагло. — Вече дълги години ние с мисис Каупъруд… не че сме в лоши отношения, не бих казал това… но се отчуждихме един от друг.

В този миг Толифър кимна с пълно разбиране, но Каупъруд продължи припряно:

— Не че винаги сме така. Или че искам да имам някакви доказателства срещу нея за пред съда. Не е това. Тя може да живее живота си както намери за добре, разбира се, в известни рамки. Няма да допусна никакъв публичен скандал, както няма и да разреша някой да я въвлече в някаква грозна история.

— Разбирам — каза Толифър, който вече бе започнал да усеща съществуването на граници, които не Сива да нарушава, ако иска да се облагодетелства от това предложение.

— Още не напълно — възрази Каупъруд малко хладно, — но аз ще ви обясня всичко. Мисис Каупъруд беше много красиво момиче, едно от най-красивите, които някога съм срещал. И все още е доста привлекателна, макар че е на средна възраст. И би могла да стане още по-привлекателна, ако не беше така отчаяна и склонна към депресии, причинени от. нашия разрив, за който поемам цялата отговорност и не я обвинявам за нищо. Сигурно много добре ме разбирате…

— Да — каза Толифър с почтителен интерес.

— Мисис Каупъруд се е оставила на течението — не се грижи за външността си, не общува с никого. Оправданието за това съществува само в нейното съзнание, но не и в действителността. Тоест, каквото и да си мисли, тя все още е млада и има за какво да живее.

— Но аз й влизам в положението — прекъсна го пак Толифър с известно умерено предизвикателство, което се хареса на Каупъруд. То говореше за съчувствие и разбиране.

— Възможно е — каза Каупъруд сухо и доста остро. — Задачата, която ви възлагам и за която естествено ще ви осигуря средства, е да навлезете по някакъв начин в живота й — без мое участие, разбира се и без да й казвате нито дума за този разговор — и да го направите по-интересен и. забавен отсега. Тя се чувства прекалено самотна. Вижда се с твърде малко хора, при това не с тези, с които трябва. Повикал съм ви тук със следната цел — да потърсите начини да разширите кръгозора й, да й създадете обкръжение от хора, по-подходящи за жена с нейното положение и начин и а мислене. Разбира се, ще ви осигуря необходимите пари и очаквам от вас да не нарушавате някои норми. Бих искал да подчертая, че моята цел не е да я въведете във висшите кръгове — нито нея, нито мен. Но има някои междинни среди, в които тя би могла да попадне и да се почувствува по-добре, което ще е добре и за мен. Ако разбирате какво имам предвид, може би ще направите някои предложения.

И Толифър се зае да описва колкото може по-точно възможностите да създаде за Ейлийн живот, какъвто иска Каупъруд. Той го изслуша и, изглежда, остана доволен от начина, по който Толифър е схванал ситуацията.

— Има още нещо, мистър Толифър — продължи той. — Искам да разберете, че вашите услуги в борсовата кантора, която аз ще ви избера, ще бъдат оказвани лично на мен. Надявам се, че ще се споразумеем по този въпрос — и стана от стола, с което показа, че срещата е приключила.

— Да, мистър Каупъруд — отвърна Толифър, който също стана с усмивка.

— Добре. Може би няма да мога да се видя с вас много скоро, но няма да ви оставя без инструкции. Ще уредя да ви се открие сметка. Смятам, че това е всичко. Довиждане.

И тези думи заедно с появилото се отново студено достойнство накараха Толифър пак да усети остро огромната пропаст, която зееше между него и този човек.