Теодор Драйзер
Стоик (15)

ГЛАВА XV

И наистина не мина и седмица от заминаването на господата Грийвс и Хеншоу и Джаркинс ги последва в Лондон; треска го тресеше, защото умираше от желание да участвува непосредствено в тази грандиозна авантюра, която накрая ще му донесе така желаните милиони.

Макар първата крачка, направена от Каупъруд към придобиването на линията Чаринг Крос, тоест разговорът му с Грийвс и Хеншоу, да не му донесе желания резултат, той ни най-малко не се разколеба. Сипънс му изпрати достатъчно интересни сведения и Каупъруд твърдо реши да получи концесията за строеж на подземна железница в Лондон, дори ако от линията Чаринг Крос не излезе нищо. Във връзка с това в дома му се водеха разговори и се устройваха приеми и Ейлийн остана с впечатлението, че мъжът й по малко се възвръща към стария си начин на живот, онзи някогашен живот в Чикаго, с който бяха свързани най-щастливите й, най-ярките й спомени. Тя понякога се питаше: дали пък… малко ли чудеса стават по света… дали пък тази чикагска катастрофа не го е отрезвила и не му се е поискало да се върне, макар и външно, към някогашните отношения с нея; и макар че сега не знаеше почти нищо за него, тези мисли донякъде я утешаваха.

А всъщност Каупъруд с всеки изминал ден се увличаше все повече и повече по Беренис. С учудване откриваше у нея нови, неочаквани черти. От време на време я обземаше някаква игривост и тя беше способна на какви ли не немирни закачки. Притежаваше здрав разум, който обаче не й пречеше понякога да се държи своенравно, и всичко това възхищаваше Каупъруд.

Веднъж, още бяха в Чикаго, отидоха да обядват в един ресторант, който бяха посетили преди няколко дни. Когато слязоха от шейната, Беренис му предложи да се поразходят из гората. Там, на края й, сред засипаните със сняг борове и млади дъбове, той изведнъж видя снежен човек, а когато се приближиха, се оказа, че това с съвършено точно, макар и карикатурно, копие на самия него. Беренис нарочно бе дошла тук сутринта и го бе направила. За очи му бе сложила две блестящи сиви камъчета, а за нос и уста — борови шишарки, много добре избрани по форма и големина. Преди това бе откраднала една от шапките му и тази шапка, леко килната на главата на снежния човек, допълваше приликата с Каупъруд. Когато този двойник изведнъж се появи пред тях измежду дърветата, осветен от огненочервените лъчи на залязващото слънце, Каупъруд дори потръпна от изненада.

— Беви? Какви ги вършиш? Кога си успяла да го направиш, хитрушо? — И той се разсмя гръмко. Снежният Каупъруд го гледаше съвсем като жив, с присвити очи и щръкнал, необикновено внушителен нос.

— Сутринта — отвърна Беренис. — Дойдох тук сама и си направих снежно човече.

— Ама той много прилича на мен — забеляза удивен Каупъруд. — И за колко време го направи, Беви?

— За около час — тя отстъпи назад, за да го огледа добре. Сетне хвана бастуна на Каупъруд и го сложи върху един от джобовете на снежния човек, очертани е малки камъчета. — Гледай сега колко си съвършен! Целият от сняг, шишарки и каменни копчета! — с тези думи Беренис се протегна и целуна снежния човек по устата.

— Беви, ако ще се целуваш, по-добре ела тук — и Каупъруд я сграбчи за раменете, като усещаше, че в това момиче има нещо тайнствено, сякаш то е горска фея. — Беренис, скъпа, ти ме смущаваш. Честна дума. Какво си ти, момиче от плът и кръв или дух, вещица?

— А ти не знаеше ли? — и тя се обърна и насочи към него ръцете си с разперени пръсти. — Вещица съм аз и мога да те превърна на сняг и лед. — И пристъпи зловещо към него.

— Стига, Беренис! Стига глупости. Понякога си мисля, че ти самата си омагьосана. А мен можеш да ме омагьосваш колкото си щеш, само не ме напускай — и той я целуна по устата и я стисна здраво в прегръдката си.

Но Беренис се дръпна и се обърна пак към снежния човек.

— Видя ли сега как развали всичко! — възкликна тя. — Излезе, че той не е истински. А пък аз така се мъчех да е като жив. Беше толкова голям и студен и толкова много се нуждаеше от мене. А сега ще трябва да го погубя бедничкия, за да не го знае никой друг, освен мен.

Изведнъж Беренис замахна с бастуна на Каупъруд и разруши снежния човек.

— Виждаш ли, аз съм те създала и сега аз те погубвам! — и докато говореше, разпръскваше снега с ръцете си в ръкавици, а той я гледаше удивен.

— Беви, миличка, какви ги приказваш? Щом искаш да ме създаваш и погубваш, прави го, само не ме напускай. Ти ме отвеждаш в неведоми краища, в нови и странни настроения, в целия този твой чуден свят, а аз съм така щастлив да поема с теб. Вярваш ли ми?

— Разбира се, мили — отвърна му Беренис със съвсем различен, ведър тон, сякаш я е нямало предишната сцена. — Така ни е писано. Така и трябва да бъде.

И тя го хвана под ръка. Сякаш бе излязла от някакъв свой транс или видение, за което му се искаше да я попита, но реши, че не бива. Сега повече от всеки друг път Каупъруд усети как в нея има нещо, което го вълнува, съзна, че може да се приближи до нея, да се взре и да я докосне без никакви задръжки, че сега, както никога дотогава, може да се разхожда и да говори, да бъде с нея. Ето в това се криеше цялата земна радост, за която си струва да се живее. Той за нищо на света не искаше да се разделя с нея, защото не познаваше човек, който да е така разностранен, винаги така различен, разумен и практичен, а същевременно така нереален и непостоянен. Артистична натура, която едновременно с това е по-изобретателна и колоритна от всички жени, които бе познавал!

Дори и в най-интимните им мигове още от самото начало в нея имаше нещо, което не само го изненадваше, но и го примамваше. Беренис не се отпускаше и изгубваше в прегръдките му, не се оставяше да бъде напълно обладана от него. Не плътска радост беше тя, създадена, за да утоли мъжките страсти на Каупъруд или на когото и да било. Напротив, колкото и трескаво да се любеше, тя не забравяше за силата си, чара си — за разпилените по лицето си златисточервени коси, за магнетизма и магията на зластните си сини очи, за сладостта на устните си с тяхната вълшебна и тайнствена усмивка.

Това си и мислеше той след най-бурните им и изтощителни преживявания — нейната страст не е груба и дива, тя е по-скоро някакво славно превъзнасяне на собствената й красота, която засилва мощта си чрез загадката и му въздейства така, както никоя друга досега. Защото не Беренис, а той се чувствуваше обладан — духовно и физически, потънал в странната екзотика на техните отношения.