Богомил Райнов
Няма нищо по-хубаво от лошото време (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Една заплетена история като тази може да почне по сто различни начина. Но тази специално започва с чакане.

Спомням си да съм чувал изрази като радостно очакване, обаче не помня да съм срещал хора, които обичат да чакат. А когато си прекарал една безсънна нощ и си влязъл с адски главобол в един горещ ден, чакането се превръща в тягост дори за такъв като мене. Почваш да се тровиш с предположения и да си въобразяваш всякакви неща. Например, че човекът, дето го чакаш, няма да дойде. Или че ще дойде твърде късно, което в случая е почти едно и също.

На пръв поглед чакането изглежда проста работа: само стоиш и чакаш. Изобщо изкуството да не правиш нищо, дори да не си ядеш нервите и да не навиваш на пръста си едни и същи неща като това, че днес е понеделник и че един пропуснат понеделник може да обърка всичко. Изкуството да чакаш… Проста работа, но ако не я владееш, може да идеш по дяволите. Както на времето Старият отиде по дяволите само защото не можа да издържи докрай. Не можа да издържи да стои така, без да прави нищо. Да стои и да чака.

Подобни мисли се въртят лениво в главата ми, додето седя под синия чадър на кафенето пред чаша полуизстинало кафе — трето поред, оглеждам площада и барабаня с пръсти по масата.

Масите на кафенето са всичко пет, разположени върху полуизгнил дървен балкон. Едната страна на балкона опира в тротоара, а другата е застрашително надвесена над водата. Неудобството на тая съборетина не е толкова в туй, че всеки момент може да рухне в калнозелената мътилка на канала, колкото в обстоятелството, че е на нивото на улицата и не ми дава никакви предимства за наблюдение.

Площадът е малък, задръстен от сергии с банани и портокали, от купища празни каси, от кряскащи продавачи и разнородна навалица. Действието става във Венеция, часът отива към дванайсет и влажната жега е трудно поносима, макар да сме още в края на май.

Понеже седя зад закрилата на синия чадър, аз страдам не толкова от жегата, колкото от върволицата минувачи, промъкващи се през лабиринта на сергиите. Не че ми действуват на нервите, но твърде често скриват от погледа ми входа на отсрещната къща, дето трябва да се появи човекът, когото чакам. Къщата е стара двуетажна сграда с пожълтяла от дъждовете мраморна фасада. Затова пък входната врата изглежда съвсем новичка. Тя е прясно боядисана с тъмнозелен лак и върху нея блести внушителна месингова табела с името на стопанина. От мястото, дето седя, това име не може да се прочете дори когато не е затулено от върволицата глави и шапки. На мене обаче то ми е добре известно и без да го чета. Не съществува и риск да го забравя, понеже често го преповтарям наум, придружавайки го с по някоя ругатня.

Бях пристигнал във Венеция съвсем рано тая сутрин, именно за да набарам господин Антонио Тоци, преди да е излязъл от дома си. Според уговорката той трябваше да бъде в къщи до девет часа, а когато позвъних на вратата му, часът бе едва осем.

— Бих искал да видя… — започнах фразата, скърпена предварително от оскъдния ми запас италиански думи.

— Господин Тоци не е в къщи — прекъсна ме слугата, като ми хвърли бегъл преценяващ поглед.

— Имам среща с него — пуснах в ход втората приготвена фраза.

Слугата вместо отговор отново огледа външността ми.

Външността ми, пътем казано, не беше блестяща. Не че имах съвсем неприличен вид, но костюмът ми бе доста измачкан и яката на бялата ми риза вероятно не бе твърде бяла. Господин Тоци, както личеше от надписа на табелката, бе адвокат, така че слугата очевидно ме вземаше за джебчия, дошъл да търси домакина по някакъв дребен и главоболен процес.

— Имам среща с господин Тоци — настоях.

— Невъзможно — отвърна сухо прислужникът. — Господинът е днес на дело в съда. Невъзможно е да ви е дал среща.

Господарската самоувереност на тоя слуга е просто вбесяваща, но аз мога да бъда търпелив, ако това се налага. Затова само попитах:

— Кога смятате, че ще се върне?

— Не мога да знам — измърмори все тъй сухо прислужникът и затвори прясно лакираната врата под носа ми.

Така че не ми оставаше нищо друго, освен да се настаня върху верандата на отсрещното кафене, да си поръчам нещо за пиене и да започна очакването. Ако господин Тоци наистина бе отишъл в съда, той щеше по някое време да се върне. Ако пък въпреки твърдението на слугата си беше в къщи, трябваше някога да излезе.

За всеки случай към десет часа реших да повторя операцията. Този път прислужникът едва се подаде от вратата и без да дочака репликата ми, промърмори:

— Не, господин Тоци още не се е върнал.

След което повторно затвори под носа ми.

И тъй, седя и чакам. Нямам възможност дори и да проуча подробно картата на града, купена още на гарата, защото трябва да наблюдавам масленозелената врата. Трябва просто изцяло да се посветя на изкуството да не върша нищо, съвсем нищо, дори да не си ям нервите и да не мисля по това, че днес е понеделник и че един пропуснат понеделник може да обърка сума неща.

Понякога край съседните маси сядат хора, изпиват по едно кафе, после си отиват. А после идват други. Моето кафе вероятно е съвсем изстинало. При това то е вече трето поред, затуй си поръчвам чаша мартини, като се старая да следя между главите на минувачите тъмния правоъгълник на отсрещния вход. Или ще влезе, или ще излезе. Въпросът е — кога? Да, кога най-после? — това е въпросът.

Широката гъба на чадъра със синята си здрачевина ме предпазва от парещото слънце. Но зноят извира не само от небето, а и от стените на съседните сгради, от каменната настилка на площадчето, от топлата кално-зелена вода. Зноят заедно с мириса на влажна плесен.

От време на време край верандата с дрезгаво пърпорене минава моторница и тогава повърхността на канала се нагъва в тежки вълни, а полуизгнилият дървен балкон застрашително се разклаща.

Часът наближава един, когато зървам мъж на средна възраст с тъмен костюм на райета и с тънка чанта под мишница да спира пред насрещната врата. Той едва е вдигнал ръка към звънеца, когато аз вече оставям на масата приготвената отпреди банкнота и с бързи крачки прекосявам площадчето. Бързи, в границата на възможното. Навалицата, суетяща се все още между сергиите, е тъй гъста, че докато си пробия път и стигна до входа, мъжът вече е изчезнал. Натискам на свой ред звънеца. Прислужникът се появява едва след повторното ми позвъняване, и то за да направи опит тутакси да се оттегли.

— Слушайте… — изръмжавам предупредително, като пъхвам тъкмо навреме обувката си в стесняващата се пролука на вратата.

Слугата поглежда с нескрито презрение нахалната обувка, попречила му да изпълни лакейския си дълг. Една обувка, която наистина се нуждае от известно почистване.

— Слушайте — повтарям. — Съобщете веднага на господаря си, че господин Анри от Бордо иска да го види.

— След като затворя — отвръща сухо прислужникът.

Няма какво, дръпвам крака си и зачаквам, макар да подозирам, че тоя тип само от злоба ще се бави поне четвърт час, преди да доложи. Добре, че близо до ръката ми има звънец.

Не става нужда да използувам звънеца. Малко по-късно слугата все тъй неприязнено, но с израз на известно примирение ме въвежда в хладното мраморно предверие на стария дом.

Господин Тоци ме посреща в кабинета си, като се провиква с едно радушно френско „Здравей, стари приятелю!“, улавя сърдечно десницата ми с две ръце и изобщо проявява доста пресилен ентусиазъм, ако се вземе под внимание, че допреди минута едва ли е подозирал съществуването ми. Сетне, когато слугата излиза, пълното мургаво лице на стопанина изведнаж добива сериозен, дори леко отегчен израз. Той вдига към мене сънливите си маслинени очи, като чака да кажа нещо.

Туй, което мисля да кажа, е, че щом съществува уговорка, тя трябва да се изпълнява. И че ако господин Тоци разполага с маса свободно време, това не е повод да губи времето на другите. Но опитът ме е научил да премълчавам репликите, от които не виждам полза.

— Идвам от страна на Мартен. Той отново овдовя.

Вестта за бедствието, сполетяло незнайния Мартен, не наскърбява прекомерно господин Тоци. Той кима машинално, сякаш друго не е очаквал.

— Добре, добре, ще направим каквото можем за нещастника — отвръща някак разсеяно стопанинът, от което следва да се заключи, че се готви или да намери нова съпруга на бедния Мартен, или да възкреси покойницата.

Вместо това господин Тоци приближава до рафтовете с книги, изважда някакъв дебел том, пъхва ръка в появилото се отверстие и миг след туй лавиците безшумно се отдръпват встрани, като откриват вратичката на зазидана каса. Стопанинът отключва касата, намира без много ровене един дебел плик, после заключва касата, повтаря манипулацията и едва след като лавиците заемат старото си място, ми подава плика. Разкъсвам го и изваждам отвътре белгийски паспорт. На паспорта е залепена моята снимка, придружена с името на Албер Каре. Това име не е моето, но има ли значение? Аз никога не съм имал истинско име. В плика намирам още няколко по-незначителни документа, принадлежащи на същия Каре — шофьорска книжка, някаква квитанция и пр., както и значителна сума пари в италиански и белгийски банкноти. Докато разглеждам набързо тия неща и ги настанявам в джобовете си, господин Тоци ми съобщава с безучастен служебен глас:

— Подир малко ще отпратя прислужника и ще ви предам куфара с вещите ви. Можете да вземете параходчето и да слезете на площада Сан Марко, третата спирка оттук. Препоръчвам ви да отседнете в хотел „Луна“, аз веднага ще ви запазя стая по телефона. Мисля, че това е всичко.

Що се отнася до мене, това далеч не е всичко. За господин Тоци обаче тия думи изчерпват задачата му.

— Но седнете де… — сеща се той.

После излиза и след минута го чувам да разговаря с прислужника в коридора. Малко по-късно стопанинът се връща, като носи неголям луксозен куфар:

— Ето багажа ви. Мисля, че можете да тръгвате.

Господин Тоци ме изпровожда мълчаливо до пътната врата. Преди да ме отпрати, той ми пожелава „бон шанс“ с безцветния си глас, но се въздържа да каже каквото и да било в смисъл „до скоро виждане“. Аз — също. Тоя човек има твърде неприятна прислуга.

* * *

Външността на хотел „Луна“ въпреки романтичната си фирма няма нищо привлекателно. Обаче външността понякога лъже. Зад мрачната, проядена от влагата фасада са скрити изящни салони с мозайки и скъпи килими, мраморно стълбище, светли стаи с гълъбови тапети, скъпа мебелировка и бани от бледосин порцелан. Една от тия стаи с изглед към съседните старинни дворци е запазена за господин Албер Каре.

Смъквам бързо дрехите си и заставам под душа, за да проверя как действува студената вода на главобола. Сетне изваждам от куфара чиста риза, нов сив костюм и черни обувки, обличам се, прибирам документите и парите в джобовете си и изхвръквам навън. Часът е три без двайсет.

Часът е три без пет, когато сядам на една маса пред кафенето в ъгъла на площада Сан Марко и си поръчвам кафе, макар че в момента цялото ми същество жадува не кафе, а сочен бифтек с прясно изпържени картофи. Запалвам цигара и отпивам глътка от горещата течност, с което всъщност я и приключвам, защото в Италия кафето се поднася в размера на една глътка. После оглеждам площада и наново се отдавам на обичайното си занятие: очакването.

Друг на мое място и при други обстоятелства навярно би се впуснал да изучава архитектурните паметници наоколо, които трябва да са твърде забележителни, щом пробуждат дори у мене смътни асоциации за отдавна познати пощенски картички. В момента обаче аз не изпитвам никакво любопитство към църквите, звънарниците и дворците. Цялото ми внимание е насочено към аркадата вдясно, дето трябва да се появи човекът с шапка от бяла панама, тъмни очила и един „Ролайфлекс“, окачен на рамото.

Сянката под аркадата е почти черна. Площадът с блесналите под немилостивото слънце мраморни плочи пустее тих и зноен. Само група упорити туристи стърчат в жегата, като хранят с кифли ято гълъби и се щракат един други с фотоапарати, за да документират своите близки отношения с птиците и с Венеция. Масите пред кафенето са безлюдни, ако не се броят две възрастни жени с дантелени рокли и сламени шапки, седнали като мене в сянката под аркадата.

Часът е точно три, когато човекът се задава отдясно. Той идва бавно насам, като гледа разсеяно витрините под аркадата, сякаш е тръгнал да убива времето. Познавам го отдалеч, преди още да съм в състояние да видя провесения на рамото му „Ролайфлекс“. Познавам го по вървежа — с характерното, едва забележимо провлачване на левия крак и с маниера му да държи едната си ръка обесена на колана.

„Любо!“ — поисква ми се да извикам, когато човекът приближава съвсем. Не извиквам, разбира се, само това ми липсва, да викам, но едва в тоя момент съзнавам колко много месеци съм преживял без нито един близък човек.

Мъжът с панамата ме забелязва отдалеч, обаче отминава край масата, без да ми обърне никакво внимание, продължава все тъй бавно пътя си и изчезва под аркадите вляво. Плащам кафето, запалвам още една цигара и без да бързам, тръгвам в същата посока.

— Любо! — произнасям полугласно, когато настигам човека с панамата на Кале Ларга.

— Грешка — промърморва той и едва се усмихва. — Робер Льору. Белгиец по народност, фотограф по професия. А ти?

— Също белгиец. Албер Каре. Можеш да ми викаш „мон шер Каре!“

— Защо не. Стари познати от Брюксел. Ти всъщност по каква работа?

— По каквато и ти.

— За друго те питам.

Знам отлично за какво ме пита, но не мога да преглътна тоя служебен тон подир цяла година раздяла и в един миг, когато по пустата следобедна улица няма жива душа.

— Търговия. Интересуват ме по-специално кристалите „Муран“.

Любо кима:

— Аз пък подготвям фотоалбум за едно белгийско издателство.

Той млъква, сякаш няма какво повече да ми каже, и тръгва нататък, и аз също тръгвам с него и ние вървим известно време мълчаливо в тясната сянка край старите сгради.

— Нещо не ми изглеждаш добре — забелязвам.

— По какво позна?

— Много си служебен. Изглежда, жегата не ти понася…

— Не е от жегата, брат ми — усмихва се Любо. — От работата е. Досега удрям само на камък.

— А какво стана с оня твой лаф: „Върви с мене и се не бой?“

Любо отново едва-едва се усмихва:

— Нищо. Забравих го. Хубав лаф беше, само че го забравих.

Не възразявам и ние продължаваме да крачим безмълвно в тясната сянка край потъмнелите от времето фасади. Моят принцип изобщо е, щом някой е кисел — остави го да се намълчи и да му се размине.

— Какви са ти инструкциите? — запитва по едно време Любо.

— От тебе ще ги получа.

— Съвсем ли не си в течение?

— Съвсем.

— Нищо. То аслъ̀ всичко, което знаем, е толкова, че може да се разправи с пет приказки. Случаят почва от някой си Ставрев. Служител във външна търговия. Постоянен контакт с представители на чужди фирми. Вербуван в първите години след Девети септември от американското разузнаване, но неизползуван никога за нищо. Едва преди шест месеца при него се явява човек от западното предприятие „Зодиак“, подава му паролата, която Ставрев едва ли е очаквал някога да чуе, а заедно с паролата — радиостанция и инструкции за започване работа. Толкова.

Любо вади от джоба си омачкано пакетче „Кент“ и ми го подава.

— Как „толкова“? — питам, като машинално вземам цигара.

Приятелят ми също взема цигара и спира за миг да щракне запалката.

— Толкова — повтаря той, като запушваме и поемаме отново в тясната ивица сянка. — Искам да кажа, това е всичко, което знаем.

— Кога е бил заловен Ставрев?

— Не беше заловен. Дойде сам при нас. Човекът сума години живял като редовен гражданин, създал си положение и сега, хайде — радиостанция! Разбира се, имало е няколко дни треперене и колебание, но после се яви и всичко разправи. Впрочем по наше нареждане той и досега изпълнява дадените му от агента инструкции.

— Е, значи, разполагаме все пак с две писти — забелязвам. — Онзи, който е вербувал Ставрев, и този, който е възстановил връзката.

— Една писта! — поправя ме Любо. — Оня, първият, е бил военен от Американската мисия и следите му отдавна са загубени. Може и да е умрял. Една писта: Карло Моранди, чиновник в клона на „Зодиак“ — Венеция.

— Е, все пак…

— Е, да, все пак… Само че това „все пак“ на практика се оказа нищо и половина.

Стигнахме до някакъв канал. В сянката на ъгловата сграда до канала пустее мраморна скамейка.

— Да поседнем тук — предлага Любо и се отправя към скамейката.

— Бих предпочел другаде. Умирам от глад.

— А аз от жажда — промърморва приятелят ми, като се отпуска на скамейката. — За нещастие не разполагаме с много време. Довечера ще се черпим.

Сядам до него, дръпвам за последен път от цигарата и я запращам в неподвижната вода на канала. Дълбока, смътнопрозирна вода, смарагдовозелена под косите лъчи на слънцето и черносиня в сянката.

— Откога си тук? — питам.

— Кажи-речи, от три месеца. Три месеца с общ резултат нищо и половина. При моите условия проследяването на тоя тип се оказа доста трудно. И все пак мисля, че разучих всичко, което може да се разучи.

Любо замълчава, от което може да се съди, че разученото не си и струва да се излага.

— Що за птица е тоя Моранди?

Приятелят ми бърка в джоба си, изважда няколко снимки и ми подава една от тях:

— Дворецът на Дожите с Моранди като прибавка — обяснява той. — Хубава снимка, а?

Свивам рамене и се заглеждам в снимката.

— Трябвало е да стана фотограф. Във фотографията по ми върви, отколкото другото.

Пред фасадата на двореца се виждат няколко фигури на минувачи.

— Кой е Моранди? — питам.

— Този с жената.

Този с жената е мъж на средна възраст, нисък, но наперен като петел, с тънки мустачки и смешна шапка с малка периферия, килната на тила.

— Жената е във всяко отношение по-забележителна — казвам.

— Да, но тя не играе. Всъщност и Моранди изглежда вън от играта. Чиновник от средна категория. Бонвиван. Харчи може би малко повече, отколкото получава.

— Значи…

— Значи, че прави дългове, нищо повече. Пътува често по служба до Женева, дето има друг клон на „Зодиак“. Никакви връзки, никакви прояви, които да опират в разузнаването.

— А тая жена?

— Не е вакантна — отвръща Любо, като издърпва снимката от ръката ми. — Тя му е любовница.

— Опитал ли си да я прислушаш?

— Чаках тебе. Съвсем корумпирана е, брат ми. Опасно и безполезно. Обаче опитах друго.

Той млъква и поглежда часовника си. После вдига очи и лукаво ми намига, също както оня, някогашният Любо Ангелов, шегаджията и хитрецът, когото приятелите му наричаха Гявола. Само че сега в това намигане има нещо жалко, сякаш Любо се опитва повече да си даде кураж, отколкото да се похвали с успех.

— Влязох в контакт с един тип на име Артуро Конти. Тя е дълга, после ще ти разправям подробности. Конти работи в една стая с Моранди и с него гуляе. Познава му очевидно и кътните зъби.

— Ами ако тоя Конти…

Любо махва отегчено с ръка:

— Остави! Знам си урока.

— Въпросът е, дали си сигурен…

— В нищо не съм сигурен. Сигурен съм само в това, че друга възможност няма. Още повече Конти се оказа схватлив. Разбра веднага какъв купувач съм и каква стока ме интересува. Поигра малко на колебание, колкото да вдигне цената. После кандиса.

— Резултат?

— Днеска ще стане ясно. Той ще види цвета на парите, а аз какво ще получа — не знам. Може и да ме прати на баня, но друг изход няма. Три месеца вися напразно.

Приятелят ми поглежда часовника си и става:

— Трябва да вървя. С тебе ще се видим точно в шест. Дотогава ще имам сведенията. Мястото на срещата: автобусната спирка в началото на Моста на свободата. Купи си карта и се оправяй. А сега, ако искаш да се нахраниш, върви все по тая улица, додето стигнеш Кампо Морозини.

Любо вдига леко ръка за сбогом и едва в тоя миг се сеща да запита:

— Ти откъде, от Франция ли?

— От Франция.

— Значи, си се справил.

— Нали ти си ми учителят…

— Не ме четкай — усмихва се Любо. — Ако не бях аз, друг щеше да бъде. Във всеки случай радвам се, че си се справил…

После добави без връзка:

— А аз, брат ми, имам син. Син на пет месеца.

Площадът Морозини няма твърде венециански вид, в смисъл че в пейзажа му липсват канали. Затова пък има кафенета. Настанявам се в сянката на един навес на бели и сини ивици и съсредоточено, като се стремя да не изглеждам прекалено гладен, поглъщам един милански котлет, гарниран с огромна порция спагети.

Въпреки ранния час и жегата, на терасата пред кафенето седят неколцина безделници и две-три компании туристи. Нула внимание към мене от страна на присъствуващите, ако не се брои келнерът, който се навърта наоколо с надежда да поръчам нещо добавъчно. За да му направя удоволствие, поисквам някакъв десерт и вадя от джоба си плана. Маршрутът до Понте делла Либерта се оказва прост. Трябва да взема параходчето от Моста на академията и да сляза на началната спирка. Целият път ще ми отнеме навярно половин час. А сега едва минава четири. Имам, значи, час и половина свободни, през които едничката ми работа ще бъде да изям един жалък десерт. И, разбира се, да чакам.

„Ти от Франция ли?“ — бе запитал приятелят ми.

„От Франция.“

Какво се криеше зад този къс отговор, това само аз си знаех. И колко ампера напрежение носех още у себе си, това също само аз си знаех. Подир всяка операция, подобна на моята френска история, една пауза не е излишна, за да може моторът да изстине. Аз вече почти я виждах тая пауза в спокойните очертания на един кратък отдих на Златните пясъци… Един хубав отдих в началото на лятото, когато напливът не е започнал и морето е още хладничко. Умирам за такова студено море, защото ми дава възможност с чиста съвест да се излежавам до обед в леглото, а следобеда да скитам насам-натам, без чужденците на всяка крачка да ме настъпват по новите обувки. Няма нищо по-хубаво от почивката на море, особено ако се къпеш само във ваната.

Да, аз я виждах тази юнска пауза в момента, в който се добрахме с Лида до палубата на „Родина“. Параходът бе вече вън от френските териториални води и граничният катер, пуснат подире ни, дори не си направи труд да доближи борда, а зави нейде встрани, давайки вид, че е тръгнал по съвсем друга работа.

Комендантът се оказа делови и схватлив човек и веднага ми осигури радиовръзка. Предавах до късно през нощта подробностите по изпълнението на задачата си. Бях тъй капнал за сън, че дори не помня как съм стигнал до отредената ми каюта — навярно съм заспал на крака още додето са ме водили натам.

— Е, най-сетне! — извика Лида, когато на другия ден към обед се показах на палубата. — Значи, не сте бил арестуван?

— Защо да съм арестуван? — запитах с все още мътна от съня глава.

— Ами нали сте емигрант?

— А, вярно! — сетих се. — Направих си самокритика и хората проявиха разбиране. Изобщо уреди се някак.

Тя ме изгледа изпитателно. После се намуси:

— Вие май ме вземате на майтап.

Не успях да възразя, защото в същия миг един моряк дотича да ми съобщи, че трябва да ида веднага в кабината на радиста. Очаквах, че от Центъра ще ми искат някои допълнителни подробности по операцията. Но радиограмата беше от съвсем друго естество. С две думи — край на мечтите за юнското излежаване на брега на синьото море. Начало на нова операция, пълна с неизвестни, по-точно, състояща се само от неизвестни. Един-единствен адрес, една парола и една среща с някакъв тип еди-къде си и еди-как си, всеки понеделник, само понеделник, точно в три часа.

Същия ден рано следобед слязох на пристанището в Неапол, без дори да успея да обясня на Лида, че нямам почти никакво намерение да се майтапя с нея.

А сега ето ме в началото на операцията. Неизвестните са изчезнали, колкото да се изясни, че работата изглежда направо безнадеждна. Всъщност бях разбрал, че работата е трудна още от самата радиограма. Не защото това бе казано в радиограмата, а защото ме включваха в действие, без дори да изчакат да се охлади моторът и да ме инструктират на място.

Поглеждам надписа на празната пластмасова чашка пред себе си и едва сега разбирам, че десертът, който разсеяно съм изконсумирал, е не друго, а прочутият „Джелати Мота“. В същия момент келнерът, който все тъй настойчиво кръжи наоколо, услужливо подхвърля:

— Едно еспресо?

Кимам утвърдително, за да не го огорча.

— Малко или голямо?

— Голямо — отвръщам все с тая цел. Онзи донася кафето със светкавична бързина и отива да предлага услугите си на съседната маса, където група възрастни англичанки, въоръжени с пликове и цветни картички, са потънали в писмена работа.

„Джелати Мота“, повтарям си аз механично, „Джелати Мота“, като в същото време мисля съвсем друго, а именно, че вече напълно съм втасал за пенсия. Нищо, че нямам още пълни четиридесет. Нашият занаят е като тоя на свръхзвуковите пилоти. Прекомерно натоварване. Преждевременно износване. После можеш да станеш докладчик в кварталната организация. Или да четеш вестници в градската градина. Или да вървиш по дяволите.

Немного отдавна една трудна операция ме изпълваше с трепета на шахматиста, който сяда пред нова партия с опасен противник. Глупости. Трепетът беше много по-силен и съвсем друг. Не като тръпката на играта, а като една студена решителност, упорита и пресметлива едновременно, готова да върви докрай. Бях се школувал в тая решителност още на времето, още тогава, когато бродех из граничните баири със Стария и с Любо Гявола. „Ти върви с мене и се не бой!“ — казваше Любо. И аз вървях, макар че се боях, и боейки се, овладях майсторлъка да превивам врата на страха.

Е да, но оттогава сума вода е изтекла и самият Любо вече е готов за пенсия. „Във фотографията по ми върви. Трябваше да стана фотограф.“ Три месеца са достатъчни да му изчерпят търпението и да се хване за някакъв изнудвач, който ще му прибере парите срещу две-три незначителни или направо лъжливи сведения. „Няма друг изход.“ Сега няма, а утре може да има. Утре може да се яви някоя по-важна и по-сигурна улика от сведенията на тоя случаен информатор, който не е изключено да е пратен нарочно, за да те хване на буксир.

Мислите ми постепенно се насочват изцяло към работата и това ми връща донейде самочувствието. Значи, още съм в нормално състояние. Даже главоболът ми е спаднал до нивото на поносимото. Но колкото повече мисля за работата, толкова по-ясно съзнавам, че ми липсват дори най-елементарните условия на задачата. Не мога нищо да реша, додето не получа от Любо някои дребни сведения, додето не се запозная с наблюденията му през тия три месеца, па дори и тия наблюдения външно да не чинат пет пари.

Малкото, което знам, е в състояние засега само да ме обърка. И най-объркващо от всичко е противоречието между директивата на Центъра и постъпката на Любо. Директивата — при това единствена — гласеше „крайна предпазливост“. А в същото време Любо бе направил пазар с някакъв несигурен субект под предлог, че нямало друг изход. Може би Любо има по-точни директиви. Може би субектът не е тъй несигурен. Може би… може би… Трябва да чакам срещата в шест.

Часът е почти шест, когато се озовавам при автобусната спирка на Понте делла Либерта. Нарочно идвам в предпоследната минута, за да не вися прекалено дълго тук и да правя впечатление, макар че да висиш на една автобусна спирка, не е особено подозрително.

Вляво от мене мостът бавно се възема от нивото на шосето, за да продължи вдясно високо над жп линии и по-нататък над морето като една бяла черта, дълга и права, опната върху синьозелената шир на водата. Откъм града се задава автобус, като бучи заморено на втора и рязко спира под носа ми. Неколцината пътници наоколо се качват в колата. Шофьорът ме поглежда, сякаш казва „хайде де, какво дремеш!“, но аз се правя на разсеян и той внезапно дава газ и потегля към Местре. Гледам няколко мига подир тежката кола, после обръщам очи в обратната посоки и виждам Любо.

Приятелят ми е още далеч, обаче аз го познавам по пананамената шапка и по особения вървеж с едва забележимото провлачване на левия крак. На времето, когато гонехме диверсантските банди в планината, той бе получил един куршум в крака и бе осакатял, но с инат и с упражнения почти бе успял да възстанови нормалния си ход и само едва забележимо провлачваше стъпалото си.

Любо върви бавно по тротоара на моста, обесил ръка на колана си, като че тръгнал без цел, просто да подиша въздух. И все пак аз го познавам достатъчно, за да доловя по външно нехайното му държане, че е нащрек, сякаш иска да се озърне, а не смее да го стори. Това, което той не смее да стори, го правя аз, обаче в тоя миг мостът, додето стига погледът ми, е съвсем пуст, ако не се смята група младежи, приближаващи с провиквания и смехове по насрещния тротоар.

Любо е само на двайсетина метра от мене, когато забелязвам зад гърба му колата. Може да съм я видял и преди това, но едва сега й обръщам внимание. Това е един тежък черен буик, банален по вид и движещ се с нормална скорост, затова го забелязвам едва когато рязко завива от средата на платното и се насочва към тротоара. Любо се извръща и отстъпва крачка встрани тъкмо в мига, когато тежката кола го връхлита с бронята си, поваля го и като го отхвърля към бариерата на моста, профучава край мене и се насочва към Местре. За някаква част от секундата пред погледа ми се мярва дългото бледо лице на мъжа зад кормилото, полузакрито от големи огледални очила, и физиономията на човека до него — тлъста и подпухнала, с тънка прошарена брадичка. Опитвам да разчета номера на летящата стремглаво кола, но той е твърде зацапан и после каква полза, когато вероятно ще бъде захвърлена нейде край Местре и едва ли някой ще си даде особен труд да търси убийците на един неизвестен човек, на един човек без значение.

Неизвестният лежи на тротоара в нозете на скупчената група любопитни младежи. Приближавам до тях, сякаш воден също от любопитство.

— Свършен е… — казва някой.

— Не, движи се — забелязва друг.

Нозете на прегазения наистина конвулсивно потръпват. Но това е спазмата на мускули, които още не знаят, че принадлежат на едно мъртво тяло. Някой изтичва да телефонира, докато останалите спорят дали убийството е работа на мафията, или не е работа на мафията. Подир няколко минути в далечината се раздава острият писък на полицейска кола.

Тръгвам обратно, без да давам вид, че бързам. Не съм единственият. Младежите ме сподирят, задминават ме и изчезват към града, преди още да се е появила камионетката. Никой не иска да губи време в показания.

Вече съм стигнал началото на моста, когато край мене профучават линейката и полицейската кола. Спирам и се обръщам да доизгледам епилога. До носилката и до загръщането с белия чаршаф.

Трябва ми един телефонен указател, но додето открия кафене в тоя квартал, минава маса време. Противно на очакванията ми, името Артуро Конти не фигурира в указателя. Намирам обаче номера на „Зодиак“. Да звъня в „Зодиак“ е опасно. И все пак това е единствената налична възможност.

— Господин Конти, моля!

— Господин Конти излезе. Не знаете ли, че има работно време! — отвръща един недоволен портиерски глас.

— Извинете, но трябва да му предам нещо много бързо. Току-що пристигам от Женева. Ако обичате, адреса…

— Адреса… Адреса… — мърмори все тъй недоволно гласът.

Обаче пръстите навярно вече прелистват служебния списък, защото малко по-късно чувам в слушалката:

— Страда Нуова, 19.

Имам нужда от малко съсредоточаване и от една бира, само че решавам да я пия другаде. Изобщо решавам подир току-що извършената непредпазливост да стана крайно предпазлив. На портиера може да му скимне да провери откъде са позвънили. Или сам да позвъни някому, за да съобщи, че са търсили Конти по бърза работа. Не бива да отегчаваме местната полиция с още едно прегазване през тоя ден. Още повече тук са свикнали да се занимават главно с удавяния.

Излизам от кафенето и пътем правя справка с картата. Установявам, че мога да стигна до Страда Нуова и пеша, нещо почти невероятно в тоя град. Часът отива към седем. Улиците са пълни с народ. Минавам по моста Скалци, озовавам се на площада пред гарата и тръгвам надясно, следвайки човешкия поток.

Номер 19 на Страда Нуова е банална четириетажна сграда с олющена фасада и мизерен вход. Отминавам я без всякакъв интерес и продължавам нататък, додето излизам на някакъв площад с паметник и което е по-важно, с кафене. Сядам навън и поръчвам въпросната бира.

Здрачава се. Фасадите около площада смътно тъмнеят, но в средата е още светло и там, в светлото, внушително се изрязват очертанията на бронзов конник. Някакъв пълководец и изобщо историческо величие, ако се съди по наперения вид, с който стърчи на бронзовия си кон. Стиснатите челюсти и навъсеното чело на храбреца вдъхват респект и това ме навежда на мисълта да му устроя едно възпоменателно чествуване, като поръчам втора бира.

Пия бавно бирата, оглеждам потъващия в здрач площад и се мъча да прогоня някои неща от главата си, за да мога да обмисля студено и спокойно предстоящето. Само че нещата, които искам да прогоня от главата си, твърде здраво са заседнали там: сгърченото тяло с премазаните потръпващи нозе, разбитата в каменния парапет глава, темето с едва наченала плешивина и смачканата при падането бяла панама, вече пропита от кръв.

„Готов съм за пенсия, казвам си. Щом съм станал толкова впечатлителен, значи, съм готов за пенсия.“ Но понеже тия думи не дават резултат, отново насочвам вниманието си към паметника. Той сега е целият в сянка освен раменете и главата на конника със стиснатите челюсти и навъсеното чело. „Наздраве! — промърморвам. — И недей много да се емчиш. Късметът ти е, че по твое време още не е имало американско разузнаване. Иначе, докато се емчиш на коня си, биха ти пуснали някой куршум в гърба. Така че по-скромно!“ Тия глупости обаче също не дават резултат, защото тъкмо в тоя миг чувам шепота на Любо: „А аз, брат ми, имам син на пет месеца.“ „Имаш син — казвам, — само че синът ти няма баща.“ И все пак по-добре е да оставиш подире си един син без баща, отколкото да не оставиш нищо. Както например аз, макар че аз също можех да имам син, и то не на пет месеца, а на пет години. Но това е друга история.

За късо време в ума ми се пробужда нещо от тая друга история, но само за късо време, защото в ухото ми отново прозвучава: „Чу ли, брат ми: имам син на пет месеца.“ „Стига с тоя твой син — казвам. — Да си мислил по-рано за тия неща. Трябваше да го научиш най-после тоя занаят — занаята да седиш и да чакаш. Ти не можа да изтраеш да седиш и да чакаш. И отиде по дяволите. Също като Стария.“

Аз, разбира се, знам много добре, че Любо го владее тоя занаят, и казвам това само за да спре да ми бъбре на ухото и да ми пречи да се съсредоточа. Може би задачата се бе оказала не по силите му. Може би нервите му бяха се поизносили. Такива като нас често се износват дори преди да са оплешивели. Обаче занаята той го владееше. Поне на времето. И тоя занаят аз всъщност го бях научил именно от него.

Оглеждам наново площада, но сега той целият тъне в неясни сенки. И в главата ми също се движат смътни мисли и неясни сенки. И за да се уловя за нещо по-реално, аз дръпвам ръкава си и хвърлям поглед на часовника. Осем и двайсет. Ще чакам до десет. Не, ще чакам до полунощ. Защо пък до полунощ? Може да не е точно до полунощ, но около полунощ. Когато ще има по-малък риск от неудобни посетители. И когато човекът ще си бъде в къщи. И няма да се бои, че някой тепърва ще го потърси.

Операцията е рискована. Почти колкото постъпката на Любо. С тая разлика, че Любо не беше длъжен да поема риска, а аз съм заставен да го поема. Любо имаше възможност да чака, а аз нямам. Любо не беше дори сигурен, че тоя Конти знае нещо, а аз съм сигурен. Аз имам конкретен въпрос, на който Конти знае точния отговор. Досега на хоризонта съществуваше само Моранди. Но Моранди не беше в колата, бих го познал по снимката. Значи, освен Моранди се явяват още две лица. Кои са те, това може да се разбере, след като се разбере кого Конти е уведомил за връзката си с Любо. При условие, че Конти бъде заставен да заговори. Ще трябва да го заставя.

Има време за чакане. И има време за действие. Въпросът е да не се объркат времената. Както Любо ги беше объркал. И както ги беше объркал Стария.

Тая история със Стария се бе случила много отдавна: още когато гонехме диверсантски банди в граничните райони. Веднаж спипахме една такава банда в някаква изоставена воденица. Беше на разсъмване и нямахме представа колко души са се притаили вътре, а ние бяхме само четирима, затова Любо прати малкия Савов за подкрепление. Любо, Стария и аз залегнахме зад дърветата. По едно време един от бандата се показа на вратата и Стария въпреки нареждането му стреля, улучи го, обаче разбуди кошера. Зачесаха ни от прозорци и процепи, а ние се стараехме да пестим куршумите и те разбраха, че сме дребна риба, и се групираха за излизане. Тогава Любо даде заповед и аз се примъкнах напред и хвърлих едно яйце в групата, скупчена до вратата, а Любо в същото време хвърли второ яйце през прозореца. Подир двата взрива настъпи мъртва тишина. Нямахме повече бомби и куршумите ни също бяха малко. Трябваше да лежим и да чакаме подкреплението. Но тишината продължаваше и Стария все повтаряше: „Какво още чакаме! Не виждате ли, жив човек не е останал.“ Той бе зъл и изморен от цяла нощ ходене и дебнене и бързаше час по-скоро да се смъкнем в селото. „Какво още чакаме?“ — питаше Стария и по едно време, преди Любо да му викне, скочи, изтича до вратата и едва надзърна, когато отвътре изтрака автомат. Стария подгъна нозе, сякаш си е изпуснал нещо и се навежда да го вземе, но само изохка и се сгърчи на прага. След малко дойде подкреплението.

А сега Любо повтори грешката. Подир двайсет години. За двайсет години човек доста може да се износи в тоя занаят. Износваш се, преди да ти е окапала косата. И аз отново виждам проснатото до парапета тяло и темето с едва начеваща плешивина, и смачканата панама. Лицето не го виждам, защото е захлупено на плочите. И по-добре.

Келнерката прибира парите от съседната маса. Там имаше някаква възрастна двойка, но дори не съм забелязал кога си е отишла. Както казах, готов съм за пенсия.

— Ще затваряте ли? — питам.

— О, не — бърза да ме успокои момичето. — Ние работим до полунощ.

— Какво мога да ям?

— Искате ли един милански котлет?

Кимам утвърдително, макар че два пъти дневно дори и миланският котлет втръсва.

— Още една бира?

Кимам повторно.

Значи, „работим до полунощ“. Е, ние пък ще работим от полунощ нататък. Важното е работата да върви. Да се върши работа, това е важното, господин Конти, така че внимавай да не го усукваш.

— Не ви ли хареса котлетът? — сепва ме ненадейно гласът на келнерката.

— Напротив — отвръщам, като хвърлям бегъл поглед към едва наченатото ястие и към празния регал. — Но от тая жега просто нямам апетит.

— Да, днес бе доста топло — съгласява се момичето. — Още една бира?

— Предпочитам кафе. Нямате ли по-големи чаши?

— Разбира се. Едно двойно еспресо.

Трябва да съм изпил три двойни еспресо, когато голямата стрелка на часовника ми настига малката върху 12. Плащам и ставам без излишно бързане. Тръгвам по обратния път. Улиците са слабо осветени и почти пусти. На Страда Нуова електричеството е по-обилно и движението малко по-оживено. Стигам до номер 19, влизам без оглеждане и двоумение в мизерния вход и поемам по стълбата нагоре, като чета пътем табелките по вратите. Откривам името на Артуро Конти едва на четвъртия етаж, вратата вляво. Позвънявам спокойно, сиреч нито с излишна плахост, нито много настойчиво. Никакъв отзвук. Изчаквам десетина секунди и отново позвънявам. Апартаментът изглежда необитаем. Натискам за всеки случай ръчката. Вратата се открехва.

Влизам и безшумно затварям подире си. Намирам пипнешком секретното резе и също тъй безшумно го превъртам. Антрето тъне в мрак. Драсвам клечка кибрит и виждам право пред себе си отворена врата. Приближавам прага и надниквам… Също както навремето Стария.

Клечката ме опарва по пръстите и угасва. И тук мракът е пълен. На прозорците вероятно има плътни завеси. Набарвам до вратата електрическия ключ и го завъртам. От потона блясва с десетките си стъкълца старинен кристален полилей. Но в момента не полилеят привлича вниманието ми. Върху килима на пет крачки от мен е проснат човек. Той лежи по корем, разперил ръце, сякаш е искал да се улови за нещо в мига, в който смъртта го е отнасяла. Килимът е подгизнал от кръв.

Приближавам се и предпазливо повдигам главата на мъртвия. Това е дебелият с прошарената брадичка от буика.