Теодор Драйзер
Стоик (67)

ГЛАВА LXVIII

Междувременно Беренис се добра до стаята си и седна вдървена, неспособна да мисли — толкова голям бе страхът й за Каупъруд и за нея самата. Ами ако Ейлийн се е върнала в апартамента му? Колко ужасни можеха да са последиците от един скандал сега! Можеха дори да го убият! И колко лошо, че тя, Беренис, не е в състояние да стори нищо, за да му помогне! Накрая реши да отиде при доктор Джеймс и да се посъветва с него какво да правят с Ейлийн, която е изпаднала в такова злостно, безжалостно настроение. Но страхът, че пак ще я срещне, я задържа. Сигурно още беше в хола или в стаята на доктор Джеймс! Постепенно чакането й стана толкова непоносимо, че тя се сети какво да прави — ще се обади на доктора по телефона. За голямо нейно облекчение той вдигна слушалката.

— Доктор Джеймс — започна тя, като се запъваше, — Беренис се обажда. Много ви моля да дойдете веднага в стаята ми. Случи се нещо ужасно и аз съм така разтревожена и разтърсена, че трябва да говоря с вас!

— Разбира се, Беренис, сега идвам — отвърна той.

Тогава тя добави с треперещ глас:

— Ако видите мисис Каупъруд в хола, моля ви, не допускайте да ви последва тук.

Гласът й съвсем изчезна и Джеймс, усетил опасността, веднага остави слушалката, взе си лекарската чанта, отиде до апартамента й и почука на вратата. Беренис прошепна, преди да отвори:

— Сам ли сте, докторе?

Едва след като я увери, че е сам, тя отвори вратата и той влезе.

— Какво има, Беренис? Какво е станало? — попита доктор Джеймс рязко, като не откъсваше очи от побледнялото й лице. — Защо сте така ужасена?

— О, докторе, и аз не зная — тя цялата трепереше от страх. — Мисис Каупъруд, видях я в хола, когато идвах. И тя ме видя. Изражението й бе толкова свирепо, че се боя за Франк. Знаете ли дали се е върнала при него? Боя се, че може да го направи.

— Не, разбира се — каза Джеймс. Току-що идвам оттам. Франк е добре, вън от всякаква опасност. Но вие вземете това — и той извади няколко малки бели хапчета от чантата си и й даде едно. — Сега не говорете нищо. Нека първо нервите ви се поуспокоят и тогава ще ми разкажете всичко. — Настани се на канапето и й даде знак да седне до него. Постепенно тя се успокои. — Чуйте ме, Беренис — добави той, — знам, че сте в много трудно положение още откак се настанихте тук, така че защо се тревожите сега? Нима очаквате мисис Каупъруд да се нахвърли отгоре ви?

— Не, аз не се страхувам за себе си — отвърна Беренис по-спокойно. — Страхувам се за Франк. Сега той е толкова болен, слаб и безпомощен и се боя, че тя може да каже и да направи нещо ужасно, да убие волята му за живот. А Франк винаги е бил така толерантен и добронамерен към нея. И тъкмо сега, когато му е необходима любов, а не омраза, след всичко, което е направил за нея, тя няма да се спре пред нищо… може така да го нарани, че той да получи нов пристъп. И преди ми е казвал, че Ейлийн загубва контрол над себе си, когато го ревнува.

— Знам — отвърна Джеймс. — Той е велик човек, който се е оженил за неподходяща жена. Да ви кажа истината, боях се от нещо подобно. Смятах, че е неблагоразумно и вие да отсядате в същия хотел. Но любовта е голяма сила, а аз видях колко много се обичате, когато бях в Англия. Не само аз знаех, че отношенията му с мисис Каупъруд никак не го задоволяват. Между другото вие говорихте ли с нея?

— Нито дума не разменихме — отговори Беренис. — Тъкмо излизах от асансьора, тя ме позна и я обзе такъв бяс, че аз го усетих с цялото си тяло. Стори ми се, че е способна да извърши нещо отчаяно, стига то да ни причини болка. И най-много се боях да не се върне пак в апартамента му.

Доктор Джеймс я посъветва да остане в стаята си, докато премине бурята, и да чака той да й се обади. И най-вече да не казва нито дума на Каупъруд за случилото се, когато отиде пак при него. Твърде болен е, за да го понесе. Междувременно, обясни доктор Джеймс търпеливо, той ще се обади на мисис Каупъруд и ще си навлече нейния гняв, но поне ще разбере дали смята да предприеме нещо. С тези думи Джеймс остави Беренис и се върна в стаята си, за да обмисли положението.

Но преди да успее да се обади на Ейлийн по телефона, една от сестрите влезе в стаята му и го помоли да дойде да види мистър Каупъруд — бил станал доста по-неспокоен. Намери го да се върти в леглото, сякаш то не му е удобно. Когато го попита как е минало посещението на Ейлийн, Каупъруд отговори уморено:

— О, добре, струва ми се. Във всеки случай поговорихме по най-важните въпроси. Но сега се чувствам някак много уморен и изтощен от този дълъг разговор.

— Така си и знаех. Следващия път не говорете толкова много. А сега вземи това, ще ти помогне да си отпочинеш — и той му даде прахче с чаша вода, което Каупъруд изпи, докато доктор Джеймс му казваше: — Е, добре. Следобед ще намина пак.

Върна се в стаята си и звънна на Ейлийн, която вече се бе прибрала. Щом чу от прислужницата името му, тя веднага грабна слушалката. Доктор Джеймс й каза с най-любезен тон, че би искал да знае как е минало посещението при съпруга й и дали може да направи нещо за нея.

Ейлийн кресна злобно в слушалката:

— Да, доктор Джеймс, можете, и то е да не ми се обаждате повече, защото току-що узнах какво се е вършело през цялото време — в Лондон и тук. Мис Флеминг е живяла е така наречения ми съпруг там и продължава същото тук пред собствените ви очи и очевидно не без вашето благосклонно съдействие. А вие искате да знаете дали съм доволна от срещата с него! Когато тази жена се крие в същия хотел! Нищо по-гнусно не съм чувала през целия си живот. И да знаете, че всички ще научат тази възмутителна история. Бъдете сигурен! — Тя почти губеше гласа си от ярост, но добави: — И това ми било лекар! Един лекар трябва да се грижи за запазване на приличието, а вие…

Джеймс, усетил, че Ейлийн изпада в бяс, все пак успя да я прекъсне и да й каже спокойно, но властно:

— Мисис Каупъруд, моля ви, не хвърляйте необосновани обвинения. В случая аз съм лекар, а не съдник за отношения, за които нямам вина. И вие нямате право да ме съдите за моите постъпки, след като твърде малко ме познавате. Ако искате, вярвайте, но мъжът ви е тежко болен, много тежко болен и вие ще направите ужасна грешка, ако предизвикате скандал във вестниците. Ще навредите много повече на себе си, отколкото на него или на човек, свързан е него. Не забравяйте, че той има не само силни приятели, но и почитатели, хора, които ще застанат зад него, ако предприемете такива действия. Ако умре… което е напълно възможно, помислете, си в какво положение ще се озовете вие, след като сте предизвикали публичен скандал.

Тези остри думи припомниха на Ейлийн собствените й прегрешения в не така далечното минало и гласът й вече не трепереше така, когато тя каза:

— Не желая да обсъждам личните си въпроси с вас или с когото и да било, доктор Джеймс, така че бъдете любезен да не ми звъните повече, не искам да знам нищо повече за мистър Каупъруд, каквото и да става. Нека мис Флеминг се грижи за моя съпруг и го утешава. Моля ви, не ми се обаждайте повече. Омръзна ми този нещастен брак. И това е последната ми дума, доктор Джеймс — и тя затвори.

На лицето на доктор Джеймс се появи лека усмивка. От дългогодишната си практика с истерични жени знаеше, че гневът й е стихнал за няколкото часа, откак е видяла Беренис. Защото в края на краищата той много добре знаеше и че това не е нещо ново за Ейлийн. И бе почти сигурен, че от суетност тя няма да предизвика публичен скандал. Не го е правила преди в подобни случаи, няма да го направи и сега. Затова доктор Джеймс се поуспокои и отиде при Беренис, която го чакаше неспокойно.

С усмивка й обясни, че Ейлийн е куче, което лае, но не хапе и макар да ги бе заплашила, че ще разкрие всичко, след разговора с нея той е убеден, че гневът й е стихнал и тя едва ли ще предприеме нещо безразсъдно. А сега, след като Ейлийн е заявила, че не иска повече да види мъжа си, той е длъжен да помоли Беренис да поеме грижата за болния, за да се опитат двамата да го измъкнат от лапите на смъртта. Тя може да дежури при него вечер, от четири до дванадесет часа.

— О, чудесно! — възкликна Беренис. — Ще съм щастлива да направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна. О, докторе, той трябва да живее. Да се оправи и да завърши делото, което е започнал. А ние сме длъжни да му помогнем.

— Много съм ви признателен. Знам, че той силно ви обича — каза доктор Джеймс — и ще се чувства много по-добре, ако вие се грижите за него.