Теодор Драйзер
Стоик (66)

ГЛАВА LXVII

Новината за внезапното тежко заболяване на Каупъруд, появила се първо в нюйоркските вестници, скоро прерасна в международна сензация. Тя засягаше интересите и капиталовложенията на хиляди хора и най-вече на техните банки и банкери. Още на следващия ден кореспонденти на най-големите вестници в Англия, Франция и много страни в Европа интервюираха чрез агенциите Юнайтед прес и Асошиейтед прес не само Джеймисън и доктор Джеймс, но и зададоха на известни американски финансисти въпроса, какви могат да бъдат последствията от смъртта на Каупъруд.

Някои акционери проявиха толкова голямо неспокойствие и изразиха такива опасения, че повечето директори на лондонското метро се принудиха да дадат изявления за евентуалните последици от болестта на Каупъруд. Мистър Лийкс, изпълняващ длъжността председател на управителния съвет на Районната линия, а също така близък на Каупъруд, подчерта: „Отдавна са взети всички необходими мерки, в случай че мистър Каупъруд се разболее. В директорския съвет на цялото метро съществува пълно съгласие по всички въпроси. Бъдещето на тази огромна мрежа е осигурено. Бих искал да подчертая, че в момента няма и следа от паника или безпорядък.“

Уилям Едмъндс, директор на Компанията за строеж на метрото и оборудване в Лондон, заяви: „Всичко върви по вода. Организацията е толкова добра, че болестта на мистър Каупъруд или неговото кратко отсъствие не й се отразяват.“

Лорд Стейн направи следното изявление: „Метрото е в отлично състояние. Още от началото самият мистър Каупъруд го е организирал така, че отсъствието му, наложило се сега, не нарушава неговото функциониране. Мистър Каупъруд е твърде голям бизнесмен, за да допусне такова голямо предприятие да зависи само от един незаменим човек. Естествено ние всички се надяваме, че той скоро ще се оправи и ще се върне при нас, защото присъствието му ни радва.“

Колкото и да се стараеше доктор Джеймс да скрие от Каупъруд всички тези отзиви, все пак не успя. Имаше хора, които не можеше да не допусне до Каупъруд, и това бяха дъщеря му Лилиан и синът му Франк Каупъруд-младши, които той не бе виждал от години. От разговора с тях Каупъруд усети реакцията на обществеността и беше най-малкото поласкан.

След това дойде Ейлийн, която бе крайно разтревожена от състоянието му, защото той изглеждаше зле и се чувстваше много слаб. Доктор Джеймс настоя Ейлийн да отложи обсъждането на някои належащи проблеми, тя прояви разбиране и стоя много малко.

След като си отиде, Каупъруд бе принуден да се размисли за ред практически и финансови проблеми, възникнали във връзка с болестта му — трябваше да ги реши, а дали щеше да успее? Трябваше първо да си намери заместник, който временно да изпълнява задълженията му по строежа на метрото. Първо си помисли за лорд Стейн, но се отказа — Стейн имаше твърде много други сериозни ангажименти. Може би Хорас Албъртсън, председателят на Електротранспортната компания в Сейнт Луис, един от най-способните бизнесмени в тази област, когото Каупъруд познаваше от съвместната им работа преди години. Албъртсън му се стори най-подходящият човек, на когото да се облегне в такъв критичен момент. И веднага нареди на Джеймисън да замине за Сейнт Луис, да се срещне с него и да му обясни как стоят нещата. Нека Албъртсън сам да определи възнаграждението си.

Но той отказа, като заяви, че за него е голяма чест, но е твърде зает с личните си дела и в момента не може и да мисли за напускане на Америка. Каупъруд остана разочарован, но много добре го разбираше. Тревогата му продължи до момента, когато получи телеграма от Стейн и директорите на лондонското метро, които му съобщаваха, че са назначили временно на негово място сър Хъмфри Бабс, когото той познаваше добре. Освен тази телеграма дойдоха още няколко — от колегите му в Лондон, между които и Елвърсън Джонсън. Всички изразяваха голямото си съжаление по повод болестта му и горещо му желаеха скоро да оздравее и да се върне в Лондон.

Въпреки техните хвалебствия Каупъруд се тревожеше все повече и повече — нещата се усложняваха, ставаха дори опасни. Ето Беренис, преданата му любима, рискуваше толкова много за рядката възможност да го види преди нощта или призори с помощта на доктор Джеймс. А Ейлийн, която никога не е разбирала живота с неговите необясними повратности, също го навестяваше понякога, без да подозира за присъствието на Беренис. Каупъруд чувствуваше, че трябва да се опита да живее, но въпреки всички усилия усещаше как губи почва под краката си, и то дотам, че един ден, когато беше сам с доктор Джеймс в стаята, заговори за това.

— Джеф, вече четири седмици боледувам и ми се струва, че съм все по-зле.

— Стига, Франк — отвърна доктор Джеймс припряно, — не говори така. Опитай се да се оправиш и ще видиш, че ще успееш. Имал съм пациенти, които са били далеч по-зле и са оздравявали.

— Знам — каза Каупъруд на приятеля си. — Ти естествено искаш да ме окуражиш. Но аз все пак чувствам, че няма да оздравея. Затова, моля те, извикай Ейлийн. Искам да обсъдя с нея някои въпроси по имуществото. Отдавна се каня да го направя, но сега ми се струва, че не трябва повече да отлагам.

— Както кажеш, Франк — отвърна Джеймс. — Но си избий от главата тези мисли, че няма да оздравееш. Зле ти се отразяват. Пък и аз смятам точно обратното. Опитай, а? Заради мен.

— Ще опитам, Джеф, но, моля те, извикай Ейлийн.

— Разбира се, Франк, само не води дълги разговори.

Джеймс се върна в стаята си, обади се по телефона на Ейлийн и я помоли да дойде да се види с мъжа си.

— Ще ви бъде ли удобно днес следобед към три часа? — попита той.

Тя се поколеба за миг, после отвърна:

— Да, разбира се, доктор Джеймс.

В уречения час Ейлийн се яви смутена, учудена и доста тъжна.

Като я видя, Каупъруд усети онази някогашна досада, която го бе преследвала дълги години, досада не толкова от вида й, колкото от нейния дух, Ейлийн не притежаваше онази душевна извисеност, която го бе привлякла у Беренис. Но все пак Ейлийн му беше съпруга и той трябваше да се отнася с нея с уважение, тъй като тя бе така предана и добра към него навремето, когато това му бе толкова необходимо. Спомените го предразположиха към нея и когато Ейлийн доближи леглото му и го поздрави, той взе ръката й в своята.

— Как си, Франк? — попита тя.

— Е, Ейлийн, цял месец вече съм тук и макар докторът да ми разправя, че се оправям, аз усещам, че губя сили. Извиках те, защото отдавна трябваше да поговорим за някои неща. Имаш ли да ми казваш нещо за ремонта?

— Да, има това-онова — започна тя колебливо. — Но защо сега? Нека да се оправиш.

— Виж какво, Ейлийн, аз едва ли ще се оправя. Тъкмо затова исках да се видим днес — каза й той меко.

Ейлийн млъкна, тъй като не знаеше какво да отговори.

— Почти цялото си имущество завещавам на теб, Ейлийн — продължи Каупъруд. — Оставил съм по нещо и на други — на сина си, на дъщеря си. Но всички грижи ще се стоварят върху теб. Става дума за огромни суми и бих искал да зная дали смяташ, че ще се справиш. И ако е така, дали ще изпълниш точно указанията в завещанието ми.

— О, да, Франк, ще направя всичко, което кажеш. Той въздъхна облекчено и продължи:

— В завещанието ти възлагам всички права върху имуществото си. Тъкмо затова смятам за нужно да те предупредя да не се доверяваш на всички. Знам, че щом си отида, веднага ще те обсадят всякакви просители, които ще ти искат пари за това или онова, за всякакви дела и институции. Взел съм необходимите мерки — изпълнителите на завещанието ми не могат да предприемат нищо без твоето одобрение. Ти ще решаваш коя молба Да се приеме и коя — да се отхвърли. Както знаеш, един от изпълнителите е доктор Джеймс. На неговата преценка мога напълно .да разчитам. Той е не само опитен лекар, но и добър и порядъчен човек. Казал съм му, че може да имаш нужда от неговия съвет, и той обеща да ти помага, доколкото му стигат силите и опитът. Джеймс е толкова почтен, че когато му казах за сумата, която съм му оставил от благодарност за всички направени ми от него услуги, той отказа да я приеме. Съгласи се само да бъде твой съветник. Така че ако изпаднеш в затруднение и не знаеш какво да правиш, преди всичко се обърни към него и чуй какво ще ти каже.

— Да, Франк, ще направя каквото искаш. Щом ти му вярваш, няма защо да не му вярвам и аз.

— Разбира се — продължи той, — в завещанието ми има няколко по-специални точки, с чието изпълнение ще се заемеш, след като всички наследници получат частта си. Едната е завършването на ремонта и съхраняването на художествената ми галерия. Искам къщата да се запази такава, каквато е сега, и да се превърне в обществен музей. И тъй като съм оставил достатъчно пари за поддръжката й, твой дълг е да следиш всичко да е както трябва. Всъщност, Ейлийн, ти разбираш ли колко важен бе за мен този дом? В него съм разрешавал успешно безкрайните си практически проблеми. Когато го строих и купувах статуите и картините, исках да внеса в моя живот и в твоя онази красота, която няма нищо общо с градската суета и бизнеса.

Докато го слушаше да говори, Ейлийн най-сетне осъзна, поне до известна степен и може би за пръв път, колко важно е било това за него, и отново обеща да направи всичко така, както той иска.

— Има още нещо — продължи Каупъруд. — Болницата. Знаеш колко отдавна искам да я построя. Не е необходимо да е в скъп квартал. Дори напротив, някъде към Бронкс, защото тя ще е не за тези, които могат да си позволят да се лекуват другаде, а за бедните, за всички ония, които ще бъдат приемани без разлика на раса, вероизповедание или цвят на кожата.

Той замълча. Ейлийн също не каза нищо.

— И още нещо, Ейлийн. Преди не съм ти го казвал, защото не знаех какво ще си помислиш. Поръчал съм да построят гробница в гробището „Грийнуд“. Скоро ще е готова. Представлява великолепно копие на старогръцка гробница с два бронзови саркофага — един за мен и един за теб, ако решиш да те погребат там.

Тя потръпна неспокойно — той уреждаше бъдещата си смърт делово като истински бизнесмен.

— Къде казваш, че е, в „Грийнуд“? — попита Ейлийн.

— Да — отвърна Каупъруд тържествено.

— И вече е готова?

— Почти готова. Ако умра скоро, ще може да ме погребете там.

— Франк, ти си най-странният човек на света. Да ти хрумне да си построиш гробница… за теб и за мен… откъде знаеш дали няма да оздравееш от…

— Но тази гробница, Ейлийн, няма да мръдне хиляда години — каза той малко приповдигнато. — Пък и всички ние все някога ще умрем, така че защо да не почиваме заедно в мир. Ако искаш.

Тя плачеше.

— Е, това е — каза Каупъруд накрая. — Реших да е за двама ни, така я поръчах. Но ако ти не искаш…

Тук тя го прекъсна.

— О, Франк, нека да не говорим сега за това. Ако искаш да ме погребат там, така да е. Ти ме познаваш… — гласът й потрепна от едва сдържано ридание.

В този миг вратата се отвори, доктор Джеймс влезе и заяви, че болният не трябва да води дълги разговори. Ейлийн можела да дойде друг път, но да му се обади предварително. Тя стана, хвана Каупъруд за ръката и му каза:

— Утре ще дойда пак, Франк, за малко. Ако имаш нещо да ми поръчваш, нека доктор Джеймс ми се обади. Но ти трябва да оздравееш. Трябва да повярваш в това. Чакат те още такива дела. Опитай…

— Добре, добре, скъпа, ще се постарая — каза той, като й помаха е ръка и добави: — До утре.

Тя се обърна и излезе. Запъти се към асансьора, замислена тъжно за разговора си с Каупъруд. Вратата на асансьора се отвори й оттам излезе някаква жена. Ейлийн се взря в нея и се вцепени — беше Беренис. Двете застанаха една срещу друга като хипнотизирани, след това Беренис пресече хола, отвори някаква врата и изчезна по стълбата за долния етаж. Ейлийн, вън от кожата си, се обърна, за да се върне в апартамента на Каупъруд, но се отказа и пое в обратна посока към асансьорите. Направи няколко крачки и пак спря. Беренис! Значи е тук, в Ню Йорк. Явно по молба на Каупъруд. Разбира се, че по негова молба. А той ще й се прави, че умира! Няма ли граница това негово вероломство? И ще я моли утре да дойде пак! Ще й говори за гробница, където да почивали двамата в мир! С него! Е, стига! Не желае повече да го вижда, ако щат и по хиляди пъти на ден да я викат! Ще нареди на слугите да не я свързват, ако се обажда мъжът й или неговият съучастник, доктор Джеймс, или който и да е друг по тяхно поръчение.

Тя влезе в асансьора, а в душата й се изви буря. Яростта й клокочеше и бушуваше като морски вълни. Ще разкаже във вестниците за този негодник, как е оскърбявал и унижавал една съпруга, която е направила толкова много за него! Тъпкано ще му го върне!

Излезе от хотела, веднага взе такси и нареди на шофьора да кара накъдето ще, само по-бързо. Седеше вътре и прехвърляше в ума си като зърна на предълга броеница всички злини, които ще стовари върху главата му. Таксито продължаваше, а стрелите на нейната ярост вече се насочваха към Беренис.