Теодор Драйзер
Стоик (74)

ГЛАВА LXXV

Пет години се скита Ейлийн из джунглата на закона: съдилища и съдии, адвокати и корпорации я оставиха с мъчителното убеждение, че каквото и да предприеме, то е обречено на провал. И до какво доведоха всичките й усилия през тези години? Живееше сама, нямаше нито един истински приятел, загуби едно след друго всички дела и не можа да защити правата си., Най-сетне тя разбра, че мечтата за величие, олицетворявана от двореца, вече е изчезнала като дим. Останаха й само осемстотин хиляди долара и една трета от личната собственост, която се полагаше на вдовицата, след като се платят всички дългове. В замяна на това трябваше да предаде на съдията изпълнител Кънингам палата, галерията, картините и всичко останало. Законът, корпорациите и съдебните изпълнители я бяха гонили като гладни вълци по петите, докато не я настигнаха — сега тя трябваше да излезе от собствения си дом, за да може той да се продаде на търг на чужди хора.

Дори не бе успяла да се пренесе в апартамента, който си бе избрала на Мадисън Авеню, когато в двореца нахлуха посредниците за търга, които започнаха да оглеждат всяка вещ и да й слагат етикети с каталожен номер. Пристигнаха и фургони, които да откарат картините — около триста платна — в Галерията на свободното изкуство на Двадесет и трета улица. Явиха се какви ли не колекционери, разхождаха се из стаите, оглеждаха вещите, оценяваха ги. А Ейлийн, болна и потисната, трябваше да изслушва Кънингам, който й обясняваше, че е длъжен да направи пълна инвентаризация на къщата и галерията и да я представи на съда.

Във вестниците се появиха съобщения за търга, който трябваше да започне идната сряда и да продължи три дни. Щяха да се продават мебели, бронз, скулптури, пана и всякакви произведения на изкуството, включително голяма библиотека. Адрес: Пето Авеню № 864. Акционер: Дж. Л. Донахю.

И докато в къщата цареше невероятен безпорядък, Ейлийн обикаляше от стая в стая, за да си събере личните вещи, които малкото останали й верни прислужници да пренесат в апартамента.

С всеки изминал ден растеше броят на желаещите да присъстват на търга и търсенето на входни билети бе толкова голямо, че организаторите не можеха да ги удовлетворят. Цената на билета за оглед на вещите и произведенията на изкуството, както и за самия търг, бе един долар, но това не възпря любопитните.

В деня на търга залата на Галерията на свободното изкуство бе претъпкана. Някои от шедьоврите, обявени за продан, бяха посрещани е аплодисменти. Бе невъзможно да се стигне до двореца на Каупъруд. В каталога се съдържаха повече от хиляда и триста предмета. В деня на търга Пето Авеню и Шестдесет и осма улица бяха задръстени от автомобили, таксита и карети. Бяха дошли колекционери милионери, прочути художници и светски лъвици, които никога досега не бяха идвали тук, но сега се трупаха да влязат вътре и да докопат някоя красива вещ, собственост на Ейлийн и Франк Каупъруд.

Златното легло, което някога е принадлежало на белгийския крал и Франк бе купил за осемдесет хиляди долара, ваната от розов мрамор в банята на Ейлийн, която струваше петдесет хиляди, фантастичните копринени килими от джамията в Ардебил, изделията от бронз, червените африкански вази, позлатените кушетки в стил Луи Четиринадесети, големите свещници от шлифован кристал с аметистови и топазови висулки в същия стил, изящният порцелан, стъкло, сребро и всякакви дребни предмети — камеи, пръстени, карфици, огърлици, скъпоценни камъни и статуетки — всичко бе разпродадено.

Купувачите следваха от зала в зала аукциониста, чийто глас отекваше в огромните помещения. „Амур и Психея“ на Роден бе продадена пред очите им за петдесет и една хиляди долара. Един от тях предложи хиляда и шестстотин за платно на Ботичели, но се отказа, когато друг даде хиляда и седемстотин. Някаква едра, внушителна жена в морави дрехи, която почти през цялото време стоеше до аукциониста, предлагаше за всяка вещ по триста и деветдесет долара, ни повече, ни по-малко. След това тълпата така се спусна към зимната градина, за да види една статуя от Роден, че аукционистът трябваше да ги предупреди да пазят палмите.

По време на търга по Пето Авеню два-три пъти мина двуместна карета, в която седеше сама жена. Тя оглеждаше автомобилите и каретите, пристигащи пред входа на двореца на Каупъруд, и хората, струпали се по стъпалата на къщата. Това зрелище означаваше за нея твърде много — края на борбата, последно сбогом с честолюбивите й мечти. Преди двадесет и три години тя бе една от най-големите красавици на Америка. И досега бе запазила част от някогашната си жизнерадост и смелост. Бе победена, но не и смазана, още не. И все пак мисис Франк Алджърнън Каупъруд не присъства на търга. Само видя как чужди хора изнасят най-скъпоценните й вещи и чу как аукционистът вика: „Някой ще даде ли повече? Някой ще даде ли повече? Някой ще даде ли повече?“ Накрая почувствува, че няма да издържи повече, и нареди на кочияша да я закара на Медисън Авеню.

След половин час Ейлийн вече стоеше мълчаливо в спалнята си. Трябваше й само тишина. Всичко бе изчезнало без следа, като с вълшебна пръчка. Сега тя вече щеше да е сама. Каупъруд дори и да поискаше, вече никога нямаше да се върне при нея.

Една година по-късно Ейлийн отново се разболя най-неочаквано от пневмония и напусна този свят. Преди да умре, писа на доктор Джеймс: „Много Ви моля, бъдете така добър и се погрижете да бъда погребана до съпруга си, както той пожела. Ще можете ли да ми простите за грубостта, която съм проявявала към Вас? Тя бе предизвикана от страдания, които не съм в състояние да опиша.“

Странно нещо е този живот, помисли си Джеймс, като сгъваше машинално писмото, и си каза: „Добре, Ейлийн, ще го сторя.“