Теодор Драйзер
Стоик (37)

ГЛАВА XXXVII

За един месец в Париж Ейлийн толкова се промени, че вече беше „друг човек“, както твърдяха всичките й познати. Бе свалила десет килограма; кожата и очите й блестяха, настроението й бе ведро. Прическата й бе в стил „шантиклер“, както заяви Сара Шимел; роклите й бяха ушити при мосю Ришар, обувките — направени при мосю Краусмайер — всичко бе така, както го бе замислил Толифър. Бе станала истинска приятелка с мадам Резщат и с шейха, който бе доста забавен, ако не се смята досадното му ухажване. Той, изглежда, я харесваше заради нея самата, дори бе готов да започнат връзка. Но как бе облечен! В бяло, от най-хубавата коприна и вълна, препасан през кръста с бял копринен шнур! И тази гладка като масло коса, с която приличаше на дивак. И малките сребърни обички на ушите му! И дългите, тесни, остри и завити нагоре чехли от червена кожа на краката му, които никак не бяха малки. И този орлов нос и тъмни пронизващи очи! Където и да се появяха, всички ги зяпваха. А когато оставаше с него насаме, Ейлийн бе заета главно със задачата да избягва ласките му.

— Ама, моля ви се, Ибрахим — казваше му тя. — Не забравяйте, че съм омъжена и обичам съпруга си. Вие сте ми симпатичен, вярно е. Но не ме умолявайте да правя нещо, което не искам, защото, ако упорствате, ще престана да се виждам е вас.

— Но, моля ви се — настояваше той на съвсем приличен английски. — Ние много си приличаме. И вие обичате играта, аз — също. Обичаме да говорим, да яздим, да залагаме на карти и на конни надбягвания. И все пак вие сте като мен, разсъдлива, не така…, така…

— Лекомислена? — прекъсна го Ейлийн.

— Какво значи „лекомислена“? — попита той.

— О, как да ви кажа… — тя имаше усещането, че говори на дете. — Вятърничава, непостоянна. — И направи някакъв жест с ръка, за да изобрази нестабилност, умствена и емоционална.

— Тъй, тъй! Ха-ха! Лекомислена! Точно така. Разбирам. Вие не сте лекомислена. Добре. Затуй ви харесвам. Много. Ха-ха! Доста много. А вие? Вие харесвате ли мен, шейха Ибрахим?

Ейлийн се разсмя.

— Да, харесвам ви — каза тя. — Разбира се, вие пиете много. И ми се струва, че никак не сте добър. По-скоро сте жесток, егоистичен и какво ли още не. Но все пак ми харесвате и,..

— Тц… тц — зацъка шейхът. — Не ми стига туй за мъж като мен. Аз, ако не любя, не мога да заспя.

— Стига глупости — възкликна Ейлийн. — Я си налейте нещо за пиене, а довечера елате пак, за да излезем. Бих искала да идем пак у мистър Сабинал.

И така дните на Ейлийн минаваха доста приятно. Предишната й склонност към меланхолия изчезна. Почна да й се струва, че положението й не е така отчайващо. Каупъруд й бе писал, че ще дойде в Париж, и тя се готвеше да го изненада с най-зашеметяващото творение на мосю Ришар. А и Толифър бе предложил да го заведат на обяд в „Орсиня“, едно интересно ресторантче, което неотдавна бе намерил. То бе очарователно. Намираше се точно в сянката на „Нотр Дам“. Сабинал се нае по този повод да осигури за „Орсиня“ виното, брендито, ликьора, аперитива и пурите. А „Орсиня“ под ръководството на Толифър ще подготви такъв пир, че и най-големият гастроном да остане доволен. Защото този път Толифър бе този, който искаше да направи добро впечатление. Другите гости щяха да са мадам Резщат, преданият шейх и Маригоулд, която бе останала в Париж заради Толифър и по негово нареждане се бе примирила със съществуването на Ейлийн.

— Вие и мъжът ви — бе казал той на Ейлийн — познавате много добре известните заведения. Мисля, че ще е най-оригинално този път да измислим нещо съвсем просто. — И Толифър й обясни какво е решил.

За да е сигурен, че Каупъруд ще пристигне, Толифър я накара да му изпрати телеграма с настоятелна покана за обяда, организиран в негова чест. Каупъруд, щом я получи, се усмихна и телеграфира, че е съгласен. А когато видя Ейлийн, искрено се изненада, че е станала много по-привлекателна, отколкото можеше да се допусне за нейната възраст и особено след всичко, което бе преживяла. Тя бе със сложна прическа, която подчертаваше най-хубавото в лицето й. А. роклята бе така скроена, че изтъкваше линията на доста отслабналата й фигура.

— Ейлийн! — възкликна той, като я зърна. — Никога не съм те виждал толкова хубава! Как си го постигнала? Тази рокля е много ефектна. И косата ти ми харесва. С какво си се хранила, с въздух ли?

— Горе-долу — отвърна му тя усмихната. — Цял месец веднъж не съм яла така, че да се нахраня. Но едно е сигурно. След като свалих килограмите, повече никога няма да ги кача. А ти как пътува?

Докато говореше, тя наглеждаше Уилямс, който редеше чашите и ликьорите на масата в очакване на гостите.

— Ламаншът бе тих като вир — каза Каупъруд, — но само за някакви петнадесет минути се развихри така, че помислихме дали няма да потънем. Но когато слизахме на брега, се чувствахме великолепно.

— О, този ужасен Ламанш! — възкликна Ейлийн, като усещаше погледа му и неволно се вълнуваше от комплиментите му.

— А какъв е този банкет днес?

— Просто ние с мистър Толифър решихме да направим малко празненство. Той се оказа истинско съкровище. Много ми харесва. И ми се струва, че ще ти допаднат някои от гостите, особено моята приятелка мадам Резщат. Ние с нея често се разхождаме заедно. Тя е чаровна и много различна от всички жени, които познавам.

Сега, след като бе живяла един месец в компанията на Толифър и неговата пъстра група, Ейлийн спокойно можеше да говори на Каупъруд за мадам Резщат, докато преди щеше да се старае с всички сили той да не забележи такава привлекателна жена като новата й приятелка. Каупъруд веднага забеляза новата й самоувереност, доброто й настроение и пробудилия се интерес към живота. Ако нещата продължаваха да вървят така добре, вече нямаше да има причини за ожесточение помежду им. Същевременно му мина мисълта, че тази промяна е негово дело, не нейно. И тя не го знае. Но веднага след това той съзна също, че всичко това се дължи на Беренис. Защото усещаше, че Ейлийн се въодушевява не толкова от неговото присъствие, а от това на наетия от него мъж.

Но къде беше Толифър? Каупъруд знаеше, че няма право да пита. Беше в положението на човек, който устройва представление, маскарад, но няма право да се нарече режисьор. От тези мисли го откъсна гласът на Ейлийн:

— Франк, ще трябва да се обличаш. А и аз имам да свърша нещо, преди да дойдат другите.

— Добре — отвърна той. — Но имам да ти казвам нещо. Мислиш ли, че можеш сега да оставиш Париж и да се върнеш с мен в Ню Йорк?

— Как така? — гласът й бе пълен с изненада. Защото Ейлийн се надяваше, че това лято ще посетят поне няколко големи курорта в Европа, а пък сега Каупъруд й говореше за връщане в Ню Йорк. Може би се е отказал изцяло от лондонските си планове и се връща в Америка веднъж завинаги? Тя се разтревожи, защото това някак хвърляше сянка и застрашаваше всичко, което бе постигнала досега тук.

— О, няма нищо сериозно — каза Каупъруд, като се усмихваше. — Не съм се провалил в Лондон. Не са ме изхвърлили. Дори, напротив, май ще искат да остана. Но само при условие че отида до дома и донеса много пари.

Той се усмихна иронично, а Ейлийн, облекчена, му отвърна също с усмивка. Тя познаваше миналото му твърде добре, за да не споделя цинизма му.

— Е, това не ме изненадва — продължи Ейлийн. — Но нека да говорим за това утре. Сега по-добре се обличай.

— Добре. След половин час съм готов.

Ейлийн го проследи с поглед, докато Каупъруд излезе. Както винаги, той беше самото олицетворение на успеха — ведър, ловък, енергичен. Сегашният й вид и поведение явно го заинтригуваха. Бе убедена в това, макар и да съзнаваше, че той не я обича и тя се бои от него. Какъв късмет, че веселият, красив Толифър се е появил в живота й. И ако сега трябваше да се връща в Ню Йорк, какво щеше да стане с тази необяснима, но съвсем здраво установена връзка между нея и този привлекателен млад безделник?