Теодор Драйзер
Стоик (6)

ГЛАВА VI

Каупъруд веднага се сети кого да изпрати в Лондон, за да разузнае всичко — да огледа местата и да види какви са финансовите възможности на Лондонското метро — Хенри де Сото Сипънс.

Бе го открил още преди години, когато Сипънс му бе оказал неоценима помощ в преговорите за правата за прокарване на газопроводи в Чикаго. С парите, спечелени от договора, Каупъруд завзе чикагските трамваи и включи Сипънс и в тази сделка, тъй като се беше убедил, че този човек има истински талант да разузнава какви са възможностите и да организира всякакви предприятия в общественото обслужване. Сипънс бе човек нервен и раздразнителен, лесно излизаше от кожата си и невинаги се държеше тактично, но, от друга страна, му бе напълно верен и притежаваше неотразима американска пробивност, която понякога дразнеше, а понякога се оказваше извънредно ценна.

В момента Сипънс смяташе, че Каупъруд е претърпял почти фатален крах, след като не е успял да си поднови концесиите. Не виждаше как той въобще ще си върне някога доброто име сред местните финансисти, които бяха вложили пари в неговото предприятие и сега щяха да понесат загуби. От онази вечер на поражението Сипънс очакваше неспокойно срещата с Каупъруд. Какво да му каже? Как да изрази съчувствие към човек, който допреди седмица е бил един от непобедимите финансови великани на света?

Сега обаче още на третия ден след поражението Сипънс получи телеграма от един от секретарите на Каупъруд с молба да посети бившия си работодател. След като се срещна с него й го видя такъв весел, сияещ, преливащ от добро настроение, Сипънс така и не повярва на очите си.

— Е, как си, шефе? Радвам се да те видя така добре.

— Както никога, Де Сото. А ти как си? Готов на всичко?

— Е, ти си ме знаеш, шефе. Винаги съм стоял до теб. Ти само ми кажи.

— Знам, знам, Де Сото — отвърна Каупъруд с усмивка. И наистина любовта на Беренис му бе компенсирала загубата и той усещаше, че най-великите страници от живота му тепърва ще бъдат разгърнати и написани, затова бе изпълнен не само с надежда, но и с доброта към всички. — Искам да ти възложа нещо. Повиках теб, Де Сото, защото ми трябва човек, на когото да мога да разчитам и който да пази тайна. Този човек си ти.

За миг устните му се свиха и погледът му придоби онзи твърд, остър, метален и неразгадаем блясък, всяващ страх у всички, които не му вярваха или се страхуваха от него. Сипънс се изпъчи и застана мирно. Той беше дребен мъж, не повече от метър и шестдесет, но допълваше ръста си с обувки на висок ток и цилиндър, който сваляше само пред Каупъруд. Беше облечен с дълго и широко палто с двойно закопчаване, което според него увеличаваше ръста му и му придаваше внушителност.

— Благодаря, шефе — каза той. — Знаеш, че и в ада бих отишъл заради теб.

Устните му потръпваха, тъй като бе дълбоко разтърсен не само от вярата и похвалата на Каупъруд, но и от всичко, което трябваше да преживее през последните няколко месеца, а и през годините на съвместната им работа.

— Този път няма да се ходи в ада, Де Сото — каза Каупъруд, спокоен и усмихнат. — Вече го направихме тук, в Чикаго, и няма защо да го повтаряме. И ще ти кажа защо. Искам да поговоря с теб за Лондон и неговото метро и за възможността аз да направя нещо там.

Тук той спря и посочи леко и вежливо на Сипънс да седне на стола, който бе най-близо до него, а Сипънс, потресен от самата възможност да се заемат с нещо толкова различно и интересно, стоеше със зяпнала уста.

— Лондон! Не може да бъде, шефе. Чудесно! Знаех си, че ще направиш нещо, шефе. Знаех си. Не мога да ти опиша как се радвам! — Докато той говореше, лицето му постепенно грейна, сякаш осветено отвътре от лампа, а пръстите му се свиваха и разпускаха. Той се понадигна, после пак седна, а това при него бе сигурен знак за голямо вълнение. И докато гледаше Каупъруд с безрезервно възхищение, но и предпазливо, Сипънс подръпваше гъстия си засукан мустак.

— Благодаря, Де Сото — каза тогава Каупъруд. — Знаех си, че може да те заинтересува.

— Да ме заинтересува ли, шефе! — възкликна Сипънс. — Та ти си осмото чудо на света. Още не си се оправил с тия чикагски негодници и ето готов си да се захванеш с такова нещо! Това е чудесно! Винаги съм знаел, че никой не може да те срази, но все пак си мислех, че малко ще клекнеш след този, последния провал. Ама не и ти, шефе. Аз да бях, до сега да съм взел-дал. Знам си го. Да си призная, щях Да се откажа веднъж завинаги. Ама не и ти! Сега ми кажи едно — какво искаш да направя, и аз веднага ще го направя! И никой нищо няма да разбере, стига да речеш, шефе.

— Да, това е едно от условията, Де Сото — каза Каупъруд. — Тайната и практичният ти нюх за всичко, свързано с градския транспорт. Добре ще ми послужи за тази моя йона идея, ако реша да я осъществя. И никой от двама ни няма да загуби от това.

— Не говори така, шефе, недей — продължи Де Сото, развълнуван до крайност. — Това, дето съм го получил от теб, ми стига, ако ще и до края на живота си да не ми дадеш и цент. Кажи ми само какво искаш и аз ще направя всичко, което е във възможностите ми, или пък ще се върна и ще ти заявя, че не е по силите ми.

— Това последното още не съм го чувал от теб, Де Сото, и не ми се вярва някога да го чуя пак. Но ето накратко за какво става дума. Преди около година, когато ние всички бяхме заети с подновяване на концесията, тук дойдоха двама англичани от Лондон, които представяха някакво лондонско сдружение. По-късно ще ти изложа и подробностите, но накратко въпросът стои така…

И той му разказа накъсо за разговора си с Грийвс и Хеншоу и завърши с това, за което непрекъснато си мислеше.

— Както виждаш, Де Сото, доста са закъсали с тези вече похарчени суми. Близо половин милион долара са отишли за какво — за концесия за линията, дълга четири-пет мили. А за да бъде рентабилна, тя трябва да получи права за движение и върху другите отсечки. Те самите го признаха. Сега ме интересува следното: трябва да разузнаем всичко не само за лондонското метро, но и за възможността да се построи една по-голяма мрежа. Знам, че ме разбираш — мрежа с отсечки, които да са рентабилни и да осъществяват връзка с други райони, където още няма линии. Разбираш ли ме?

— Напълно, шефе!

— Освен това — продължи той — ми трябват карти с общия план и е подробно описание на града, неговия транспорт — надземен и подземен, откъде започват линиите и къде свършват, а също, ако е възможно, геоложки карти и данни за почвите. Също така за районите, до които стигат, какви хора живеят там сега и какви ще живеят евентуално в бъдеще. Ясно ли е?

— Напълно, шефе, напълно!

— Искам също да знам в чии ръце са концесиите за строежа на съществуващите линии — мисля, че те ги наричат „актове“, — какви са сроковете им, дължината им, кои са собствениците и кои са акционерите с най-голям дял, какво е управлението им, колко носят акциите — всъщност всичко, което би могъл да разбереш, без да привличаш много вниманието върху себе си и в никакъв случай върху мен. Нали разбираш защо е нужно това?

— Разбирам, шефе, и още как.

— Освен това, Де Сото, искам да знам всичко за заплатите на хората, за производствените разходи, свързани със съществуващите линии.

— Добре, шефе — откликна Сипънс, вече обмисляйки как ще се заеме за работа.

— Освен това разходите за изкопните работи и съоръженията, загубите и допълнителните разноски, свързани със замяната на парата с електричество за вече построените линии. Доколкото разбрах, засега те работят с пара. Също разходите за полагането на трета релса, каквато смятат да правят и в новото нюйоркско метро. Знаеш, че англичаните са различни от нас и имат друго отношение към тези неща. Затова искам да ми съобщиш абсолютно всичко, което успееш да научиш. И, накрая, вероятно ще можеш да узнаеш нещо и за цените на участъците, които сигурно ще се променят, докато се заемем с този проект, така че може би ще си струва да закупим някои от тях предварително, както направихме навремето в Лейк Вю и другаде. Помниш ли?

— Разбира се, шефе, разбира се — отвърна Сипънс. — Всичка ми е ясно. Ще ти осигуря каквото ти трябва, пък може и нещо повече. Великолепна идея! Думи нямам да ти опиша колко съм горд и щастлив, че се обърна към мен. Кога искаш да тръгна?

— Веднага — отговори Каупъруд. — Тоест веднага щом си уредиш нещата тук, в предградията. — Тон имаше предвид управителния съвет на крайградската железопътна мрежа, на който Сипънс бе председател. — Най-добре е Китъридж да поеме работата, а пък ти му кажи, че отиваш на зимна почивка в Англия или някъде в Европа. Прави-струвай, но името ти да не попада във вестниците. Стане ли това обаче, гледай да създадеш впечатление, че се интересуваш от всичко друго, само не и от железници. И ако дочуеш за някои капиталисти там, които да дават признаци на живот и с които да си струва да се обединим — с тях и с линиите, които евентуално притежават, — веднага ми съобщи. Защото съвсем ясно е, че предприятието ни ще е изцяло английско, Де Сото, а не американско, макар че ние ще участваме. Разбираш, нали? Англичаните не ни обичат и аз в никакъв случай няма да разпалвам антиамериканска война.

— Добре, шефе, разбрах. Само за едно ще те помоля — ако може, да ме имаш предвид и след това, когато започне строежът. Толкова отдавна работим заедно, шефе, че направо не си представям какво ще правя без теб… — той спря и погледна почти умолително Каупъруд, който му отвърна е любезно, но доста неразгадаемо изражение на лицето.

Добре, Де Сото, добре. Знам, разбирам. Като му дойде времето, ще направя каквото мога. Няма да те забравя.