Теодор Драйзер
Стоик (78)

ГЛАВА LXXIX

Следващата година Беренис и майка й пътешестваха из Индия, защото искаха да се запознаят по-добре с тази удивителна страна. Макар че бе посветила четири години от живота си на изучаването на индуската философия, тя все пак доста ясно виждаше как живеят местните хора — един изостанал и заблуден народ, за който искаше да узнае колко се може повече, преди да се върне в родината.

И така те посетиха Джайпур, Канпур, Пешавар, Лахор, Равалпинди, Амритсар, Непал, Ню Делхи, Калкута, Мадрас, а също и южната граница на Тибет. И колкото по-далеч отиваха, толкова по-потресена оставаше Беренис от ужасяващата бедност, от жалкото съществувание и ограничеността на милионите хора, населяващи тази необикновена, удивителна земя. Тя се чудеше как една страна може да развие такава благородна и дълбоко религиозна жизнена философия и същевременно да породи и да поддържа такава жестока и потисническа обществена система, при която шепа хора живееха царски, а милиони не можеха да си осигурят дори насъщния. На Беренис й бе трудно да прумее този рязък контраст, който дълбоко я разочарова.

Защото навсякъде тя виждаше улици и пътища, покрай които се тълпяха мръсни, голи или дрипави хора с очи, пълни с отчаяние. Някои от тях просеха милостиня за своите учители — светите пилигрими. Беренис попадаше на места, където хората бяха достигнали и последния предел на духовно и физическо падение. Едно село бе поразено от чумата, която косеше всички жители поред. Никой не им оказваше помощ и те бяха оставени на произвола на съдбата. В много селца се случваше да види по тридесет души да обитават една малка стаичка. Те естествено страдаха от болести и глад. И въпреки това, ако някой се опитваше да направи дупки в стените, хората веднага ги зазиждаха.

Най-страшното зло й се стори обичаят да бъдат омъжвани малки момичета. Много от тези нещастници биваха докарвани до такова физическо и умствено падение, че смъртта, която обикновено ги спохождаше твърде рано, бе по-скоро избавление за тях.

Беренис се сблъска и с Друг страшен местен проблем — кастата на „недосегаемите“ — и се заинтересува как е възникнал той. Разказаха й, че когато светлокожите предци на сегашните индуси дошли в Индия, намерили тук местно население — дравидите, — които, имали по-тъмна кожа и малко по-груби черти на лицето. Те били издигнали големите храмове на юг. Жреците на пришълците им забранили да смесват кръвта си с туземците и обявили дравидите за нечисти, „недосегаеми“. Така расовата вражда, породила трагедията на. тези хора.

Но, както Беренис узна, Ганди е казал по този въпрос: „Недосегаемостта в Индия отмира бързо, въпреки всички усилия да бъде запазена. Този нечовешки обичай унижава индусите, тъй като те трябва да се отнасят с «недосегаемите» по-зле, отколкото с животните. Дори сянката на тези хора сякаш осквернява името на бога. Аз осъждам този предразсъдък решително и дори още по-решително, отколкото британските методи на управление, наложени в Индия. Явлението «недосегаемост» за мен е дори по-нетърпимо, отколкото британското владичество. Ако индуизмът настоява «недосегаемите» да се запазят като отделна каста, значи той отдавна не съществува, отдавна е мъртъв.“

Беренис неведнъж бе виждала млади майки от „недосегаемите“ с хилави бебета в ръце, но те винаги се държаха на разстояние и я наблюдаваха тъжно, когато се спираше да разговаря с някой индуски проповедник. И винаги й правеше впечатление колко чувствителни лица имаха те. Всъщност изглеждаха така, както щеше да изглежда всяко обикновено, но привлекателно и интелигентно американско момиче, ако е израсло в мръсотията, мизерията и изолацията, на която бяха осъдени те. Впрочем Беренис узна, че пет милиона от тях са се спасили от това проклятие, като са станали християни.

На всичкото отгоре Беренис бе принудена непрекъснато да вижда безброй изгладнели деца, толкова отслабнали от недояждане и болести, че не можеха да вървят, а пълзяха. За тях нямаше спасение. Сърцето й се разкъсваше от жал, когато тя си спомни уверенията на гуруто, че богът Брахма е навсякъде и представлява безпределно блаженство. Ако е така, къде е Той? Тази мисъл я преследваше, докато не стана непоносима, и изведнъж Беренис бе осенена от идеята, че трябва да се бори с тази нищета. Нима не бе Всевишният този, който я напътстваше да помага на нещастните и да променя живота им, докато това му проявление на земята не се смени и не се превърне от зло в добро? Тя с цялото си сърце желаеше да стане така.

Най-сетне дойде времето, когато Беренис и майка й, потресени и измъчени при вида на толкова много бедствия, поискаха да се върнат в Америка, за да имат повече време и покой да размислят върху всичко, което бяха видели, и да се опитат да помогнат, доколкото могат, за изкореняването на това зло.

И ето един ясен и топъл октомврийски ден параходът им „Холиуел“ пристигна в Ню Йорк направо от Лисабон и по река Хъдсън навлезе до пристанището на Тридесет и трета улица. Той се движеше бавно и двете жени видяха отново как нюйоркските небостъргачи закриват небето. Беренис се замисли колко различен е животът, който бе живяла няколко години в Индия. Тук имаше чисти улици, високи скъпи сгради, могъщество, богатство, всякакви материални удобства, сити и добре облечени хора. Усети, че тя самата вече не е същата, но още не знаеше каква точно е промяната. Бе видяла глада в най-уродливите му форми и не можеше да го забрави. Не можеше да забрави и израженията на някои лица, особено на детските — сякаш я гледаха погнати животни. Можеше ли да се направи нещо, за да се промени това?

И все пак тук е нейната страна, нейната родна земя, която тя обича повече от всяка друга на света. И тъкмо затова сърцето й се разтупкваше и при най-баналните гледки като например безкрайните реклами, хвалещи с гигантски разноцветни букви достойнствата на стоките, които те сигурно не притежаваха; тълпата вестникарчета, които крещяха пронизително; дрезгавите клаксони на такситата, колите и камионите, суетата и показността на средния американски пътешественик, които често нямаха покритие.

Като приключиха с формалностите в митницата, Беренис и майка й решиха да отседнат поне за няколко седмици в хотел „Плаза“ и се качиха в таксито с радостното усещане, че най-сетне са си у дома. Щом се настаниха в апартамента, първото желание на Беренис бе да се обади на доктор Джеймс. Копнееше да си поговори с него за Каупъруд, за себе си, за Индия, за всичко, което е останало в миналото, а също така и за бъдещето си.

Срещнаха се в неговия кабинет в дома му на Осемнадесета западна улица. Беренис се зарадва много, че той я посрещна топло и сърдечно и прояви голям интерес към разказа й за техните пътешествия и преживявания.

Същевременно доктор Джеймс усещаше, че тя се интересува какво е станало със състоянието на Каупъруд. И колкото и неприятно да му беше да си спомня цялата тази непочтена история, все пак се чувстваше длъжен да й обясни точно какво се е случило по време на нейното отсъствие. Първо й каза за Ейлийн, която бе починала преди няколко месеца. Тази новина потресе Беренис, която се бе надявала, че Ейлийн ще изпълни желанията на Каупъруд във връзка със състоянието му. Веднага си спомни за болницата, която бе една от съкровените му мечти.

— А какво стана с болницата, която смяташе да построи в Бронкс? — попита тя загрижено.

— О, нищо — отвърна доктор Джеймс. — Твърде много лешояди се нахвърлиха върху наследството на Франк под прикритието на закона. Налетяха отвсякъде с исковете си, с насрещните си искове, с ипотеките си. Водиха се дела дори за състава на изпълнителите на завещанието. Акции на стойност четири и половина милиона бяха обявени за обезценени. Трябваше да се плащат проценти върху ипотеките, всякакви съдебни разноски и така накрая от това грамадно състояние оцеля само една десета.

— А художествената галерия? — попита Беренис с тревога.

— Свърши се с нея — продадоха я на търг. Палатът бе продаден, за да се покрият неизплатени данъци и всякакви други искове. Ейлийн бе принудена да се премести в апартамент. Тогава хвана пневмония и умря. Всички тези тревоги и огорчения несъмнено са ускорили смъртта й.

— Ужасно! — възкликна Беренис. — Колко мъчно щеше да му стане, ако узнаеше! Франк хвърли толкова труд, за да създаде всичко това.

— Да, така е — съгласи се доктор Джеймс. — Но никой не вярваше в добрите му намерения. Дори след смъртта на Ейлийн във вестниците се появиха статии, които говореха за него едва ли не като за престъпник само защото „милионите, му се разсеяха като дим“, както се изразиха те. Дори една статия беше озаглавена „Каквото посееш…“ и в нея пишеше, че Франк е претърпял пълен крах. Да, имаше много злобни приказки, и то защото след смъртта му благодарение на всякакви служители на закона богатството му почти се стопи.

— О, доктор Джеймс, колко ужасно — всички хубави неща, които бе замислил, няма да се осъществят.

— Да, от него останаха само една гробница и спомените.

По-късно Беренис му разказа за своите занимания е източната философия и за вътрешната промяна, извършила се в нея. Нещата, които някога бе смятала за особено важни, сега бяха загубили притегателната си сила. Вече не се тревожеше например, че ако връзката й с Каупъруд се разчуе, това ще се отрази на репутацията й. Много по-важни за нея сега бяха ужасното положение на индийския народ и тегобите му: бедността, недохранването, гладът, неграмотността и невежеството, голяма част от които се дължаха на суеверието, на някогашни религиозни и социални предразсъдъци. С една дума, тази страна си нямаше и понятие от социалния, техническия и научния прогрес в света. Джеймс я слушаше внимателно, като от време на време възкликваше:

— Ужасно! Поразително!

Когато Беренис свърши, той й каза:

— Всъщност, Беренис, това, което ми разказахте за Индия, е вярно. Но се боя, че обществото в Америка и Англия също не е безукорно. И тук, в нашата страна, има немалко злини и бедствия. Ако дойдете някой ден с мен на една малка обиколка из Ню Йорк, ще ви покажа големи райони, населени с хора, които живеят също така мизерно, както вашите индийски просяци, и изоставени деца — обречени, лишени от възможността да се развиват нормално умствено и физически. Родени в немотия, те почти всички свършват пак така, а годините между раждането и смъртта им също не могат да се нарекат живот в истинския смисъл на думата. А в бедняшките квартали на нашите фабрични градове условията за живот са също тъй непоносими, както и в други части на света.

Беренис изрази желание да отиде е него в районите на Ню Йорк, за които й говори той, защото през целия си живот тя не бе чувала или виждала подобно нещо тук. Доктор Джеймс й отвърна, че това не го изненадва, защото жизненият й път далеч не е бил трънлив.

Тя постоя още малко при него и си тръгна. По пътя не преставаше да мисли за разказа на Джеймс, за това, как богатството на Каупъруд се е стопило. Много мъчно й беше, че желанията му не са били изпълнени. Пълен провал! Не преставаше да мисли и за любовта му към нея, за пълната му зависимост от нея — духовна и физическа. Беренис също го бе обичала. Тъкмо тя му бе повлияла да замине за Лондон и да се заеме с метрото. И ето канеше се да отиде на другия ден на гроба му, да види и гробницата — тази последна материална останка от всичко, което някога й се бе струвало така прекрасно и необходимо, но сега, след преживяванията й в Индия, вече нямаше стойност.

Следващият ден бе почти същият като този, в който погребат Каупъруд. И сега сивото небе бе надвиснало ниско над главата на Беренис, която, приближавайки се към гробницата, я видя като огромен каменей пръст, вдигнат нагоре към оловния свод. Тя се приближаваше е огромен букет цветя по чакълестата пътека, когато видя името ЕЙЛИЙН БЪТЛЪР КАУПЪРУД под ФРАНК АЛДЖЪРНЪН КАУПЪРУД и изпита радост, че Ейлийн най-сетне е намерила своето място да мъжа, по когото бе страдала така жестоко и когото бе загубила приживе. А тя, Беренис, уж го бе спечелила, но само за малко, защото също бе страдала и накрая го бе загубила.

Като стоеше и гледаше замислено мястото, където Каупъруд бе намерил вечен покой, Беренис сякаш отново чу звучния глас на свещеника, който четеше надгробното слово: „В мига, в който ги пометеш, те сякаш потъват а сън и внезапно посърват като трева. Ката третата сутрин са зелени и растат, ала вечер помръкват, изсъхват и се спаружват.“

Но сега тя не мислеше за смъртта така, както преди пътуването до Индия. Там смъртта се смяташе за продължение на живота, а унищожението на една материална форма — за преход към появата на друга. „Ние никога не се раждаме и никога не умираме“ — казваха там,.

Като слагаше цветята в бронзовата урна на стъпалата на гробницата, Беренис си мислеше: сега вече Каупъруд сигурно е узнал нещо, което не е разбирал преди — че неговото преклонение пред красотата във всичките й превъплъщения и най-вече пред женската; хубост не е било нищо друго освен стремеж, да се приобщи към висшето начало зад всички тези форми да види лицето на Брахма, което прозира зад тях. Колко хубаво щеше да е, ако той бе споделил с нея всички тези мисли, когато бяха заедно, каза си тя и си спомни думите:

От Брахма обладан,

царува той в света.

Един е Брахма тук,

на нашата земя.

Все същият, от злото недокоснат,

Той — наш единствен дом.

А какво й беше казал гуруто за милосърдието? „Бъди признателна за възможността да даваш на другите. Бъди признателна за това, че помагайки на някой бедняк, ти помагаш на себе си. Защото не си ли ти самата Вселена? Ако някой човек дойде до прага ти, излез и срещни себе си.“

Сега Беренис се опитваше да си спомни дали някога през живота си е била милосърдна. Дали е направила нещо, за да помогне на ближните си? Какво изобщо е сторила, за да оправдае правото си на съществуване? Ето Каупъруд — не само бе замислил тази болница за бедните, но и бе направил всичко, което бе по силите му, макар и да не бе излязло нищо. А тя… тя имала ли е някога желание да помага на бедните? Не си спомняше такова нещо. Сега съзна, че целият й живот — с изключение на последните няколко години — е прекаран в търсене на удоволствия и борба за положение в обществото. Но вече знаеше — човек трябва да живее не само за себе си, трябва да се опитва да помогне на многото нуждаещи се и да се откаже от тщеславието и благополучието на онази шепа хора, към които тя самата принадлежеше. Какво можеше да направи? Как да помогне?

И изведнъж отново се сети за болницата, която Каупъруд искаше да построи. Защо да не я основе тя? Нима той не й бе оставил солидно състояние, хубав дом, пълен е ценни произведения на изкуството, които можеха да й донесат добри пари, ако ги продадеше? Като прибавеше и сумата, която имаше в банката, щеше поне да положи началото. Щеше да убеди и други да помогнат. Доктор Джеймс сигурно щеше да се съгласи.

Каква прекрасна мисъл!