Теодор Драйзер
Стоик (3)

ГЛАВА III

На другата сутрин малко след десет Беренис се обади по телефона на Каупъруд. Уговориха се да се срещнат в неговия клуб, за да си поговорят.

Тя влезе в апартамента му по специалната стълба и го завари да я чака. В хола и в спалнята имаше цветя. Докато Беренис се изкачваше бавно по стълбите, Каупъруд, който още не можеше да повярва, че я е спечелил, се взря в лицето й тревожно — да не би да има някаква промяна. Но щом тя пристъпи прага и се остави да я сграбчи в прегръдките си, той се успокои.

— Значи дойде! — възкликна Каупъруд радостно и се спря да я огледа.

— Да не си мислил, че няма да дойда? — попита тя, като се смееше на изражението му.

— Мога ли да съм сигурен? — запита той. — Никога не си правила това, което искам.

— Да, но ти знаеш защо. Сега е друго — и Беренис сля устни с неговите.

— Да знаеш само как ми се отрази твоето идване при мен — продължи Каупъруд развълнуван. — Цяла нощ не съм мигнал. Чувствам се така, сякаш никога вече няма да имам нужда от сън… Бисерни зъби… сиво-сини очи… устни като роза… — изреждаше с възторг, като я целуваше по очите. — И тази коса като слънчеви лъчи. — Той я докосна възхитен.

— Бебето има нова играчка!

Нейната разбираща, но ласкава усмивка още повече го развълнува; Каупъруд се наведе и я взе на ръце.

— Франк! Моля те! Косата ми… цялата ще ме разрошиш!

Тя се съпротивляваше със смях, докато той я носеше към спалнята, осветен от играта на огъня в камината, и тъй като бе неудържим, Беренис се остави да я съблече, развеселена от нетърпението му.

Едва късно следобед Каупъруд бе готов „да разговаря разумно“, както се изрази тя. Седяха на масичката за чай край камината. Беренис настоя да остане в Чикаго, за да бъде с него колкото се може повече, но заяви, че трябва да се пазят много. Той се съгласи. По това време лошата му слава бе достигнала най-ужасния си връх и затова, а и защото се знаеше, че Ейлийн живее сама в Ню Йорк, всяко излизане с такава привлекателна жена щеше да отприщи порой от клюки. В никакъв случай не биваше да ги виждат заедно.

Той добави още, че отказът да му подновят концесията съвсем не означава спиране на работата. Освен това далеч нямаше да загуби всичко, вложено в трамвайните линии. Бе ги строил дълги години, бе разпродал акциите на хиляди хора и сега те не можеха да бъдат иззети без съд нито от него, нито от тях.

— Едно нещо трябва да се направи, Беви — сподели Каупъруд, — да се намерят един или няколко финансисти или някоя корпорация, които да изкупят акциите на цена, приемлива за всички. А това, разбира се, не може да стане за един миг. Може да минат и години. Всъщност много добре си давам сметка, че ако не предприема необходимата стъпка и не поискам това като лична услуга, едва ли някой ще дойде да ни направи някакво предложение. Всички знаят колко е трудно да се реализира печалба от трамваите. А трябва да се мине и през съда, дори и моите врагове или някои други компании да пожелаят да се заемат с тях.

Той седеше до нея и й говореше, сякаш Беренис беше някой акционер или равен нему финансист. И макар самата тя да не се интересуваше особено от практическите подробности на неговия финансов свят, много добре усещаше колко живо се интересува той от тези неща.

— Едно нещо знам — прекъсна го Беренис, — че никога няма да те победят. Прекалено мъдър си, прекалено умен.

— Възможно е — каза той поласкан. — Но във всеки случай ще ми трябва време. Може да минат години, докато се отърва от тези трамвайни линии. Същевременно едно толкова дълго забавяне донякъде ще ми върже ръцете. Да предположим, че реша да се заема с нещо друго, а ще се чувствам обвързан с тукашните си отговорности. — Известно време големите му сиви очи се загледаха в една точка. — А сега, когато имам теб, най-много ми се иска да се поскитаме, да попътуваме заедно. Малко ли съм работил! Ти си ми по-важна от парите, далеч по-важна. Странно, сега изведнъж усетих, че твърде много съм се бъхтил в този живот. — Той се усмихна и я погали.

А Беренис, като го чу да говори такива неща, се изпълни с гордост и сила, а също така и с истинска нежност.

— Съвършено вярно е, скъпи. Ти си като някакъв голям локомотив, който се носи с пълна сила нанякъде, а не знае точно накъде. — Докато говореше, тя си играеше с косата му и го галеше по страните. — Размишлявах за живота ти и за това, което си постигнал досега. Смятам, че е добре да заминеш за известно време в чужбина, да видиш как стоят нещата в Европа. Не знам какво друго можеш да правиш тук, освен ако не искаш да спечелиш още пари. Пък и Чикаго не е най-интересният град. Даже е ужасен.

— Е, не съм съвсем съгласен — защити той Чикаго. — Има си и добри страни. Аз дойдох тук, за да направя пари, и никак не мога да се оплача.

— О, знам — каза Беренис, развеселена от тази негова вярност към града, където той бе изтърпял толкова обиди и неприятности. — Но, Франк… — тук тя спря, за да премери внимателно думите си —… знаеш ли, аз мисля, че ти си много над тези неща. Винаги съм го мислила. Не смяташ ли, че трябва да си починеш, да се поогледаш и да видиш света, не само деловия свят? Можеш да си намериш някакво занимание, някакво голямо обществено начинание, което ще ти донесе по-скоро одобрение и слава, отколкото пари. Все ще има нещо, с което да се заемеш в Англия или Франция. Умирам да поживея във Франция с теб. Защо да не отидем там и да им покажем нещо ново? Какво е например положението с транспорта в Лондон? Ето нещо такова. Във всеки случай да се махнем от Америка.

Каупъруд й се усмихна одобрително.

— Е, Беви — каза той, — малко неестествено ми идва да водя делови разговор с две красиви сини очи и ореол от златни коси насреща си. Но в думите ти има нещо мъдро. До средата на идния месец, а може и по-рано, ние двамата с тебе наистина ще заминем за чужбина. И тогава ще намеря нещо, което да ти хареса — преди близо година ми направиха едно предложение за лондонското метро. Тогава бях толкова зает, че нямах време за нищо друго. Но сега… — и той я потупа по ръката.

Беренис се усмихна доволно.

Вече се смрачаваше, когато тя влезе в поръчания от Каупъруд файтон и си тръгна — внимателна, сдържана, леко усмихната.

Няколко минути по-късно Каупъруд също излезе на улицата, сега много по-весел и жизнен отпреди — мислеше си как на другия ден ще уреди чрез адвоката си среща с кмета и други влиятелни лица, за да обсъдят как и при какви условия ще се откаже от участието си в различните и многобройни предприятия и фирми. А след това… след това… Беренис — голямата, вече осъществена мечта на неговия живот. Поражение ли? Няма поражение. Та животът е любов, не само пари.