Теодор Драйзер
Стоик (60)

ГЛАВА LXI

На другата сутрин Каупъруд се събуди в покоите на Стейн съвършено сам, ако не се смятаха слугите, които почтително влизаха и излизаха и вършеха нещо. Той се опита да си спомни с подробности тревожните събития от миналата вечер. Защото бе доста сплашен от това, че тъкмо сега, когато бе престанал да се опасява за здравето си, болестта отново се е обадила.

Нима наистина е станал жертва на тази фатална болест, болестта на Брайт? По време на посещението на доктор Мидълтън още не беше съвсем на себе си, за да попита каква е причината за припадъка. Сега си припомни, че в един миг не му е достигнал въздух, след което го обзе такава физическа слабост, че не можеше да се държи на крака. Дали беше от болестта в бъбреците, за която му бе говорил доктор Уейн, или просто бе преял и препил? Сега си спомни предупреждението на лекаря да не пие нищо освен вода и да се храни умерено.

За по-сигурно реши да накара Беренис да извика от Ню Йорк стария му приятел и личен лекар доктор Джефърсън Джеймс. Само този верен другар можеше да му каже какво всъщност му има.

И докато Каупъруд бавно и някак спокойно обмисляше положението, на вратата се почука. Влезе лорд Стейн — весел и любезен.

— Значи така! — възкликна той. — Така е, като прекалихте с хубавите момичета и шампанското. Замислете се малко! Не ви ли е неудобно? — Каупъруд се засмя широко. — Впрочем — продължи Стейн — ще трябва да ви наложа сурово наказание поне за едно денонощие — никакво шампанско! Само вода! Нито зрънце хайвер, само един тънък резен говеждо, и то пак с вода! А ако отново решите да припаднете — този път от глад, — ще получите купичка рядка каша и още вода!

Каупъруд седна в леглото.

— Това е върхът на жестокостта! — възкликна той. — Но може би ще споделите трапезата ми — водата и кашата. Междувременно и под секрет бихте могли да ми поверите какво ви каза доктор Мидълтън.

— Е — отвърна Стейн, — какво ми е казал, — че забравяте, дето годинките си текат и хайверът и шампанското изобщо не са по силите на храносмилателната ви система. А също така и танците до зори. Затова и припаднахте върху излъскания ми паркет. Скоро ще дойде доктор Мидълтън, за да види как се чувствате, макар че той не откри нищо сериозно, сигурно просто сте се преуморили, а за това има лек. И трябва да ви кажа, че чаровната ви повереница, която беше така добра да приеме гостоприемството ми за тази нощ, скоро ще слезе. Няма защо да подчертавам, че тя е разтревожена не по-малко от мен, независимо какво казва доктор Мидълтън.

— Нищо страшно не е станало — заяви Каупъруд окуражен. — Може да не съм чисто нов, но не съм и развалина. А що се отнася до бизнеса, винаги ще се справя с всички трудности. Впрочем вие сам можете да съдите за това от досегашните резултати в съвместната ни работа.

В тона му имаше едва доловим упрек и Стейн го усети.

— Резултатите са потресаващи — каза той. — Мога само да се възхищавам на човек, който пристига тук с предложение като вашето й успява да осигури двадесет и пет милиона долара от американски вложители. И аз много се радвам да изразя благодарността си, както и признателността на нашите акционери за вашия труд. Но там е работата, Каупъруд, че всичко лежи на вашите широки американски рамене и зависи от вашите здраве и сили. А това е много важно.

В този миг на вратата се почука и влезе Беренис. След като се поздравиха и поговориха непринудено, Стейн предложи на двамата да останат в дома му колкото желаят, и седмица, и месец. Но Каупъруд чувствуваше необходимостта от крайно уединение и покой и те решиха да си тръгнат скоро. След като Стейн излезе, той се обърна към Беренис:

— Не че се чувствам толкова зле, скъпа, но не трябва да даваме поводи за клюки. Затова бих искал да си тръгнем колкото се може по-скоро и ако може, за Прайърс Коув, а не за хотела. Моля те, поговори е лорд Стейн да заминем още утре сутринта.

— Добре, скъпи — отвърна Беренис, — щом така искаш. И аз ще съм по-спокойна, ако си при мен.

— Има още нещо, Беви — продължи Каупъруд. — Кажи на Джеймисън да телеграфира в Ню Йорк на доктор Джефърсън Джеймс. Той ми е стар приятел и личен лекар. Помолете го да дойде в Лондон. Кажи на Джеймисън да изпрати телеграмата шифрована и да не казва на никого. Може да му пише чрез Нюйоркското медицинско дружество.

— Значи все пак не си добре? — в гласа й звучеше тревога.

— Не че съм толкова зле, но както виждаш, не съм съвсем сигурен какво точно ми има. Вярно, че снощи попрекалих с яденето и особено е шампанското, но все пак никога не ми се е случвало така да ми прилошее. Помисли си какво ще кажат хората, особено акционерите ми, а това не е без значение за деловите ми работи. Затова ми се иска да ме прегледа Джефърсън. Той ще ми сложи точна диагноза и ще ми я каже.

— Франк — прекъсна го Беренис, — дали доктор Уейн не ти е съобщил нещо последния път, което ти не си ми казал? Каква беше диагнозата на специалистите?

— О, доктор Уейн каза, че онази болка може да е предизвикана от болестта на Брайт, но никак не беше сигурен, защото според думите му тя се проявявала в хронична и остра форма. Моето не било нито едното, нито другото. Трябвало да мине време и да се види дали няма да се появят по-сериозни симптоми и тогава специалистите можели да поставят точна диагноза.

— Щом е така, наистина няма да е зле да извикаш доктор Джеймс. Ще се обадя на Джеймисън да му телеграфира утре. А докато докторът не реши, че си добре, мястото ти е в Прайърс Коув.

Беренис отиде до прозореца, пусна щорите и помоли Каупъруд да полежи и да си почине, докато тя направи всичко необходимо за заминаването им на другия ден. Започна да я измъчва мисълта — как ще свърши всичко това за Франк? И макар да запазваше спокойствие, вътрешно цялата трепереше.

— Съвсем права сте, скъпа — забеляза Стейн, когато тя му съобщи решението им да заминат за Прайърс Коув. — Ще му подейства добре, както и на мен толкова пъти досега. Освен това майка ви е там и ще може да ви помага. Ако разрешите, аз сам ще ви закарам утре сутринта. Твърде високо ценя мистър Каупъруд, за да не направя всичко възможно за неговото удобство и по-скорошно оздравяване.